Средата на месец май - дъждовно, прохладно, динамични атмосферни условия.

Постоянно поглеждаме към небето, докато стягаме раниците с екипировката за предстоящия лов на сръндаци. Тъмните облаци над града не ни предвещават хубаво време, но ние сме решили: ще ходим на лов.

Групата ни е Иван, Ицо и аз – Цецо.

Тръгваме по обед за Стара планина, там ще ловуваме. През целия път превалява дъжд, но ние се шегуваме, че ще ни върви по вода. Пристигаме на уговореното място около 16:00 часа. Там ни чакат ловните водачи. Не искахме да губим време, защото междувременно дъждът бе спрял и облаците се разкъсваха - сигурен признак за успех при лова на издебване. Времето беше на наша страна.

Разделихме се на три групи и тръгнахме. Аз и моят водач Митко, който е с много голям опит в лова, поехме с джипа към високите била. Стара планина е красива по своему със своите стръмни склонове с големи, прави като свещи букови гори и хубави поляни – отлични за изстрели на големи разстояния (за което се надявах да ми се отдаде възможност).

Карабината, с която ловувам, е „Блазер R-93” в калибър .30-06, оптика „Марк 4” на „Леуполд” 3.5-10х40 , и двунога „Харис”. Прострелял съм я с куршуми „Сиера” 180 грейна на „Селиер и Белот”.

Около 17:30 часа се бяхме качили на около 1000 метра надморска височина. Оставихме джипа на една поляна и тръгнахме на ход към близките била. След около 30-40 минути внимателно придвижване и оглеждане с биноклите на всяка полянка, просека, деренце и други голи места, внезапно Митко спря. Междувременно и аз в този момент го засякох. Добрият бинокъл е очите на ловеца, най-важният в екипировката за издебване на ход. Моят е 8х30 на „Цайс”, лек, с много ясна картина. Гледал съм часове, без да ме измори.

Животното пасеше спокойно на отсрещния склон по средата на една тераса. Млад сръндак, по мнението на Митко, с първи рога, но едро тяло. Извадих далекомера и премерих разстоянието до него – 367 метра, а ми се струваше, че не е повече от 250-300 метра. Продължихме напред по пътеката, като оглеждахме внимателно. На сечището, което приближавахме, имаше солище. Митко ми даде знак да се движа още по-предпазливо.

Вятърът не беше много благоприятен за нас, леко ни завихряше откъм гърбовете, но нямаше друг подход към това място. След последния завой пред нас се откри поляната. Промъквайки се леко, забелязах една сърна близо до солта. Тя пасеше спокойна. До нея имаше лански приплод, който душеше голяма буца сол върху един пън.

В този момент чухме силния лай на сръндака. Беше ни усетил. По гласа му личеше, че е стар мъжкар – лаят му беше много силен и плътен, сигурен признак за добър трофей.

Сърцето ми заби ускорено. Дали ще имам късмет да го видя... Мярнахме го за секунда-две на една тясна просека на склона отсреща, в движение на около 200 метра. Имаше тъмни дълги рога. Хубавец!

Междувременно сърните от солището бяха изчезнали в гората. Ние внимателно продължихме напред и минахме от другата страна на билото. Митко извади запалката от джоба си, щракна я и се усмихна – вятърът беше срещу нас.

Движехме се в букови гори с много гъст подраст, почти без никаква видимост. По пътя засякохме много пресни следи от диви прасета, но ние търсехме друго. Скоро Митко ми ги посочи. По ръбовете от шума по пътеката видях малки харманчета, изчистени от остри копита. Така сръндаците маркират своята територия. На следващия завой една букова фиданка бе обелена цялата като с нож.

Застъпвахме още по-предпазливо. След едно леко изкачване пред нас се откри голямо сечище, като най-близкият му край до нас бе на около 150 метра, а далечният горе до следващото било - на 750 м. Сечището беше обрасло с храсти на туфи, като между тях се образуваха малки полянки.

Внимателно започнахме да оглеждаме всяка педя отсреща и скоро открихме една сърна. Митко предложи да си починем тук и да оглеждаме постоянно. Не минаха и десетина минути и сърната подскочи уплашена към гората. Спогледахме се двамата, нещо я бе изплашило. Но със сигурност не бяхме ние. Миг след това видяхме на долната поляна сюрия от десетина прасета да излиза от храстите. Животните не бързаха, бавно пресякоха, ровейки тук-там цялото сечище към дерето. Наслаждавахме им се десетина минути, докато изчезнаха от погледите ни. Отново настана пълно спокойствие.

Вдигнах бинокъл за поредното оглеждане и веднага замръзнах.

Беше се появил от нищото. Пасеше в левия край на сечището на малка поляна при ръба на гората. Тялото му – много едро, главата – с бяла муцуна и „очила” около очите. Все признаци за старо животно. Рогата – тъмни и с три разклонения, не много дълги, но сравнително дебели, доколкото можех да ги преценя. Погледнах към Митко. Той ми кимна в знак на одобрение и с усмивка. Само това ми беше достатъчно.

Премерих разстоянието – 286 метра. Внимателно легнах на земята, като отворих двуногата преди това. Направих корекция на оптиката за нужното разстояние, като изместих нужните кликове според моите лични прострелки на тази дистанция, увеличих вариото на 10-кратно и бях готов за изстрела. Всичко това стана за не повече от 10-12 секунди, а и не бързах. Животното бе абсолютно спокойно. Изчаках още малко да направи няколко крачки, за да се открие напълно от една туфа сламки. През цялото време кръстът на оптиката ми бе „залепен” върху плешката му.

Натиснах спусъка плавно, като поех отката, без да изтървам животното от поглед. То отскочи леко нагоре и се срина на тревата. За около десетина минути бяхме до него. Изстрелът ми го бе поразил с изходна рана от другата страна, през крака. Животното не се бе мъчило изобщо. Това ме зарадва още повече. Рогата му бяха изключително красиви, много симетрични и с хубави перли.

Набързо се приготвихме за обратния път, защото междувременно бе започнало да се стъмва. Тръгнахме надолу по стръмния склон, напряко към джипа, за да скосим пътя, и въпреки това 30 минути светехме с прожектори. В ловната хижа пристигнахме преди другите. След десетина минути дойдоха и приятелите ми. Всички бяхме доволни от лова. Иван беше убил хубав сръндак с изстрел от 406 м, в плешката. И той стреля с  „Блазер R 93”, кал. .300 „Уинчестър Магнум”, с 200 грейна куршум „Сиера”, оптика „Цайс” 6-24х56 с корекции, и двунога „Харис”. По думите на неговия ловен водач Вальо, изключителен изстрел за тази дистанция. Но мен не ме учудваше този факт, като знам колко стрелби сме на правили на големи дистанции по полигоните. Ненапразно прострелките на Иван почват от 300 метра и са до 600 метра. Тези изстрели са му любимите – от триста нагоре.

Ицо също се бе сдобил с хубав трофей от около 100-120 метра, след много трудно издебване в гора.

Вечерта приключихме пред камината с разказване на ловни истории и приключения. На сутринта – снимки за спомен с трофеите, събиране на багажа и потегляне към цивилизацията.

Източник: сп. Български Ловец