На 6 ноември 2007 г. пристигнахме без проблеми в Канада. Нощувахме в Уинипег, столицата на провитция Манитоба. На сутринта отлетяхме за Арктика в посока о-в Саутхемптън. Излетяхме в 7.30 сутринта и кацнахме едва в 16.30 ч., спирайки да оставяме пътници на пет междинни малки летища, докато стигнем в Корал Харбър. На летището на това малко селце ни чакаше нашият професионален ловец Люк Еетук. Като за добре дошли ни посрещнаха свеж ветрец, сняг и температура -23 С. Люк ни закара в страноприемницата на Лионис, където заварихме двама норвежки ловци. Те бяха ловували безуспешно 4 дни, порядъчно премръзнали, но не и отчаяни, че не са срещнали големи мечки. На сутринта дойде да ги вземе с частния им самолет техният пилот.

Тъй като единственият транспортен монополист в Арктика „CALM Air” вчера не ни достави три от тежките куфари, се наложи да останем един ден повече в хотелчето на Лионис. Купихме още продукти, оборудване и, надявах се, всичко необходимо за предстоящото седмично пътешествие сред бялата пустиня. Вечерта изчакахме самолета да ни достави загубения вчера багаж и заспахме спокойни и доволни, макар че навън виелицата засипваше прозорците със сняг. Сигурен бях, че ни очакват интересни дни и преживявания.

На 8 ноември в 9 ч. сутринта потеглихме с три моторни шейни и целия ни багаж. Нашата цел бе да открием голяма полярна мечка, чието инуитско название е „нанук”.

Имахме и едно смешно триосно камионче, което затъваше в снега и се налагаше да го теглим с някоя от шейните. Снежната покривка бе около 20 см, но навяванията и преспите достигаха до 1 м височина. След два часа път стигнахме до една барака на брега на Хъдзъновия залив, който вече бе започнал да замръзва. Оставихме шейните с багажа и с две „SKY DOO” шейни потеглихме на разузнаване из района. Скоро открихме няколко групи карибу, като водач в една от тях бе голям стар мъжкар.

Венци Георгиев го издебна, пълзейки около 100 м в снега, и стреля. Трофеят бе много интересен и зарадва ловеца. Скоро се стъмни и се прибрахме в ловната барака, където вече къкреше тенджера със супа и дори работеше малък генератор. Навън вятърът се усилваше, носейки на талази ситен сняг. Температурата бе около -25 С, което създаваше затруднение на Люк и неговия помощник, докато деряха карибуто. Скоро до трупа на животното се появиха полярни лисици, които жадно ръфаха от все още топлото месо. Те не се страхуваха от светлината и хората, защото гладът в зимната пустиня е по-силен от всеки инстинкт за самосъхранение.

Същата вечер един от помощниците ни се върна до Корал Харбър и донесе резервни части за повредената си шейна „Yamaha”. Почти до сутринта той я поправя в студената и ветровита нощ. На изгрев слънце успях да снимам шест лисици, които взаимно се гонеха покрай остатъците от карибуто. Те ме допускаха да ги снимам на по-малко от 2 м. Бяха толкова близо, че Венци опита да хване една от тях със скок.

На 9 ноември си събрахме багажа и потеглихме с шейните на запад по брега на острова. Повече от четири часа яздихме моторните коне, шибани в лицата от ситен сняг и подгонени отвсякъде от ледения арктически вятър. Благодарение само на GPS-а, вече в пълен мрак водачът ни Люк Еетук успя да намери следващата ловна барака някъде в безбрежната ледена шир. По пътя отново се счупи нещо в същата ремонтирана „Yamaha” и се наложи само с две шейни да се придвижваме до втория лагер. Хапнахме набързо и се шмугнахме в топлите спални чували, купени спъциално за тази ловна експедиция. За отопление на бараката използвахме един газов примус, на който си варяхме чай, докато легнем, но сутрин отново всички стени бяха заскрежени.

На 10 ноември сутринта не бързахме да се измъкваме от топлите чували, докато не ни  замириса на кафе и бекон с яйца, приготвени по-рано от водачите ни. Навън бе сиво, както можеше да се очаква, и студено, но най-лошото бе гъстата пелена от стелещ се сняг. Люк въобще не искаше да ловуваме тази сутрин, но аз настоях, за да не губим деня.

Бавно следвахме извивките на замръзналия бряг на залива, пробивайки си път в снежната пелена. След 30 минути снегът намаля и небето се проясни. Успяхме да видим в далечината две женски мечки, всяка с по две мечета, а по-късно и няколко млади мечока. Те не се отдалечаваха много от океанския бряг, следейки движението ни. Продължихме още час, като непрекъснато оглеждахме снежната пустиня, и скоро забелязахме силуета на самотна мечка, която лежеше на снега. Люк и Венци решиха да оставим шейните, заредихме карабините и започнахме издебването срещу вятъра и по много заобиколен път. Следяхме непрекъснато посоката на вятъра и бавно приближавахме мечката, газейки дълбокия сняг. Той бе над 40 см, което изключително много затрудняваше движенията ни. Изминахме повече от 4 км, плувнали в пот от дългия преход. Мечката ходеше бавно към брега на океана, търсейки храна, и като че ли засега не ни забелязваше в снежната пелена, която отново ни покри. Бавно я доближихме, докато в един момент само Люк и Венци продължиха сами и легнаха зад два ледени блока.

Венци бе облечен в дебела парка с качулка, специално направена за него от кожа на карибу. Панталоните му бяха от непромокаема тюленова кожа, както и големите ръкавици. Този костюм го спасяваше вече няколко дена от студовете. В дадения случай по време на преследването тези сиви дрехи бяха идеалният камуфлаж.

Изведнъж бялата мечка се изправи, огледа се и пое към брега. После тя забеляза може би леко движение зад ледените блокове и като че ли с любопитство тръгна към ловеца. Аз снимах дълго цялата сцена с приближаването на мечката и реакцията на ловците, които я следяха неотлъчно.

За лош късмет предишния ден Венци се бе обърнал с моторната шейна четири пъти в различни тежки ситуации. Тогава се бе ударила и оптиката на карабината му Blaser 375 H/H. Предната леща на оптиката липсваше и тя непрекъснато се пълнеше със сняг, така че Венци бе готов да я махне всеки момент. Освен това плътната маска на лицето му пречеше добре да се прицелва. В последния момент от дебненето той извади ножа си и с вкочанени пръсти се опитваше да пререже излишната вече маска.

В това време полярната мечка приближаваше спокойно ловеца и не се знаеше кой кого ловува.

Най-сетне Венци стреля от около 150 м и мечката се завъртя наляво, прорязвайки снежната пустиня с див рев от болка. Последва втори точен изтрел и огромният звяр се строполи на място.

Люк не си спомняше в своята дълга практика да е виждал такава реакция на мечка, приближиваваща смело притаилите се ловци. Вероятно тя ги бе сметнала за тюлени - любимата й храна, и бе решила да провери за всеки случай какво става зад ледения блок. Според древните вярвания на инуитите, може би тази стара полярна мечка е била обречена и предназначена в този мрачен ден за този ловец...

Когато я приближихме, се удивихме още повече на огромното и яко туловище с дължина около 3 м. Според водачите ни тази мечка тежеше около 1000 паунда или почти 500 кг.

След фотосесията последва бързо дране и разфасоване на трупа, защото нощта бързаше да ни покрие. Отново заваля силен сняг и бавно се движехме в тъмнината, следвайки координатите на GPS-а. Днес имахме само 30 минути относително ясно време, през което успяхме да отстреляме полярната мечка, докато през останалата част на деня бе невъзможно да се ловува. Венци имаше невероятния късмет още на втория си ловен ден да повали огромно животно. Преди нас двамата норвежки ловци бяха обикаляли напразно големия остров Саутхемптън. Въпреки неуспеха си те от сърце ни пожелаха слука, която се сбъдна.

Бяхме много радостни от добре протичащия лов в тези неласкави, зимни арктически ширини. Този остров с дължина около 160 км е една от любимите дестинации на ловците за полярни мечки в Канада. Комуната на селцето Корал Харбър има право годишно да отстрелва за препитание по 38 мечки, от които осем лиценза предоставя на чуждестранни ловци. Освен това ловуват без ограничение на патици и гъски, а също така на карибу, тюлени и моржове.

Вечерта бараката бе весела и изпълнена с много емоционални разкази, ловни истории, небивалици и наздравици. Както и се очакваше, домакините ни се напиха бързо от моето уиски и взеха да правят глупости, които не са за описване. С твърдост и решимост успях да ги сложа да спят в 1 ч. сутринта в спалните им чували на общия нар в стаята ни. Дълго се унасяхме в приспивния зимен вой на силната виелица.

На 11 ноември си позволихме да станем чак в 10 ч. сутринта, когато се процеди малка светлина през затуления с дъски прозорец. Той бе счупен от мечка, идвала преди нас да търси храна в бараката. Решихме по пътя обратно за Корал Харбър да опитаме да ловуваме на карибу и потеглихме с целия си багаж. Рядко срещахме малки стада, но така и не открихме голямо животно за отстрел.

След 6 часа каране и друсане по мекия сняг или заледени езера и след няколко падания по резките завои от шейната, се добрахме по тъмно във вече любимия ни Корал Харбър. В хотелчето на Лионис най-напред се зарадвахме на топлия душ, за който си мечтаехме. На другия ден се разплатихме и потеглихме в 16 ч. за Уинипег. На летището обменихме впечатления със следващия руски ловец, дошъл да търси своето ловно щастие по тези неприветливи места. По-късно разбрах от неговия водач, мой партньор от Москва, че ловецът не е имал слука в продължение на шест дни да срещне голяма мечка и се е завърнал без трофей.

Една седмица по-късно след нашия лов, тук също ловуваха нашите приятели и колеги Емил Димитров и Славян Теофилов. Те имаха още по-жестоки условия за лов, включително температури под -40 С. Но въпреки това са успели да отстрелят две хубави полярни мечки.

Фирма „Елен хънтинг” има опит в организацията на лова на полярни мечки в тази част на Канада, започвайки успешно с лова на двама братя от София, които успяха за 3 дни в средата на октомври 2005 г. да убият 4 полярни мечки.

На летището в Корал Харбър се оказа, че не можем да намерим билети за нашето по-ранно заминаване оттук. Трябваше да вкарам в действие своя обгорял от вятъра и студа чар, за да убедя стюардесата да ни качи с Венци и с толкова много багаж. Освен че нямаше места за двама ни, с много молби и уговорки все пак успяхме да сменим билетите си. Проблемът с билетите идваше от стотиците фототуристи, които всяка година прииждат в района на градчето Чърчил, на брега на Хъдзъновия залив, за да снимат през октомври и ноември полярните мечки. За тази цел са оборудвани специални автобуси с  високи платформи.

Едва в 2 ч сутринта кацнахме в Уинипег. Разгледахме позамрелия вече нощен живот на големия град в равнината и доста уморени си легнахме.

На 13 ноември направихме тежка шопинг-терапия в един огромен магазин за ловни принадлежности, в който Венци се развихри. Натоварени с още два големи куфара, се отправихме към следващата си цел - провинция Саскатчеван.

От хотела в Уинипег ни взе с големия си джип потомъкът на древен индиански род Том Беар и пътувахме 4 часа на запад към град Риджайна. Вечерта преспахме в уютно бунгало на брега на езерото Кисис, в чиито незамръзнали води имаше огромно ято канадски гъски. На сутринта ловувахме на белоопашат елен. По-късно Венци Георгиев направи добро издебване в друга заснежена гора, успявайки да доближи група от пет мъжкаря - огромни елени вапити. За радост на ловеца бе отстрелян най-големият от тях. Малко преди стъмване аз успях да снимам и два огромни бизона на фона на кървавочервените облаци.

На 16 ноември ловувахме цял ден в прерията, преследвайки стадо бизони. Венци успя да издебне отново два от тях. Първият огромен екземпляр бе покосен на земята само с един изстрел на карабината. Втория го преследвахме около час  и половина, докато не го открихме в стадо с женски и по-млади животни. Когато ни видяха, те побегнаха в галоп и в един момент големият мъжкар се открои на хоризонта. Последва точен изстрел от Венци. Бяха му необходими още два, за да се прекратят мъките на бизона.

Безкрайна бе радостта ни от факта, че Венци бе първият българин, добил два огромни бизона в един ден.

Като цяло ловецът бе много доволен от първите си ловни приключения в Канада. Заарекохме се отново и отново да идваме в тази огромна, красива и дива страна по дирите на гризли, пуми, лосове и други зверове още следващата година.

Това ловно пътешествие бе организирано от екипа на „Елен хънтинг” - организатор на лов в България и по света.

Източник: сп. Български Ловец