Няколко сезона ловецът внимателно изучаваше поведението на дивеча при гонките – посока на движение, укрития, пътеки... Този ден реши, че ще заеме пусия от западната страна на възвишението, над землището на с. Косово. Там имаше една сравнително гола и равна местност, наричана „Даина падина”, която беше кръстопът за отстъплението на дивеча от всички посоки.

Липсата на пряка връзка между ловеца и дружинката се компенсираше от възможността той да следи какво става от тая страна на планината. Освен това декьовските гончета по правило се качваха за минути след подгонените животни в този район.

Пръскаше лек дъждец, а слабият вятър леко шумолеше в клоните на дърветата. След около час затишие някъде далече в „Големидол” започнаха да работят кучетата на косовско-треклянската дружинка.

И тогава на около 50-60 метра по-надолу, през храстите, се мерна подскачаща сиво-бяла фигура. „Сърна!”, помисли ловецът и с любопитство загледа грациозните движения на животинчето, леко прелитащо над ниските храсти. „Не, това е овчарско куче! Не може да бъде! Откъде тук овчарско куче?!”, изуми се за миг той. А животното продължаваше вглъбено придвижването си нагоре по склона и малко встрани от него.

Мисълта на ловеца потече бързо като на филмова лента: „Това е Бъки! Не, той не е толкова голям и красив! Вълк! Това е вълк!”

В следващата секунда човек и звяр се видяха. Погледнаха се за миг. Миг, достатъчен на човека да насочи оръжието си и с един куршум да пречупи врата на животното, което панически сякаш бе полетяло нагоре по склона, търсейки спасение в близкия гъсталак.

След изстрела ловецът отиде и се увери, че е свършил добре работата си. Вълкът нямаше никога вече да скочи и побегне. Беше красива млада вълчица. Ровеше с лапите си земята и го погледна недоумяващо още веднъж. После погледът й остана вперен в него, но празен...

По-късно, след съответния доклад на стрелеца пред останалите му колеги, поздравленията към него заваляха. А вечерта почти цялото село се изреди да види „на живо” вълчицата, здраво вързана върху капака на джипа. Оказа се, че това е третият вълк, убиван някога в селото, и това подхранваше интереса на местните жители и гостите. Ликвидирането на красивата, яка, двегодишна женска щеше да отърве околните села от незнаен брой поколения вълци в бъдеще. Ето затова безпомощно лежащият вълчи труп фокусираше върху себе си трупания гняв на селските стопани от дълговечния им страх пред вълчата напаст. 

Източник: сп. Български Ловец