„На една каца мед една лъжица лайна стига, за да стане зян!”
Народна поговорка

Малцина са тези, за които откриването на лова да не е един голям празник. Това са онези наши „братя”, които въобще не са го закривали. Но нека това да тежи на тяхната съвест. Пък и защо да ги корим?! Не е виновен тоя, дето изяжда зелника, а тия, дето му го дават. Нали така?

Подготовката за този вълнуващ ден започва много преди той да дойде. Къде и с кого ще бъдем, на кое място ще бивакуваме, набавихме ли нужните патрони и оборудване и още много, много наглед дребни неща отдавна са проиграни и решени. И как ли ще бъде другояче? Та това си е една малка военна операция, за която е нужно планиране и осигуряване, безупречно взаимодействие и, разбира се, точна стратегия и безпогрешно тактическо реализиране.

Но както винаги се случва, все нещо или някой ще опорочи всичко. То народът хубаво го е казал: „На една каца с мед една лъжица лайна стига, за да стане всичко зян!”

Първите тъпотии почват още с ранното ставане и тръгване. Има хора, дето не можеш ги вдигна сутринта. А на лов се ходи с пукването на зората. Всеки го знае. Някой, дето пък обича чашката, като е захапал джама от вечерта, ходи го буди. Гъз се вдига, глава не!

После пък, след като ти отровят по този гаден начин утринта, почват и да ти философстват: Абе вие на прилепи ли сте тръгнали толкова рано? Ден голям - който го може лова, все му е тая кога ще тръгне...

Пълна гъзория. Като напече „Райчо” към 10:00-10:30, как се ходи по полето? То си е жив мор! И как траят тези хора?! То преди лов сън не го лови ловеца, а те като борсуци спят и не им пука. А не се ядосвай! Казваш си: „Майната му, няма да си развалям кефа в този така очакван ден!”. В пълно бойно снаряжение си готов да почнеш да ги биеш тези първи ловни „трофеи” – пъдпъдъци, гургулици, гривяци.

Да, ама не. Все някой от групата нещо се тутка около колата. Тършува в нея, търси си нещата и бави всички. Абе, холан, не можа ли още вкъщи да си подредиш ловните такъми, пушката, дрехите и всичко останало, а ще караш колегите си да те чакат? Егати простотията! То петима Петко не чакат, ама като си се хванал на хорото, ще го играеш до края.

Тъкмо вече виждаш, че се е приготвил, ето ти ново двайсет: Абе, дайте малко патрони, че аз съм си забравил моите вкъщи...

А не го е... такъв серсемин! После се оказва, че отгоре на всичко и нагло лъже. В колата му има не кутия или две, а цяло кашонче с патрони. Ама каквото е взел, не ебава да върне. Скръндза и половина. По бетер от габровец. Изобщо за нищо не става такъв ловен „другар”. Разгеле, и тази мъка отминава и най-после тръгваме. То меракът вече те е изял отвътре и си казваш пак: „Майната му! Дано повече да няма ядове, че не остана място да се накефя...”

Да, ама не. Все ще се намери някой идиот в групата, дето ту изостава отзад, ту припне като пърле пред майка си напред. Е как ще бъдеш спокоен, като не знаеш какъв му е акъла и той размахва заредената си пушка на десетина метра пред или зад теб. Това си е живо самоубийство. Колко ловци пострадаха от такива идиоти! Сума хора бяха простреляни. Има такива с извадени очи, други с по стотина сачми в тялото си, а някои даже гушнаха букетчето от пишман ловците. Било страст. Каква страст бе, холан! Простотия и липса на елементарна самодисциплина! И, разбира се, егоизъм. Не мисли за ловния си другар, с когото е излязъл на излет. По-страшно от война. Гинеш от своите. Не знаеш откъде ще ти дойде. Стрелят като на сватба. Размахват цевите наляво и надясно, а че там има хора, хич не го е еня. Гледа все да гърми пръв. И удари или не, вика: Аз съм!

Тича и прибира каквото е паднало. То бива лакомия и дебелоочие, бива, ама айде сиктер, бе! Хем не го е еня за другите, хем не можеш да му насмогнеш на лакомията. Егати ловеца! Мръвкар!

То и кучетата - и то най-добрите, които работят както трябва пред ловците, а не бягат на другия край на полето - страдат от такива пишман стрелци. Много си отиват мърцина, простреляни от тях. Като види куче на стойка и като насочи пушката напред, все едно ще щурмува на нож някоя незнайна кота, ела да видиш какво става след миг. Дигне се пилето, ниско лети, главата на птичаря му е на мушката, а той – Дан! Дан! – и кучето току приквичи и се търколи в нивата. Пилето си отлети, а кучето – ходи го копай. Нито го е гледал, нито го е обучавал, ама от лакомия го е претрепал. И как ще гледа другарите в очите после, а кажи ми ти! Пълен абсурд. От простотия и алчност е готов да претрепа и ловния си другар, и вярното куче. Комплекси ли избива, лакомията си ли иска да задоволи или да се изфука пред света, само той си знае.

Умирам като почне някой да философства, че това било плод на слабата подготовка на новите ловци и затова така ставало. Абе я си гледай работата! Като не е свестен човекът, като е природно тъп и лаком, не мож го направи по-добър и подготвен. Едно време чиракувахме на старите авджии, ходехме с тях и попивахме знания и опит с години. То ако се става от един път ловец, щом имаш пари да си купиш билета, пушката и разните му там други такъми, лесна работа! Ама не е така. Иначе и кучето, дето клечи пред месарницата, щеше да бъде най-добрият касапин.

И като попитат:

- Абе как ги биеш ти тези птици? Ми те са такива малки и излитат така внезапно...

С чалъми и тренировки ги бием. И му обясняваш, че първо трябва да видиш какво ти се вдига – дали е малко, още голишарче, или стар пъдпъдък, дали не е яребица и т.н. – и после ще стреляш, ама кой да те слуша? Важното е да гръмнат.

Вдигне си пушката и – бам! И тича да го вземе, ако е паднало, разбира се.

- Абе какво стреляш, бе?

- Ми пъдпъдъци. Малък, ама е пъдпъдък.

Ха му обяснявай сега! Той не познава тварите в полето, а тръгнал на лов. Така падат и дърдавци (бел.ред.-защитен вид!), и кукувици (бел.ред.-също), и какво ли не! А пишман ловците гордо ги окичват на висулките си. О, свещена простота! – както са казвали още в древния Рим.

Други пък бият всичко каквото им падне. Зайци, яребици, фазани... Щом е пред него, дали е разрешено или не, няма значение. Прас! – и в торбата. И после не една торба с прас, а пълна бракониерска раница с дивеч. Затова старите ловци казват, че пъдпъдъците изяждат дивеча в полето. То човешката лакомия и алчност нямат насита.

Ако пък спреш да направиш забележка на такъв свой ловен „колега”, ела да видиш отговор: А, че аз какво съм ударил! Стрелях по пъдпъдък, бе! Егати, че откъде се е пръкнал този дивеч, дето е паднал... Айде не издребнявай сега бе, приятел... Не съм го видял добре. Голяма работа!

Голяма или малка, ама после в полето – к...р зайци, яребици и фазани. Изобщо, пълна простотия. Те това е истината, колкото и да е неприятна и дори трагична. Казваш си обаче: както и да е. Не можеш да промениш целия свят. Ловуваш и гледаш да си по-далеч от такива „братя” по ловна страст, че да ти е мирен и спокоен ловния ден. И дано нямаш до тебе в компанията такива хора. Иначе ловният празник е тотално изпортен.

Като напече жегата, спираме да бродим по полето и гоним сенките му под каваците и върбите около реката. Там може да ти се усмихне щастието да удариш я гургулица, я гривяк. Но важното е да пладнуваш на сянка с вярното куче, че да бъде успешен вечерния лов. Ама в много случаи ще се намери някой, който от незнание или от глупост току ще предложи: Абе какво сме се проснали под тези сенки! Хората ловуват, а ние? Айде, давайте да обиколим тази нива...

Абе, серсемин със серсемин! Как се ловува в този пек, бе? Че то кучето ще хвърли топа. Ама като не е гледал никога ловно куче, как ще разбере тези прости неща.

А иначе ловното другарче, вярното куче, е по-умно от такъв ловец. Лежи си то на сянка, почива след тежката утринна работа и сякаш му вика: Ходи бачкай ти в този пек, хайванин неден! Остави ме да си почивам. Не съм глупак като теб за един пъдпъдък да обикалям мерата в жегата...

И е право. То и дивечът се е укротил на прохладно и не се вдига, ама трябва да го знаеш това. Тук не е нужна само ловна страст. Трябва и акъл. Който го има, разбира се.

Хубави са тези часове на сладка отмора. Другарската трапеза и приказките сякаш нямат свършване. После малко дрямка и когато жегата попремине и повее горнякът от планината, става време за следобедния лов. Той е толкова приятен и много пъти по-успешен от сутрешния. Животните са излезли да хапнат в нивите преди късата лятна нощ. Преминала е вакханалията от сутрешното нашествие на ловците и шетнята по мерата. Останали са само майсторите и най-запалените. Ще походят още два-три часа, ще понапълнят висулките и после ще отидат и те да почиват в бивака си. Той е определен с пълен консенсус от компанията много преди този паметен ден. Избрано е място, където са нощували и друг път – на завет, до вода и, разбира се, с огнище за хубав лагерен огън. Там започва най-прекрасната част на ловния излет – тая на другарската раздумка, на чашката с хубаво питие, на ловната салата и неповторимата скара. Всичко това под лятното небе, обсипано с милиони звезди. Туй не можеш да го изживееш и получиш и в най-скъпия ресторант в света. Е, малко спартанска е обстановката, но и в това има толкова чар.

Незабравими са миговете, изживени само тук, край лагерния огън... Забравяш всички простотии и идиотщини от изминалия ден. Слава на Господа, че всичко е минало без произшествия и сакатлъци. И че голяма част от тези, които са опорочили хубавия празник, ги няма. Те не са петимни на такъв бивак и както те мислят, на такава „диващина”. Разни хора, разни идеали. За тях ние сме аборигените. А за нас те са простаците, гъзовете, егоистите и недораслите за честта да се наричат ловци. Ловът е състояние на духа, извисяване над сивото ежедневие, неповторимо изживяване и нерушимо другарство, което трудно се постига в днешно време. Затова да те нарекат ловец, звучи гордо и днес малко хора го заслужават. Другите, които осират хубавото хоби, са просто недостойни за това човешко извисяване, за тази нирвана на духа, за която преди всичко трябва да познаваш природата, за да можеш да се слееш с нея. Другата е рутина и много, много практика.

Ненапразно казват, че човек се ражда ловец. Той не може да стане такъв от нищото. Както мъдро е казал народът, от всяко дърво свирка не става.

Лятната нощ е легнала над земята и всичко скоро утихва. До новия ден, до очакването на новата слука и недай, Боже, до новите набези на псевдоловците. Докога ли ще ги търпим? Както и да си го гласил и мислил, както и да си мечтаеш да стане, все ще се намери някой да се натресе в последния момент. И тогава край на добрите планове...

Източник: сп. Български Ловец