anelin

Купувам малокалибрен пистолет кал. 22 на цена до 200.00 лв., за предпочитане около Плевен! По възможност - законен! Тел. 0898792301

Колега, скромното ми мнение е, че разстояние до 300 м. съвсем не е като за гонач. 7х64 ще покрие по-добре тази дължина, а 8х57 е с много по-добър спиращ ефект. За лов на дива свиня подборно бих взел 8х57! На групов лов - не знам...знам,че не трябва да се ходи с нарезно, пък който както го разбира!

МОНОЛОГ ЗА ДВАМАВ ясната, студена утрин се усещаше напрежението в притихващите разговори и полуизреченията на групата. Можеше да е обикновен ден с приятен ловен излет с присъщите теории, стратегии, калпави изпълнения, смях и лютиви подмятания. Но се разбра, че няма да е! От ноща имаше беля – в кошара на около половин километър от последната къща в планинското селце, беше наминала смъртта. Десетина клети животинки – овчици на един сиромах, намерили кончината в страшни мъки. Преди това беше отстъпил от живота верния им пазач – едро овчарско куче, за което трудно можеше да се предположи как точно е изпуснало сетния си дъх – парчета от снагата му се намираха навсякъде около ниската ограда. Човечеца стоеше онемял и мигаше на често пред събралите се ловци. Горския, кмета и кварталния разказаха подробности от кървавата вакханлия. Според тях беше работа на вълци /умен беше този горски – тук мечки нямаше, а за тигри не се беше чувало от библейски времена/! Това беше единомислено, но теориите бяха две – един звяр ли го бе свършил или си е имал помощници. Ама нито един от тримата не разбираше от тази работа, та се наложи двама от опитните ловци да пообиколят. Според тях причинителят беше един звяр, макар и трудно да се разбираше, защото онези бяха отъпкали всичко наоколо. Председателя се обади на съседните дружинки, воден от идеята, че зверът няма да легне наблизо след гощавката. Приеха да се направи обща хайка в района с плахата надеждица тежким нещо направят по въпроса. През ума им мина идеята да тръгне някой по следите на успешно оттеглилия се хищник, ала всички решиха, че ще е загубена кауза, защото това само ще го подплаши. И все пак щяха да устроят пусии в района към който водеха следите. Никола беше редовен член на дружинката, въпреки че много често ловуваше по частни стопанства, работата му го водеше в отделни държави, но и там успяваше да вземе участие в местните ловове. Имаше добре подредена и доста запълнена стая с трофеи в домът си. В нея влизаше само той, като в светая светих на неговата духовна извисеност. Влизаше добре избръснат, облечен в ловен костюм и сядаше някак морно на кожено кресло. В уюта на меката светлина от два старинни аплика трофеите извикваха спомени за ловната тръпка при добиването на всеки един от тях. За всеки един от трофеите имаше снимки под него – Никола много държеше да се знае, че той лично беше автор на всеки един от тези трофеи! Няма спор, че при подходящи случаи се хвалеше и показваше стаята на посветени в това дело люде! Ала Никола много обичаше дружинката си! Бяха местни хора, с обикновените си житейски проблеми, с естествения си непринуден характер и посоловична доброта. Където и да идеше по света с гордост показваше снимки на дружинката си и обясняваше на драго сърце за всеки от усмихнатите лица по нещо интересно. И ето, че днес за първи път ги виждаше така умислени и внимателни в думите, погледите и жестовете. Като че не вярваха да убият вълка, а той на свой ред можеше да ги нарани, да се засели по тези места и да ги заплаши – всеки от местните имаше домашни животни, и те също можеше да бъдат застрашени. Но Никола не го разбираше – как в съвременния свят изобщо някой можеше да реши, че това е възможно. Какво толкоз – един вълк – имало ги е и винаги ще ги има. Обмисли и дали да предложи да сберат пари или от тези на дружинката и да дадат на пострадалия завалия. Едва ли някой щеше да откаже. Оставиха го в дере с висок бряг от едната му страна, полуобрасъл с глог, а от другата с гъсти ниски храсти, тъй като преди две години беше сечище. Дерето освен, че беше сухо притежаваше и една странна тишина, която в други случаи щеше да е и лековита, но в други случаи Никола едва ли щеше да се лекува точно тук. Неговия полупрофесионален опит обаче му докара съмнение – винаги идваше с две пушки – лека карабина за дребен лов и хищник, тъй като обикновено оставаше след гонките да поварди, като целта му беше релаксиране, а не толкова лов, и хубава двуцевка. Когато стана въпрос за днешната гонка той извади карабината без колебание. Но когато застана на пусия, на свой ред го дойде и колебанието. Разстоянията за стрелба бяха къси, стрелбата можеше да е и динамична, а лекия куршум хич не беше подходящ за това дело. Ама късно! Някъде отгоре му по ръба на полуобраслия скат се намираше и Пончо – местен човек, малко кисел и потаен, който надникна, помаха му и се скри зад ръба. И така времето на гонката тръгна. А Никола чакаше – нещо изшумя зад него – заек! От къде се изшмули, как беше дошъл да него, така и не разбра! После притича сърне. „Да му се не видяло – при наличие на вълк, виж че има дивеч“ си помисли. Другото за което се сети беше и това, че хищника най-вероятно е дошъл скоро или просто е преминавал по тези места и още никой не беше разбрал за него. А беше сигурен, че нито ще видят вълк, нито ще чуят повече за него при тази врява из целия район. Някъде пред себе си чу виковете на гоначите, а в горния край на обраслия скат се чу и гонче – но то просто си разлайваше по някакви дири. Тъкмо се канеше да тръгва към Пончо, когато от там се чу изстрел – ясен, силен и отсечен. Никола се загледа в тази посока напрегнато – ала някъде доста зад мястото на изстрела долови движение – някак си леко, безплътно и нечуто. През оптическия мерник мярна тъмно тяло, а за част от секундата в една пролучка му се стори, че вижда характерна глава на животно. „Вълк“ му се мярна в мислите. Някак странно ходеше вълкът, ала през храстите не успяваше да различи подробностите. Животното не тичаше, а се провираше между отделните клонки и в един миг падна с изстрела на Никола. Стрелеца не можеше да повтори, затова хукна направо към падналото тяло. Когато го наближи всичките му предпазни сетива се надигнаха. От десетина метра вдигна отново оръжието и зачака. Хищника не даде никакъв признак за живот. Беше мъртъв. Никола го огледа почти страхливо-огромно животно, с окървавен врат, озъбена паст с оголени бели зъби, изстиващ ледено спокоен пред смъртта поглед на убиец. Беше си отишъл от нашия свят. Доста време Никола просто седеше пред трупа на животното и го гледаше безцелно. Когато наблизо се чуха викове, той изведнъж се осъзна, скочи и на свой ред се развика. После огледа съсредоточено раната на животното. Стори му се, че беше прекалено малка дупчица на входа и не много голяма на изход. А можеше и да е сачма – изведнъж го осени тази идея. Докато другите се суетяха и се радваха вече час, Никола потърси Пончо. Пончо дойде последен, без да има значение това, че беше най-близо. Потен и задъхан. Той веднага отиде при вълка и го огледа внимателно. Физиономията му придоби странно замислен вид, но все пак се обърна и поздрави Никола.- Ти къде му стреля? – попита Никола.Пончо помълча, сви устни примирено и рече:- Ами горе – що?- Нищо бе Пончо просто питам!Но явно питането не беше чак толкова просто! След време Никола взе трофея – огромната вълча глава с внимателна физиономия и светещи ледено зелени очи. Постави го на видно място в трофейната си стая, така, че директно да го вижда веднага щом седне. От едната му страна старинния аплик хвърляше отблясък на мека светлина върху едното око. Още веднага човека усети, че нещо не беше наред – имаше нещо в трофея, което определено го отличаваше от другите – не беше строго дефинирано и определимо, но веднага привличаше вниманието. Вечерта Никола се разположи на коженото кресло и се вгледа във вълчата глава. Бавно се фокусира в окото – онова изкуствено и майсторски направено и вградено око в голямата глава, което връщаше светлината на старинния аплик. Човека усети някаква весела нотка в празния поглед, която караше цялата физиономия на чучелото да се изкривява в насмешлива гримаса. „Какво ?“ – попита Никола, ала никой не му отговори. Когато излезе усети леки тръпки по целия си гръбнак, като че ли хиляди мравучки се щураха под дрехите. Седмицата мина напрегнато: от една страна вървеше работата му – вървеше , но в трудно определима посока - надолу или назад. Колебаеше се в решенията си, това водеше до забавяне или проваляне на поръчки, проблеми с хората. Като че ли неувереността му нарастваше с всеки час – като се почнеше от това дали ще успее да премине на светофара на жълто, което почти му докара катастрофа, та до решение за обикновена сделка с наличен минимален риск, която почти провали с мнителността, обзела го в последните дни. Причина за това намираше в странните си разговори, които водеше до късна нощ с вълчето чучело!- Смяташе се за много хитър ли? – мърмореше в сумрака на стаята той. – ама ето видя ли...само един точен изстрел – само един и от страшилище се превърна в чучело... ха-ха – ха!- Така ли мислиш? – отвръщаше насмешливо вълка – Всеки път ли си толкова сигурен – хайде пак помисли...ха-ха-ха...ако не беше онзи прост селянин, кога щеше да ме убиеш? А може би трябваше да тръгна срещу теб? Ти си толкова неуверен, че дори не помниш дали си стрелял въобще – защо не провери пушката си след изстрела – а ме взе и реши, че ти си героя...ето за това и аз се срамувам – и вълчата физиономия се изкриви в привидно съжалителна гримаса с нескрито насмешлив уклон!- Какво ми казваш – че не съм ти аз майстора ли? А кой – онзи Пончо ли! Той ако те беше улучил, веднага щеше да паднеш, както го направи гадино след моя изстрел!- Кой е гадина – аз ли, че съм бягал да се спася, аз ли че живея в моята гора, аз ли, че вие хората убивате гората ми – аз ли ... ще приема, че смъртта ми ме избави от тази тежест – вълчата глава отново прие насмешлива гримаса – ще приема нея, но не и такъв страхливец като теб, който си приписва такова никакво геройство!- Отмъщаваш си – продумваше Никола – просто те е яд, че се излъга и влезе там където не очакваше да бъда!- Бих си отмъстил, ама защо пък на теб – ти какво общо имаш с това!?!И така дните на Никола минаваха в съмнения и напрежение, а това му докарваше главоболия, а и елементарни грешки и насмешки у околните с които общуваше! Кулминацията беше един скандал в къщи, когато избухна и наруга грозно сина си за нещо, за което сам беше свършил предния ден, а не помнеше! Вечерта беше покъртителна, а през ноща човека не влезе в стаята. Прекара часовете до виделината в тежък размисъл, разкъсван от съмнения и угризения. На сутринта влезе с мрачна решимост и го погледна! Стори му се, че вълкът направи леко учудена и насмешлива гримаса. Никола свали грубо трофея от стената, пъхна го в найлонов чувал и го натовари в колата. Управляваше уверено, а съзнанието му остана някак празно и тихо. По обед спря пред вратата на онзи темерут Пончо и свирна. Не след дълго киселека излезе и го поздрави учудено. Покани го да влезе и под подреден навес седнаха. Пончо оглеждаше гостенина си и попита притеснено:- Какво ти е човеко – стопил си се, не си ли спал!? Нещо лошо ли е?Никола помълча, премисляйки как да започне и отвърна:- Помниш ли онзи вълк?- Е как – помня го – голям змей беше! От тогава не се е чуло да има беля! Голяма слука извади ти!Никола го погледна изпитателно търсейки и намек от подигравка или насмешка. По-скоро Панчо се смути леко!- Пончо да те питам пак, че вече не мога да спя, толкова луд съм станал, ти къде му стреля бе човек? Не мога да мигна, като си помисля, че съм ти взел трофея и заслугата! Я го виж!Той донесе плика и извади препарираната вълча глава. Панчо се ококори!- Ама че звяр! Бреей голяма сила, а тогава ми се стори по-дребен.Пончо внимателно оглеждаше страшните форми, а грубите му пръсти внимателно, каквото и да значеше, опипваха козината и зъбите.- Много хубаво е станал – пу да не му е уроки...- Остави тия клетви – мисля си, че си го докачил и е умрял над мене – па дали съм го улучил аз...ти чу ли моя изстрел?- Е аз бях през билото ама май го чух...ти мислиш, че аз съм го докачил ли?- Така мисля! И това съмнение, че съм взел чуждото ме изкарва от кожата ми!Пончо остави внимателно вълчата глава, позамисли се, въздъхна и рече:- Виж Никола, аз вълка не съм виждал тогава, ама мина едно сърне от към теб...него взех обаче...докато го скрия в едни клони мина време, та затова се забавих малко. Това животно е било някъде отзаде ми...не съм го виждал аз...срам ме е ама децата щяха да си идват и да поомешам свинската кайма ...някак си така...дано ме разбереш! А това си е твое, какво си се вторачил...ти вярно ли за това го носиш? Че ако ти кажа, че съм му стрелял щеше да ми го дадеш?На връщане тишината отново се беше настанила в съзнанието му. Машинално се прибра, отвори стаята и върна трофея на мястото му. На излизане спря, обърна се и го погледна! Пластмасовите очи отразяваха мекия блясък на старинните аплици, а всеки път, когато Никола влизаше в стаята, все по-трудно го забелязваше – един от многото!08.05.2017 г. АнелинПлевен

Само на изработените в сряда!

Този случай беше преди 3 години...е или две, не си спомням точно, но доста се разду!

Колко МОА?

ПРИ СЪСЕДИТЕ Последните групови ловове на дива свиня са около Коледа. И тогава на празниците голяма част от баш ловджиите тръгват към познати и приятели по различни краища на страната, разменят се гости, разменят се нови и не нови реколти домашни питиета, правят се ловни вечеринки, където около хижарските огньове се разплитат ловни и любовни спомени и се чертаят стратегии за ранното утро на следващия ден. Една мила и сгряваща ловната душа идилия. И в тази студена, мъглива, снежна и омайна ловна утрин цялото ловно войнство на селцето в подножието на връх „Табашки кръст“ се бе събрало на купчинка, припламваха огънчетата на цигарите, разливаше се кафе от термосчета по картонените чашки, леко зачервените от снощните спомени очи на мъжете се вторачваха към тъмните сенки в мъглата на баирите, които ги мамеха с тишина и загадъчност. Отговорника на излета беше улегнал запасен старшина, който накратко обясни какво трябва и какво не да се прави с оръжието, как да се събират и как да се разставят по пусиите. После поде и гоначите, които бяха главно младите лудетини в отбора с проверени другари – гончета и бараци като имаше и някое мелезче. Старшинката по военному даде час за тръгване и двете групи потеглиха навътре в лоното на габровите гори. За Пейо това бе второ идване. Главно градски ловец, този здрав мъж рядко успяваше да ловува на дива свиня. Стихията му бяха фазаните в околностите на големия град, където познаваше и най-малкото хълмче или храстче. Тук нещата бяха други - тънка пътечка нагоре измежду свъсени едри дървета и странна тишина, която го смущаваше. Първият път беше на поляна високо под върха – там не мина никакво живатно и Пейо си даде сметка, че май гостите обикновено ги слагат на места, за които ги уверяват, че само от там ще мина дивеч, а после така си и остават... та той така си и остана тогава. Сега му отредиха друго място - имаше видимост между дърветата, имаше снежец и всички изгледи да види и Пейо живо животно в планината. Тази му надежда се подхранваше и от дивечова пътека с пресни дири спускащи се от върховете към рекичката чието тихо шумолене едва долавяше. И така ловеца разтовари раницата, зареди двуцевката, подпря я на дънера до себе си и се разкопча. Утринната ведрина премина в лек хлад след около час. След първаночалното напрежение последва отпускане и съзнанието му приемаше природата наоколо вече по-спокойно и уверено. Обикновен ден в гората си казваше човека! Само той дето беше чужд тука, но скоро ще я освободи от присъствието си и ... ала уви – някъде от изток се чуха гласовете на гончета. „Не би трябвало да идват от там“ си помисли Пейо – нямаше как кучетата да бяха прехвърлили толкова далеч. Тогава се сети, че май съседната дружинка също ловува в района и там беше границата. Тези му разсъждения мигом се изпариха когато чу нарастващ шум пак от там – твърде близо до него и твърде далеч от гончетата – първом видя малка сянка, която се набираше по ската срещу него. Пресегна се леко и взе оръжието. Палеца му машинално свали предпазителя и приклада се долепи до еднодневната му брадица. Беше прасенце – не голямо тазгодишно, но много чевръсто – мяркаше се през основите на дърветата и това, че приближаваще скоростно не го направи по-лесна цел. Пейо реши да отправи изстрел очаквайки появата на дребния бързак между две буки и когато почти натисна спусъка усети в периферията друго движение. За част от мига погледна и видя нещо далеч по-голямо, зъбато същество много по-приличащо на голям глиган и също толкова бързо, което следваше първото ! Изкушението – то е нещото виновно за много провали в този така любим за посветените спорт. Пейо изчака малкия да се доближи на десетина метра и леко мръдна – миг който прасенцето усети и закова на място преди да полети в страни – куршума го отметна на близо половин метър! Веднага стрелеца потърси втората цел – глигана смени рязко посоката си – право нагоре но втория куршум го намери миг преди да потъне в обрасло с тръни пространство. Пейо се втурна към това място и стигна за секунда – имаше кървава следа с алена светла кръв – белия дроб! Въпрос на време беше да го намери, но в гъстото не можеше да влезне! Отзаде му се чу шум – когато се обърна видя две гончета, които стигнаха да първата жертва оръфаха го и се понесоха към човека. Влязоха с лай в гъсталака и напреднаха, после лаят се измести в ляво и Пейо затича да обиколи. След петдесетина метра стъпи на прясната кървава диря, която излизаше от гъстото и се спускаше в стръмен дол на към реката. Кучетата с труд си пробиваха път на излизане, докато ловеца вече тичаше по дирята. За миг мярна задницата на голямото животно, но не можеше да се задържи сигурно за да стреля. После под себе си чу плясване – прасето или прекосяваше реката или беше паднало в някой от гьоловете. Когато стигна долу, почти търкаляйки се по заснежените камъни,с учуда видя, че дирята отново води към насрещната гора. Успя някак си да се прехвърли намокряйки се доволно в рекичката и изкачи малко ридче, зад което имаше суха долчинка и отново нагорнище. В този миг кучетата го подминаха и с лай се хвърлиха към нещо което Пейо бе приел за пън и може би щеше да мине покрая му. Голямото животно се завъртя с нисък гърлен звук и накара кучетата да се пръснат като трохици. Но живота му си отиваше – хриповете бяха силни и постепенно залиташе. Не можеше да тръгне наникъде, ала природата му го караше да се сражава до последния дъх! Пейо се приготви да пусне заветния куршум, но изведнъж от страни се чу друг изстрел. Беше слабичък мъж с изпотено лице, разгърден и ядосан. Пейо не го познаваше и предположи че е от съседите – и правилно! Това, че човека бе слабичък по никакъв начин не се отръзи на духа му: - Аз го прибих бе! Ти кой си? Пейо зяпна: - Ами аз съм гостенин при старшината – му отвърна притеснено. Онзи продължи да се репчи подхождайки към стихналото животно: - Ето сега го убих това животно, наиш ли от къде го гоня – пък и е в нашия район – ти кво правиш тук, кой си ти, а...туй са ми кучетата...ай млъквайте бе - подвикна към двете кучета той, които обаче продължиха да облайват все по-яростно зъбатия: ..я си върви при твоите си хора айде ! „Гонач значи“ – рече си Пейо! Опита се да разкаже случката, но онзи помаха пренебрежително с ръка в смисъл да се разкара. Ядосан Пейо си тръгна обратно, като след десетина метра понечи да каже нещо на човека: „Добри са ти кучетата колега...“ но онзи повторно помаха с ръка. И в този момент Пейо видя нещо което го накара да се обърне изцяло към долчинката, а очите му се разшириха. Падналото животно, което кучетата стръвно облайваха изведнъж е надигна, завъртя се и се хвърли към човека. В следващия миг слабичкото тяло отхвръкна в камънаците, като се чу само половин вик. Двете кучета успяха да отвлекат гиганта за миг от стопанина си – миг в който куршума на Пейо окончателно прекъсня изтънялата връзка с живота на горския обитател. Пейо стигна за секунда до стенещия човек! От клина му се стичаше кръв, която пълнеше ботушите му. Ловеца макар и градски беше силен и трениран. Свали ремъка на пушката и превърза единия крак над разкъсаното – на другия не се виждаше рана. После премента през раменете си ранения и тихичко потиа „Накъде?“. Как беше стигнал пътя, как беше викал, как натовариха човека в джипката – това Пейо не можеше да си спомни. На следващата година пък гостуваше при съседите – водеше го слабичък човек, който накуцваше, но не се предаваше. Когато го оставяше на пусия внимателно му показваше всички възможни излази и как да се предпази ако нещо стане беля. После накуцвайки продължаваше с мърморене : „Какъв човек да му се не видяло...а па ний тук за мръвката ще се избием - глупаци такива!“ 18.11.2016 г. Анелин Плевен

Не може да се смени цевта законно - сменя се калибъра, а това не може да стане, защото е фабрично и не се разрешава - личен опит!

Купувам боен пистолет ТТ кал. 7,62 х 25 във функционално състояние! 0898792301, Плевен

На какво казваш "Изгодно"?

Темата е за ловни пушки, колега! А иначе поста на Пентчо не го разбрах.

Аз пък започнах със скъпо и с времето ги посъбрах. Вече съм само с ИЖ 17 и нищо друго...възпитава в хладнокръвие и точност...за времето, което го имам, избих толкова дивеч, колкото с всичките си други до сега! И с десет пъти по-малко патрони!

Снимката е супер, и хлапето и кучето ги бива, но пушката е за левичар- неудобна му е !

Какво му е на въпроса? Ако знам - няма да питам! Искам да го прочета написано в закон, наредба или каквото и да е там! За Северна Корея знам - там са разрешени само автоматите!

Къде пише?