Jump to content
ФОРУМ
  • Наслука!
  • Ловен Сезон 2020

lisugera

Ловец
  • Content Count

    355
  • Joined

  • Last visited

  • Days Won

    2

Reputation Activity

  1. Like
    lisugera reacted to daimio in Ловците против касапницата на диви прасета   
    Брей, брей, брей, позасегнаха се значи, и това не е малко!
    Пиша от личния си компютър, така че всеки който иска може да установи кой съм. Ако някой пък толкова иска ще му изпратя имената и адреса си на лични.
    Вижте колеги, обидните думи настина са лошо нещо.
    Още по-лоша е обаче пълната липса на достойноство и преминаването на всякакви граници в името на собствения кеф. Незачитането на нищо, включително живота на създания, които уж трябва да ни стимулират да покажем най-добрите си страни - силата и способностите, когато ги гоним, и благородството и морала, когато им даваме шанс да ни победят и оцелеят - ако са по-добри от нас, както не рядко става при реалния лов.
    Явно някои мои епитети са обидили хора.... Само искам да знаете, че редактирах поста си поне 10 пъти.
    Аз със сигурност не съм най-добрия или почтен човек на света. Но вярвам, че има граници, които не бива да се преминават.
    Категорично считам, че лова в оградени територии, от които дивечът не може да избяга, е НЕДОСТОЙНА И ОТВРАТИТЕЛНА ПРАКТИКА!
    Виждал съм и съм посещавал доста /4 бр./ ловни стопанства. Доходите ми са достатъчни, за да си го позволя. Макар и не често. Имам и познат, който стопанисва такъв участък от повече от 3 години /мързи ме да му звъня да го питам колко точно станаха/, така че говоря неща, за които лично съм се убедил, че са така.
    Да, големи са тези заградени участъци колеги....Колко да са големи, а?!?!
    И как да избяга веднъж изплъзналото Ви се животно. Ще седи вътре докато дочака куршума! От вас или следващия. Изключително достоен и спортсменски начин на лов.
    А повечето от отстреляните прасета наистина се дават накучетата, въпреки че наскоро построиха над 200 кв.м. транжорна. Просто няма вариант да се обработи всичко. И на помачетата дето работят там дават - и те вземат, нищо че Аллах не давал. Ама колко да вземат и те и.......кучетата се хранят яко с дивеча!
    Напълно съгласен с колегата от горния пост, че много по-достоен за уважение е бракониера, който в мрака, сам и поел целия риск от мероприятието си тръгва, за да убие за храна едно животно и залага така на карта целия си живот, включително и съд и разправии, от колкото "човекът", който отива за да "постреля" по живите мишени, които при добри кучета му се прекарват по няколко пъти пред него. Кой от двамата действа при равни условия с дивеча, а?
    И лично виждал и чувал рекламните мероприятия, с които събират "отбор юнаци" за пълната с прасета ограда и съм чувал как се договаря "избиването" - точно този термин използваха : "да ги избийм" /цитата е точен/.
    Само с едно мисля, че не е редно да се съгласяваме колеги : че няма нужда и смисъл да казваме истината, такава, каквато я виждаме, колкото и да е грозна и колкото и обидно за някои да звучи.
    Напротив! Само така има шанс да променим обществото, в което живеем. Всеки път и стремеж към нещо добро започва с истината. Затова казвайте свободно това, което мислите, иначе всичко, което убива държавата и народа ни, и чиято проекция е и този вид "ловни практики", ще продължи и някой ден и ние ще ги приемем за нормални по силата на обичая.
  2. Like
    lisugera reacted to 4ok in Sauer S101 Classic XT .30-06   
    Здравей колега,
    Понеже става дума за любимата ми марка "Зауер" и аз да дам мойте 5 стотинки по темата.Притежавам модела Зауер-202 Класик, с орехов приклад от около 3 години, оборудвана с оптика "Dokter"-3-12х56.Една седмица я гледах, три дни я сънувах и накрая я взех. И не съжалявам. Ползувам я предимно на чакало но и на гонка .Стрелял съм от 07.30 сутринта до 21.50 вечерта . от 43м до 236м ..... ииииииии нямам пропуснат дивеч с нея . С жената се развеждам с нея НЕ! Това е моя Зауер. Така че ако си решил колега смело напред. Верно че модела 101 е по ниско бюджетен но е Зауер. така че няма да съжаляваш .
    Поздрави!
  3. Like
    lisugera reacted to krum.rangelov in Sauer S101 Classic XT .30-06   
    Зауер S 101 е "бюджетния" вариант на Зауер във времена на финансова криза.
    Не отстъпва от качеството на Зауер, но е направена от по-нисък клас орех. Има и полимерен вариант.
    Бойната пружина се натяга посредством бутон в задния край на затвора, който я активира/деактивира. Оръжието е изчистено от към дизайн, но е много прикладисто и балансирано. Затвора е с много удобна топка, спомагаща за бързо презареждане. Самия затвор работи леко и без проблеми. Има свалящ се пълнител.
    Цената е около 3200-3500 лв. За Германска класна карабина цената е повече от добра.
    Това са ми впечатленията.
    Не съм стрелял, но не се съмнявам в класата на Зауер.
  4. Like
    lisugera reacted to 4ok in 30-06 или 300 Win. Mag.за гонка и дистанция 500,800м.   
    Аз като чета за тези дистанции колеги: 500м ,650,800, на които се готвите да стреляте дивеча и придобивам комплекс за малоценност, защото нямам дивеч убит на по голямо разстояние от 236м а средно стрелям между 90-150м. Пък съм стар ловец! Та ми е чудно как изглежда един сръндак в гората??? на 800м през оптиката ?
    Честита Нова година и наслука на всички!!!
  5. Like
    lisugera reacted to Рачо Виденов in ТЪРПЕНИЕТО НА ЛУНАТА   
    ТЪРПЕНИЕТО НА ЛУНАТА


    Въпреки видимо натежалите години, жилавият старец въртеше усърдно малката мотика и само при болезнените опити да изправи гръбнак в кратките моменти на отдих, се усещаше сковаността на износеното от възрастта тяло. Загръщаше ядосан редовете от рохкава, песъклива почва и монотонно „благославяше“ под носа си неканения гост, който го караше вече за втори път да пресажда малката картофена нива. Както винаги и тази година зася картофите си най-рано от всички, но вместо да се радва на добра реколта, лакомията на досадното животно, беше на път да съсипе напълно труда му.
    Направи всичко възможно, според силите си и опита какво ли не. Скова висока около метър дървена ограда и навърза по нея празни пластмасови бутилки и стари капачки от буркани. Опаса цялата градина с тънки лъскави ленти, донесени незнайно откъде от сина му и сложи няколко парцаливи плашила извътре ... но и това не помогна.
    В битката със злосторника усилията бяха големи, особено за неговите години, но не можеше да си позволи, да остави нещата така. Дойдеше ли зимата, нямаше кой да му помогне. В последните години парите вече не стигаха доникъде, а дори и да прежалеше някой лев от измъчената си пенсия, в падащия по тези места традиционно дебел сняг, нямаше как да стигне до най-близкия град. Затова гледаше овреме да набави и прибере необходимото, та когато навън завее, всичко да бъде на мястото си ... в хладния зимник на бащината му къща. Вярно, че няколко от чувалчетата с картофи, качето с туршия, повечето от бурканите и връзките с лук и чесън, се заварваха с новите всяка година, но така беше къде по-добре, отколкото въобще да ги няма.
    Проклинайки неизвестния пакостник, старецът не пропускаше да спомене и разхайтената група на местните авджии. Цяла зима няколкото останали жители на селото, нямаха мира от денонощните им запои и скандали, а точно сега, в края на пролетта, когато животните пощуряха и набезите им по бахчите на хората ставаха все по-нагли ... тях ги нямаше никакви.

    ***************


    Вече беше влязъл в обширния двор и запъваше малката портичка с обръча, когато познат глас го поздрави от пътя.
    Старецът се зарадва много и докато се здрависваха и приказваха с по-младия си приятел, в главата му бързо пробяга една „греховна“ ... и може би спасителна мисъл. А дали Господ не му го изпращаше точно навреме ...?! Опитният ловец нерядко идваше в селото извън ловния сезон и познаваше целия район на пръсти. Този път беше дошъл за риба и даже беше направил добър улов по реката. Двамата седнаха да побъбрят пред къщата и от дума на дума решиха, да споделят няколкото пресни пъстърви, на по една ланска крушова ракия.

    ***************


    Пролетната вечер и алкохола приспиваха сетивата им. След като цял ден беше припичало сериозно, слънцето най-сетне се търкулна зад високия рид на границата и на фона на яркото оранжево зарево, боровата гора по високото изглеждаше почти черна. На приглушената светлина цветовете на дърветата, прясно окосената ливада и малката градина пред къщата, осезаемо омекнаха. Усетили наближаващата нощ, птиците, както винаги посрещнаха тази част от денонощието с невероятно оживление и не беше изминала дори минута от залеза, когато минорната им вечерна песен, завладя заспиващата долина.
    Малкият огън пукаше, току пред чардака на старата кирпичена къща. Върху него, на овехтяла кована пирустия се мъдреше опушен, калайдисан тиган, а току-що уловените златисти риби извиваха, като сърпове телата си, още щом докоснеха врящото в него олио. Сладката миризма на пържена риба се задържаше под навеса и асмата и привлечени от нея, двете едри ангорски котки на домакина, мъркаха нахално една през друга, усуквайки се около краката им под масата.
    Главата на стареца се замая, но в замъгленото съзнание още беше будна онази, минала като светкавица мисъл, в самото начало на срещата. На изпроводяк той най-после се престраши, да я сподели с приятеля си и след като набързо изплака болката за опустошената градина ... тайният „договор“ между двамата беше сключен ...!?

    ***************


    Ловът беше страстта на живота му. Той беше част от него и всеки път, когато излизаше сред природата, чувстваше пулса й с всички части на тялото си. Сякаш имаше безброй сетива и с тях успяваше да усети живота навсякъде. Обичаше да скита сам из отдалечени, диви места и да чете в тях разтворената книга на гората. С лекота забелязваше пропусканите от повечето му колеги подробности, които бързо разкриваха тайните на непознатия район и безпогрешно му показваха ... какви са животните в него, с какво се хранят, как се движат и къде предпочитат да се усамотяват. Попаднал в непозната местност, обичаше да разгадава тайните й и всеки път да доказва сам на себе си, строгата логика, на която се подчиняваше живота на горските обитатели.
    Преминаваше четиридесетте, но беше достатъчно жилав, силен и издържлив. Изпепеляващата страст, която на младини го караше да убива всичко, което се движи, беше още жива, но преосмислена през опита и с намалена острота. Вече не изпитваше онази силна стръв на изкусен хищник и въпреки, че беше погубил много животни, сега ловуваше повече, за да се наслаждава. С интерес следеше движението им, винаги когато имаше възможност, но не вземаше безразборно всичко, което гората му дава, а практикуваше друг лов ... с мисъл и загриженост на стопанин.
    И ето че дойде момент, в който той можеше, знаеше как ... а може би и трябваше да помогне ...!?

    ***************


    Градината на приятеля му беше на една от терасите в долината. Притока на голямата река вече бе пресъхнал, както всяка късна пролет и лято. За нуждите на малките си бахчи, местните хора бяха докарали тясна бара от извора, който беше на километър по-нагоре и всяка година я поддържаха с много усърдие. Вадата минаваше само на десетина метра от картофите на стареца и докато той оглеждаше следите на животното в рохкавата почва, непрекъснато чуваше ромоленето на водата в нея.
    Съдейки по големината на копитото, глиганът беше доста едър и той се замисли. В последните два сезона, не бяха срещали такова животно и то може би не беше местно, а идваше от Сръбско. Но това разбира се не беше толкова важно. Имаха значение само белете, които правеше, а те не бяха само в картофите. При всяко нощно посещение животното разбутваше и прилежно оформената вада, явно търсейки около влагата червеи, охлюви и други неустоими за него лакомства.
    След малко, той вече беше наясно с подходите. Бяха два и идваха от срещуположни посоки, а по стръмната пътека на единия от тях, забеляза и следи на майка. Тя също беше ровила около вадата, но не беше влизала в градината, а той разбира се я познаваше добре.
    Беше една млада свиня, водеща само три прасенца, която лежеше в едно дълбоко, влажно деренце непосредствено над махалата и дори беше повече от сигурен, че и сега да наминеше натам, щеше да я намери. След няколкото им кратки срещи се увери, че още е доста неопитна и доверчива, а това несъмнено я правеше повече от лесна мишена, за някои от безкрупулните му колеги, при честите им нощни посещения в долината.
    Нямаше друг избор и за да може да контролира двата подстъпа, трябваше да застане от северната страна на градината. Неудобен в случая беше факта, че сравнително постоянното течение с посока север – юг, на моменти можеше да се окаже неблагоприятно за него ... но като за начало, трябваше да опита.
    На север, на десетина метра откартофите растеше стара, клонеста джанка и наваляйки високата коприва около нея, той реши да се притаи там. В тъмната й сянка, щеше да бъде невидим за слабото зрение на животното, но за жалост оставаше твърде уязвим, за силният му и чувствителен нос.
    Още не беше решил, дали да стреля по него ... или само да го наплаши. Но сега не искаше да мисли за това, а едва когато срещата им се състоеше, инстинктът може би щеше да му подскаже ... иска ли да натисне спусъка, или не ...?!

    ***************


    Наближаваше полунощ и неестествена тишина владееше долината ...
    Глиганът стоеше на не повече от пет-шест метра зад трънката. Чуваше дъха му и дори чуваше шума от леките движения при завъртане на главата. Беше приклекнал, опрял ляво коляно на земята и с леко повдигната пушка, очакваше появата му пред гъстия храст. По шума, който издаваше при идването си и по тежките вдишвания и издишвания, съдеше че животното е внушително.
    Щеше ли да направи решителната стъпка ...?! Сърцето му биеше с тежки удари и за да ги заглуши, той дишаше с отворена уста ... тихо и мъчително бавно. Ето, че се чу едно „Сссък“ ... и първата крачка вече беше факт. Той разбра, че глиганът тръгва и ръцете му леко стиснаха пушката, готови за последното, подсъзнателно движение. Но точно в този момент, изненадващ порив на вятъра обърна нещата срещу него ... и сложи край на напрегнатата сцена. Той чу звука и от втората крачка на животното, но веднага след нея, то се закова и издишвайки мощно обема на гърдите си ... се втурна шумно назад ...!?
    Стоя неподвижно, докато топуркането в мрака заглъхна, и едва тогава сетивата и мускулите му се отпуснаха. Бяха го надхитрили елементарно, като млад и неопитен боец. През главата му преминаха няколко подобни случки в родния му край, отпреди доста години. Почувства се като глупак, стана му смешно и даже се изсмя на глас в тъмното, но после се замисли и следващият му ход, вече изплува в съзнанието.
    Това беше първата им среща, но явно нямаше да бъде последна и той прекрасно разбираше, че трябва да се подготви за следващата. „Като ще се лъжем ... нека е истински ..!?“, каза си на глас той и продължи: „Щом трябва ... ще се чакаме на високо ...!?“.
    Беше сигурен, че противникът му няма да се откаже, а само щеше да става все по-предпазлив ... и по-находчив.

    ***************


    Беше забил поредния пирон и се канеше да продължава със следващия, когато осъзна, че всъщност чакалото е готово. Оставаше му само да направи парапет, но вече беше станал вир вода, пък и нямаше повече сили. При това коване и рязане на клони с половин ръка, увиснал на 4-5 метра във въздуха, изразходването беше голямо и той си помисли, че ако беше вложил толкова усилия на земята ... сигурно щеше да направи цяла къща.
    Половината от работата беше отхвърлена. Оставаше да свърши другата половина и картофената реколта на стареца, щеше да бъде спасена. Съжаляваше го, защото беше на годините на баща му и ако не извадеше нищо, при толкова вложен труд, щеше да бъде повече от несправедливо.
    Но всъщност за него, това вече беше само оправдание, защото още след първата среща, „вечната игра“ за двамата беше започнала и всяка мисъл за едрото животно, го вълнуваше силно, а ловната страст вземаше връх над чувствата му ... както на младини ...!?

    ***************


    И този път идваше от същото място, през ивицата от трънки, но малко по-рано. Минаваше единайсет и вече беше достатъчно тъмно. Беше се качил на чакалото само преди половин час и веднага усети, че точно в това му е грешката. За силният нос на идващото под вятъра животно, нямаше нищо по-лесно от това, да усети прясната човешка диря.
    Шумът от бавните, предпазливи стъпки в тревата спря и след него, се чуха две-три тежки издишвания. Опитът му, както винаги не го излъга и само няколко секунди по-късно ... силния тропот от тежките копита, вече заглъхваше в пролетната нощ ...!?

    ***************


    Опитният ловец се опитваше някак да изненада животното и непрекъснато сменяше тактиката си. Чакаше го по няколко пъти последователно, а после прескачаше по ден-два, хранейки надеждата да се срещнат, но подходът му не даваше резултат. За времето, през което се надлъгваха упорито, глиганът не беше правил никакви поразии и най-вероятно честото присъствие на човека, го караше да бъде особено предпазлив.
    Той прекрасно знаеше, че възрастните животни излизат доста по-късно от останалите. Затова обикновено не бързаше и най-често отиваше на чакалото към девет часа. Докато един ден, за пореден път ... хитрото животно го изненада.
    Беше повече от сигурен, че предния ден градината не беше пипана, но завари единият й край разбутан. А този факт, заедно с едрите стъпки по редовете, значеше само едно – познайникът му беше идвал още по светло ...!?
    Това вече правеше нещата крайно непредвидими и от този ден нататък, той започна да го чака още по-рано ...

    ***************


    Обикновено не вечеряше преди да излезе, но приятелят му го прилъга да хапне и така малко го позабави. Беше около осем без двайсет и той слизаше по пътеката, бавно и внимателно. Стъпваше тихо между туфите от тънка планинска трева, когато му се стори, че зад една ивица от дървета между градините, чу нечие издишване. Закова се на място и в крачка, напрегнато се ослушва повече от минута.
    Щурците пееха неистово, но освен тяхното цвърчене, не долавяше никакви други шумове. Явно се беше излъгал, а може би надиграването с опитния глиган му идваше в повече и вече го беше изнервило.
    Готов за ново внезапно спиране, той реши да направи следваща крачка. Кракът му едва докосваше тревата и още не беше прехвърлил тежестта върху него, когато последва познатото и кратко „Уффф“ ...!? Тази реакция мигновено освободи напрежението ... и дълго след това, той продължи да чува шумното изкачване на тежкото животно, в стръмния скат на запад.
    Отново се бяха разминали и противно на волята му, това вече се превръщаше в традиция ...!?

    ***************


    Беше изминал почти месец, откакто започна всичко и двамата вече се познаваха доста добре.
    Първият беше опитен, упорит и последователен и съвсем не обичаше, да бъде губещата страна ... особено в лова. Другият пък, беше ловък, хитър и изобретателен, а вроденият див инстинкт и опитът му от срещите с хората, го бяха научили, никога да не посещава изкушаващите места за хранене, по едно и също време.
    В главата му започна да се върти мисълта, че старият глиган нарочно си играе с него. През практиката си на ловец досега, не беше се сблъсквал, с толкова непостоянно и разнообразно в действията си животно.
    Не знаеше, какво още може да научи от него, но определено беше видял много. Двамата се бяха срещали в най-различни часове от денонощието, включително и една сутрин в три, когато уморен от дългото чакане, вече беше тръгнал да се прибира.
    Беше се наслушал на тихите му обиколки около бахчите, без да излиза от сенките на дърветата. Беше го слушал да сумти на едно място повече от половин час, след което се обърна и се изгуби тихо натам, откъдето беше дошъл.
    И почти нямаше негов ход, който можеше да предвиди. Дори противно на богатия му опит с други животни, когато веднъж около полунощ се завари с една майка, ровеща непосредствено под чакалото, той просто не излезе в градините. А трябваше да стане точно обратното ... тя и малките й да се уплашат и да избягат от него.

    ***************


    Беше потънал в мислите си, когато съвсем изненаващо за него, кучетата на една от малкото обитавани къщи в селото, се обадиха. Лаят идваше от северозапад и беше много вероятно да са усетили именно него. Той тихо се намести за последно на грубата седалка на чакалото и сетивата му се напрегнаха от вълнение.
    За първи път идваше откъм гърба му, но без съмнение беше той, защото шумът от движението му го издаваше. Първо се движеше в тръс и минавайки през малката група акации при реката, ясно се чуваше пращенето на сухите като барут клони. А когато премина пресъхналото корито спря и тръгна с бавни, предпазливи стъпки ...
    Това помисли си той, вече съм го виждал ... и продължи да го очаква спокойно. Не знаеше колко минути е чакал, но почти безшумните стъпки на животното, вече се чуваха под големия орех, на около десетина метра зад него. Не можеше да се обърне, защото и най-малкото помръдване щеше да го издаде. Оставаше му само да чака и да се надява, глиганът да продължи още няколко метра напред.
    Може би за трети път от всичките им вълнуващи срещи досега, слуката отново беше толкова близо до него. Но съдбата отново реши да бъде с жилавия му противник и прекрати импровизирания спор, по възможно най-изненадващия за него начин. Неподлежащи на никакви команди и неподвластни на волята, празните черва в корема му изкуркаха протяжно и това беше повече от достатъчно, за да предупреди опитното животно ...!?
    Несъстоялата се желана развръзка, отново глупаво го беше подминала и липсата на късмет в този „двубой“, беше на път напълно да го отчае.

    ***************


    Наближаваше Петровден и лятото вече беше в разгара си.
    Съсухреният старец отвори бавно вратата на стаята и куцукайки излезе на верандата пред старата къща. Минаваше дванайсет, но в топлата юнска нощ, го мъчеше поредното безсъние. Той придърпа с усилие проядената от дървояди пейка под себе си и охкайки, седна до парапета.
    От близкия навес на животните, се чуваха подрънкващите звънчета на двете му млади кози. Може би и животните не спяха като него и той се заслуша в приятния пиринчен звън и в далечен кучешки лай на север. После се присегна внимателно към близката маса и повдигна от нея малка гледжосана стомна с вода. Вече беше я паднесъл до устните и жадно отброяваше първите хладни глътки в пресъхналото си гърло, когато в долината проехтя изстрел.
    Въпреки че много пъти досега се беше случвало, в първия миг старецът се стресна от силния гръм. Само малко след това обаче, когато съзнанието му бавно анализира посоката, от която беше дошъл изстрелът, по набръчканото от годините лице се появи лека ... съучастническа усмивка.

    ***************


    Луната проходи бързо малката пролука между облаците и се скри срамежливо, а мимолетно появилите се сенки изчезнаха ... и на поляната се възцари предишното привидно спокойствие.
    Резкият изстрел току-що беше заглъхнал, когато тя успя да избяга от последния облак ... и щастлива пръсна седефената си светлина над спящата долина.

    ***************


    Двамата приятели се спогледаха усмихнати и само маркираха първата си наздравица с повдигане на вежди. После обърнаха на един дъх малките, като напръстници чашки и всеки бавно обърса с ръкав мустаците си. Миризмата на тънките резенчета ряпа и салатата от праз на масата, едва успяваше да тушира тежкия дъх на ланската джанковица, но за тях едва ли имаше по сладко питие ...!?
    Всичко изглеждаше по старому и непроменено ... но те двамата знаеха, че не е така. Всеки беше изпълнил неговата част от тайния им облог и само луната беше видяла всичко, но не искаше ... а и не можеше да говори ...!?!

    Воден Чаиров
  6. Like
    lisugera reacted to Рачо Виденов in ДЪХЪТ НА БОГА ...   
    ДЪХЪТ НА БОГА ...
    Зимата, както винаги дойде неочаквано ...
    Първо надникна в няколко разколебани есенни утрини, а после се присламчи несигурно в рехавите октомврийски мъгли и с една ранна слана целуна замислените дървета. В самотата си букарът заплака с обичайните жълто-кафяви сълзи и покри с шумолящата си завивка земята. А когато първите дни на ноември отвориха широко вратите за студовете, леденият им дъх посребри гората ... и повече не си тръгна ...
    За него подранилата гостенка беше добре дошла. Чакаше я със сърцето и я викаше в мислите си. Галеше студената й усмивка и танцуваше в сънищата с яростните й вихрушки. Това бе любимият му сезон, изтъкан от простота и искреност. Изчистен от суетата, шумà и натрапчивите аромати на лятото. Бял, тих, спокоен и девствен, като притихналия сняг, обгърнал с плавните си извивки земята. Привидно лишен от живот, но всъщност изпълнен с динамика, изящно нарисувана по горските пътеки, долùни и друмища.
    ***
    Студеният дъжд шибаше оскъдните шумки на дъбовете, а проврелите се между тях капки достигаха небръснатото му лице с резки, хапещи докосвания. Той инстинктивно притича към една група млади борове и долепвайки се до един от стволовете, с облекчение усети опеката му. Ледените пръски връхлитаха зелените игли със съскане, но срещнати от гъстите, твърди четки на клоните замираха, далеч преди да са стигнали земята.
    Небето на север притъмняваше и беше въпрос само на време, замътената сива маса да стигне усойният дол, в който се намираше. Халата приближаваше и той вече усещаше студения й дъх, но сега друго бе ангажирало вниманието му.
    Нямаше съмнение, това беше гласът на неговата кучка. Тези мощни налайвания, звучащи като вой, му бяха познати и вече доста години радваха душата му. Но приятелката му беше твърде далеч. Чуваше повече ехото от лая, отразен от скалистата чаша, завършваща дълбокия дол на изток. Всъщност разстоянието не беше толкова голямо, но денивелацията до там беше убийствена. Кучката бе намерила животното високо, някъде под последните скали преди превала и той се досещаше къде. Не беше уморен, но му трябваше много време за изкачване, а на това полуголо, скалисто място беше почти сигурен, че животното няма да го остави да приближи.
    Вече мажеше да разчита добре действията на любимката си и това, което се случваше му подсказваше, че животното може би е ранено. Познаваше напористия й характер и в противен случай, то отдавна трябваше да е станало. Но за да се убеди напълно в предположението си, трябваше да положи усилия.
    Изрязаното в наклона вървище, набираше плавно по обраслия северен скат на дола и щеше да го изведе на около петдесетина метра под билото. Там то излизаше от лещака на голото и превръщайки се в тясна камениста пътечка, криволичеше ловко между стърчащите начесто ръбести скали. Той стъпваше внимателно по дебелия почти педя килим от лескова и габрова шума и ясно съзнаваше, че приближаването му едва ли ще остане незабелязано.
    Гласът на кучето вече се чуваше двустранно. Ушите поглъщаха не само отразеното от отсрещния скат кънтене, но и внушителният директен лай, а въпреки опита и самообладанието, силният дублиран звук, неизменно събуждаше трудната за овладяване страст, завещана от дедите му.
    Напредваше бавно, а в привидно спокойното съзнание, една мисъл доминираше всички останали. Кой пръв ще усети приближаването му ... кучката или нейният, най-вероятно ранен противник ...? Беше преживял много такива срещи и донякъде беше претръпнал, а това му даваше незаменимата възможност, да се забавлява. Спокойствието, което обладаваше, докато извършваше поредното си прокрадване, му позволяваше да разсъждава и да прави догадки, за евентуалния изход от ситуацията.
    Но вятърът не беше в негова полза и трябваше да направи обход от запад. Подхождайки от обратната страна щеше да даде на противника си едно безценно предимство ... надолнището. През цялото време не откъсваше очи от напуканата скалиста грамада. Изтъкана от усилие, всяка стъпка го караше да спира, за да се увери, че това което чува не е измама. Оставаха му още само няколко метра до мига на истината, след което откритият във всички посоки поглед, щеше категорично да наклони везните в негова полза ...
    Докато стъпваше предпазливо между туфите от тънка, планинска трева, нещо накара кучката да изпадне в паника. Последва познатото силно налайване и още преди да разбере какво се случва, като видение от приказка иззад скалата изскочи разяреното животно. Опита се да реагира на изненадващата атака, но противникът му беше толкова бърз, че не успя да направи дори крачка. Миг преди съприкосновението с мощната му предница политна назад и в стремежа да се предпази от падане върху острите камъни, изпусна оръжието си. Прелитайки през него, едрият глиган прегази краката му и се изгуби от поглед, последван от изригналата ярост на кучката.
    Едва бе успял да се окопити и да протегне ръка към оръжието, когато запененото животно се появи отново. Набрала кураж, само секунда преди то да се спусне напред, приятелката му с ловко движение го захапа за задницата.
    Никога преди не беше правила това ... Самият той я бе учил да избягва контакт с дивеча, но сега, тази изненадваща нейна реакция му изглеждаше напълно адекватна. Глиганът изквича от силната болка и се завъртя в опит да достигне вкопчилата се в слабините му заплаха, а въпреки сериозната си маса, кучката се завъртя с него като малко кутре, но не отпусна коварния си захват.
    Беше като замаян и всъщност инстинктите редяха движенията му. От легнало положение вече насочваше оръжието, когато опитното животно явно усети опасността. С едно рязко замахване назад, последвано от силен скок в същата посока, то се откачи от досадния си противник и изчезна зад близкия камък. После спускайки се стремглаво надолу увлече кучката, като вакуум и заглъхващият й лай, придружен от шума на разбутани камъни продължи да се спуска към дъното на острия дол.
    Не беше изминала повече от минута, когато скачените един за друг противници се появиха далеч на отсрещния скат, залисани от магията на опасната си игра. Глиганът накачваше косо на хоризонталите, а кучката го облайваше неистово от по-високата му страна, но той все едно не забелязваше. Спираше за по секунда – две сякаш, като да премисли нещо и отново потегляше невъзмутимо в бавен, уморен тръс.
    Ловецът наблюдаваше картината безмълвно ... Дори не понечи да вдигне оръжието си, въпреки че разстоянието, не бе невъзможно за карабината му. Отколешния принцип, на който се доверяваше, считаше стрелбата на такава дистанция за недостойна. Щом не усещаше дъха на противника, той знаеше, че това не е неговата слука. А в този случай животното категорично се бе преборило за живота си и трябваше да си отиде. Не биваше да му го отнема, използвайки дяволското предимство на съвременното оръжие.
    Едно неестествено усещане за топлина, го накара да погледне крака си ... Имаше късмет, разрезът бе дълбок не повече от един и дълъг около десетина сантиметра. Без особено усилие разшири среза в панталона си и внимателно съблече връхната дреха. После направи малък отвор с ножа в левия ръкав на ризата и с рязко движение откъсна почти половината от него. Меката бархетна тъкан залепна леко за раната, попивайки бързо гъстата, червена течност. Не се опита да я наглася повече, а бавно, с добре премерени движения започна да навива предварително приготвения ластичен бинт около бедрото си.
    Когато преди време слагаше малкото руло от тънка, мрежеста лента в джоба на панталона, тайно се помоли да не му потрябва, но сега благодари на провидението, че го бе направил. Завърши неособено стегнатата превръзка и спокойно запали цигара. Не бързаше за никъде и реши да изчака, за да види дали кръвта няма да пробие пластовете над раната.
    Изненадващ силен порив го накара да се обърне с гръб към вятъра. Времето засега беше с него, но сивата ниска пелена на север го притесняваше. Беше малко под нулата и това не можеше да го уплаши, но един силен снеговалеж при тази температура, можеше да му донесе само неприятности.
    Кучето отдавна не се чуваше, но и да беше близо, бръснещият леден вятър и свиренето му в каменистата урва, едва ли щяха да позволят звукът от лая да стигне до него. Мъглата на снега все по-настойчиво се спускаше и постепенно прихлупи няколкото съборени къщи в махалата на рида между двата дола. Може би щеше да му се наложи, да чака още дълго и той повече инстинктивно заслиза по тясната пътечка към сбора на деретата. Двете долùни се събираха точно под него, а стръмните им, почти отвесни стени, ако не друго, щяха да го запазят от силното студено течение по високото.
    Снегът вече бръскаше лицето му, но той не обръщаше внимание. Само наведе по-ниско до веждите стегнатата плетена шапка и пазейки със затворена длан запалената преди малко цигара, продължи с внимателни стъпки между едрите камъни.
    Много пъти беше гледал, как животните се набират по извиващото, като змийче вървище, а очаквайки ги до една от големите скали над него, сърцето му се захласваше по ловките чеда на природата. Особено силно беше усещането, когато от раздолците излезеше някой самец и замръзвайки гордо на всеки десетина метра, обръщаше глава, за да чуе дерящите се далеч назад гоначи. Ако пък подире му идваха и кучета, картината беше още по-впечатляваща. На каменистата пътека имаше място само за него и всяко моментно спиране бе достатъчно, да възпре устрема им. Тя беше негова, а при това беше толкова тясна, че дори и коза не би се опитала да го подмине.
    Никога не беше губил битката с времето. Беше убеден, че това не може да му се случи и подобни мисли въобще не доближаваха ясното му съзнание ...
    Всичко беше наред. Само този свиреп вятър можеше да укроти малко напъните си. И той не го мразеше, а му говореше приятелски, усмихвайки се под гъстия мустак. Молеше го да поеме дъх и да се затаи за кратко, а избягалата от хаоса снежна завеса, да се спусне кротко надолу, прегръщайки с белотата си земята.
    Лошата видимост бъркаше донякъде нещата, но той щеше да я пребори. Необходимо му беше заветно място, където да скъта умореното си тяло, а виелицата нека фучи ... Явно й бе дошло времето да се развихри и щом се случваше, значи земята, гората и живите твари имаха нужда от нея.
    Нищо в природата не беше случайно ... Всяко нейно действие или жест се раждаха точно навреме и той прекрасно разбираше това. Само трябва да умееш да ги предвидиш и да ги разбереш, а накрая да им се поклониш. Именно по това децата на провидението, като него, се отличаваха от другите, силно еволюирали и прекъснали връзката със земята хора.
    Може би извлече повече дърва от необходимото. Начупи ги доколкото можа и подреждайки грижливо купчината, се зае с любимата си игра ...
    Постепенно малките оранжеви езичета се закрепиха и почнаха да вземат върх над пропилата се навсякъде влага. Те пълзяха бавно по крехките съчки, карайки ги да извиват и да просветват ярко, събуждайки събраната си енергия, а после да заспиват във фината пепел, готови да се родят някога отново ...
    Докато тънките вейки съскаха и пукаха под току – що родилия се огън, мислите му не смееха да се отпуснат, а танцуваха заедно с крехките пламъчета, молейки ги настойчиво да се подемат. Мокрото му тяло участваше в импровизираната церемония, като от време на време защитаваше творението си от заядливите пориви на вятъра.
    За кой ли път благославяше Бог, че снагата му не e особено голяма. Лека, жилава и подвижна, тя му служеше добре, но едновременно с това нямаше нужда от комфорт и можеше да я приюти на малкото хоризонтално стъпало пред пукнатината.
    Най-сетне успя да се отпусне. Двете малки парченца брезова кора, опаковани грижливо и прибрани в най-сухия джоб на дрехите му, за пореден път се отблагодаряваха за грижите с упорития си, ароматен пламък. Тайнственият им мирис на тамян, беше възможно най-истинския за случая, защото какво друго, ако не свещенодействие, беше раждането на този Божи дар. А той го приемаше именно, като ритуал в храм и както винаги бавно подреждаше действията си, сякаш не го правеше по необходимост, а за удоволствие.
    За миг се замисли, колко ли огъня бе запалил досега. Спомни си как, като малък баща му го караше да събира съчки и да го прави ей така, без причина. И той естествено се влюби в церемонията. През главата му премина споменът за всякакви огньове ... на полето, в гората, край реката, под дъжда или на снега ... И всеки път душата му ликуваше, пред кротките или буйни пламъци, галещи или напичащи до болка с горещия си дъх, загрубялото му от слънцето, вятъра и годините лице.
    Дрехите му бяха доста мокри от студения дъжд, а сега снегът упорито се лепеше по тях и ги донапиваше с влага. Нямаше друг избор и трябваше да остане на малката, скална тераса, докато поизсъхне. След малко щеше да мръкне, а и приятелката му още не беше пристигнала. Знаеше, че сама може да намери пътя до къщата, но не искаше и никога не я оставяше. Всеки път, вече години наред липсата й го раняваше с безумно страдание, но сладките моменти на завръщането, му носеха неописуема радост. И когато отново бяха заедно, освободеното му от товара съзнание ликуваше след поредната победа, а той не спираше да я дарява с ласки, докато тя, говорейки с вълнуващия си, ръмжащ глас, му разказваше какво е преживяла.
    Добавяше ново дърво в огъня, когато дочу тихото й скимтене. Кучката се изкачи безшумно по пътеката и достигайки подножието на камъка се изправи на него. Свитото му сърце се отпусна, а радостта, трансформирана в щастливи мисли и думи се изля върху нея. Той прихвана леко свободната кожа на врата на кучето и му помогна да се качи на площадката под скалата.
    Силата на огъня беше голяма. Ярката жар едва се държеше на живите си въглени и всеки момент щеше да рухне, а с това щеше да кротне и високите пламъци, греещи на предела на поносимото. Но умореният ловец не се плашеше и не се отдръпваше. Обичаше да усеща с всичките си сетива силата на стихията. Тя го привличаше неустоимо и той й се наслаждаваше. Точно, както обичаше да го целуват силно и до болка ... вятърът, слънцето, водата, студът и жегата.
    Положила глава в скута му, едрата кучка стоически удържаше напъните на огъня. За нея палещата жарава и ярките лъчи на слънцето бяха безценни, а енергията, която й даряваха, я държеше жива и силна в усойните зими по този край ...
    ***
    Снегът отдавна беше спрял, а чул молбите му, вятърът бе отлетял някъде по голите долове на север. Огънят дояждаше няколкото едри дървета, а светлината от силната жарава в основата, играеше на тласъци по небръснатото му лице и по калната, бяла козина на кучката. Бяха се вплели един в друг и прегърнали заедно укротената стихия, ликуваха отново в отминалите си битки.
    Изненадващ лек вихър премина през огъня и вдигайки облак от сребристата пепел поръси двамата спящи приятели, но отдадени на сънищата си, те не усетиха нищо. Сам Бог ги бе приютил в земните си покои, а горещият му дъх ги сгряваше във влажната, мразовита нощ, дарявайки ги с великата си благословия ...
    Декември 2013 г..
    Воден Чаиров

  7. Like
    lisugera got a reaction from ra6ko_ in Яки снимки всъщност... :)   
    Сръбска народна поговорка

  8. Like
    lisugera got a reaction from pe6o66 in 18+ Сексуалните обичай в обредния календар на Българите   
    Сексуалните обичаи
    в обредния календар на българите
    Дългогодишните ми етнографски проучвания ме сблъскаха с неочаквано за самия мен откритие – в българския обреден календар има десетки празници и ритуали, свързани с многообразието на българския полов живот и самобитните ни фолклорни сексуални практики.
    Години наред казионната етнография лицемерно е премълчавала тези ритуали, считайки ги за “нецензурни” и “упадъчни”.
    Но днес, когато глобализационният нож е опрял до кокал в народната снага, ние сме длъжни да захвърлим фалшивия свян и гордо да разкажем на света за нашите стародавни сексуално-битови обреди.
    Спасовден
    В Добруджанския край на този ден се извършва ритуалът “обръщеник”. Женихът обръща невестата си с гръб, запрята полите й и внезапно я обладава анално с думите “Те ти, булка, Спасовден!” Поверието гласи, че ако невестата пищи много, годината ще е плодородна.
    Пичкинден
    Празник, познат в някои краища на Северозападна България.
    Невестите стават преди изгрев слънце, наскубват вълна от интимните си части, разчепкват я на дарак, и я варят в бакърено котле.
    Докато я варят, наричат:
    “Вълна, вълна, вълничица,
    що си расла край пичица,
    втасай вълно във котлето
    да развеселиш путето!”
    Ако вълната в котлето кипне, невестата ще се радва на бурен полов живот през цялата година.
    Видовден
    На 40-ият ден след сватбата идва “Видовден” - денят, в който женихът има право да види половия орган на невестата си.
    (До този ден сексуалните актове се осъществяват само на тъмно.)
    За целта невестата става преди изгрев, вчесва интимното си окосмяване и го закичва със стръкове чемшир, червен конец с нанизани на него червени чушки, стар чесън, сушени сливи и златни пендари.
    Женихът говее (или го вее) и гледа невестините “чемшир порти”, без да пипа.
    Малък Уйовец
    В срядата преди Силвестровден ергените се сбират в полунощ и отиват на реката, където накисват половите си органи и пеят:
    “Расти куре, да пораснеш
    вдигни снага до небето,
    до небето, до звездите,
    да развеселиш момите”
    След накисването в реката всеки ерген “ашладисва” органа си с калем от черковния орех и го благославя “голям да порасне”.
    Мъдни вечер
    В навечерието на Коледа цялото семейство се сбира край трапезата. В огнището гори мъдник – питка, в която са замесени тестисите на току-що закланото прасе – символ на здраве и берекет.
    Най-старата жена в дома омесва бахур, разчупва го и го раздава на момите с благословията: “Цела година да ядете големия бахур!”
    Момите слагат бахура под възглавницата си и преди да заспят скритом мастурбират, за да сънуват чий бахур ще ядат тая година.
    Нестанарство
    Странджански обряд, подобен на нестинарството. Изпълнява се от възрастни мъже, наречени “нестанари”, защото вече не им става. Нестанарите палят огън от меки дърва – символ на загубената мъжественост и играят хоро, докато дървата догорят. След това изуват потурите си и заравят члена си в жаравата, вследствие на което изпадат в транс.
    Гонене на бубата
    Традиционен граовски обичай, свързан с магически действия и практики, прогонващи половите паразити, т.нар. “момини гадини”, (в Трънско ги наричат “полазници”).
    Обрядът се извършва, като жените кадят интимните си части с тамян, след което ги заливат с отвара от ланска дюля, син камък и мисирски курешки. Докато се полива, се нарича:
    “Беж, бубо, беж!
    Пичка не поглеж!
    Аман от сърбеж!”
    Хуркинден
    В деня на лятното слънцестоене бабите сбират младите невести и им показват как да “вдяват хурката”, ако женихът им е заминал на гурбет. Преди “вдяването” хурката се намазва с петмез. (Според някои етнографи от този ритуал е произлязъл изразът “на баба ти хурката”).
    В Родопите този обряд е известен като ЧЕСАНИЦА и се изпълнява малко по-различно. Вместо да вдяват хурка, невестите нижат броеници от нахут и чешат с тях половите си органи, докато стигнат до оргазъм.
    Душипилец (Рахатник)
    В този ритуал участват най-младите ергени на селото. Пали се голям огън, ергените сядат около него, изуват потурите си и започват да “душат пилето, дорде изплюе семето”. Който се справи най-бързо, бива наречен Рахатник. Другите ергени му поливат да се измие и го даряват на дясното рамо с кърпа и чорапи.
    Роговица (Кучкинден)
    Народен празник на измамения съпруг. Омъжените жени закичват косите си със здравец и тръгват да обикалят домовете, в които има “кучка”, демек жена с леко поведение. Посреща ги съпругът й, наричан “Рогльо”. Жените го даряват с кравайчета, които да закачи на “рогата си”, злорадстват и пеят:
    “Ставай Рогльо, дърт лешпер,
    носим ти добър хабер:
    Твойта булка от зарана
    трижди вече е ебана.”
    Курваруване
    Участниците в този обичай са само мъже-овчари. Води ги най-старият курвар, наречен още станеник, защото винаги му става.
    В нощта срещу Гергьовден те обикалят домовете, носят геги – символ на мъжкото начало, и пеят обредни песни с различни мотиви, според лицето, на което се изпълняват. Ако домакинята е мома, се пее:
    “Тебе моме ти прилега
    Да подфанеш нашта гега
    Леле, как сме загорели
    Да ти видим кълки бели!”
    Ако домакинята е невеста, се пее:
    “Ой те, гиздава невесто!
    Мъж ти те оножда често.
    Мигар йощ не си разбрала,
    Как се свири на кавала?”
    Случва се и домакинът да е хомосексуалист. Тогава се пее следното:
    “Домачине гъзовити!
    Дупедавецо честити!
    Дойдоха ти добри гости,
    Никой нема да ти прости.
    Яла бърже във егрека,
    Да ти пръснеме геврека!”
    Първомесеница
    В първата неделя след Петковден невестата маже гърдите си с отвара от омайниче и бабина душица и ляга гола в нощвите. Женихът кляка край нощвите и цяла нощ меси гърдите й за берекет и ги благославя “да втасат като бухлати козунаци”
    Курни Заговезни
    През пости оралната любов е забранена, понеже не бива да се слага в уста никакво месо.
    Затова в неделята преди началото на постите се изпълнява обрядът “хамкане”. Най-младият жених в семейството стъпва в средата на трапезата и започва да върти половия си орган, а жените се опитват да го уловят с уста.
  9. Like
    lisugera reacted to bars__ in Лов на дива свиня- ловен сезон 2013/2014 г.   
    При нас трофейни нямаше

  10. Like
    lisugera got a reaction from bars__ in Изгубени ловни кучета   
    Намерих си териерката
  11. Like
    lisugera got a reaction from Peter1985bg in Изгубени ловни кучета   
    Намерих си териерката
  12. Like
    lisugera got a reaction from go6ovaleriev in Изгубени ловни кучета   
    Намерих си териерката
  13. Like
    lisugera got a reaction from a4o92 in Изгубени ловни кучета   
    Намерих си териерката
  14. Like
    lisugera reacted to bars__ in На варда за хищници   
    И аз да се похваля с нещо макар и не с дивеч

  15. Like
    lisugera got a reaction from maestroto in Изгубени ловни кучета   
    Намерих си териерката
  16. Like
    lisugera got a reaction from ivo pavlov in Изгубени ловни кучета   
    Намерих си териерката
  17. Like
    lisugera got a reaction from VIP_brakoniera in Изгубени ловни кучета   
    Намерих си териерката
  18. Like
  19. Like
    lisugera reacted to ikonomika in Два вълка за две седмици отстреляха в ловна дружинка Огоста в село Бели мел   
    За 2 поредни ловни излета бяха отстреляни два вълка в ловна дружина Огоста в село Бели мел. Вълците бяха вдигнати на гонка. Много добитък пострада от вълчи набези в региона.

  20. Like
    lisugera got a reaction from deso_ in Яки снимки всъщност... :)   
    Сръбска народна поговорка

  21. Like
    lisugera reacted to paco_89 in На лов за хищници на гонка   
    Днес успях да сглобя един клип сниман на една от хайките, но след като го качих в youtube се развали качеството, за което се извинявам

  22. Like
    lisugera reacted to Shaman in Никон монарх или меопта   
    Точно обратното.
    Никонът е по-компактен, по-лек, с по-голяма светопроводност,, с несравнимо по-добра, нечувствителна и към най-мощните африкански калибри, механика.
    Меоптата е с примитивни винтове за корекция, а под защитните капачки на Никона се крият елегантни разграфени барабани.
    Разстоянието до изходната зеница при Никон е по-голямо...
    п.п. За да не каже някой, че съм прекалено пристрастен, аз още държа на някои мои рядко ползвани пушки три оптики на Меопта.
    Но те са фиксирани. Вариото не е силна страна на тези чешки продукти.
  23. Like
    lisugera reacted to ancho69 in Ловни песни!   
    [
  24. Like
    lisugera reacted to ancho69 in Ловни песни!   
    http://www.vbox7.com/play:7215c353&start=250
  25. Like
    lisugera reacted to emil5koff in Ловни песни!   
    Нещо и от Любе
    http://www.youtube.com/watch?v=4zsQQoIZaGU
×
×
  • Create New...

Important Information

By using this site, you agree to our Terms of Use. We have placed cookies on your device to help make this website better. You can adjust your cookie settings, otherwise we'll assume you're okay to continue.