Jump to content

Etar

Ловец
  • Content Count

    0
  • Joined

  • Last visited

Reputation Activity

  1. Like
    Etar reacted to Рачо Виденов in ДЪЩЕРЯ НА ГОРАТА ...   
    (II-ра част)

    Силният пролетен порив за растеж постепенно затихна и в началото на юли, вече беше отстъпил място на познатото лятно спокойствие. На фона на изобилието от храна и безгрижното им съществуване, хората в района изглеждаха, като пощурели с непрестанното си и шумно присъствие. Неголемите ливади по долината изобилстваха от добитък, а гората гъмжеше от неуморни събирачи на дърва, плодове, билки и гъби ... по цял ден и до тъмно.
    Навън жегата беше неописуема, но в плътната сянка на лещака, тялото й не усещаше зноя и тя с блаженство отпускаше железните си мускули. Наситеният земен дъх на червеникавата кал, увеличаваше насладата и я караше да вдишва ненаситно влажното изкушение. Въздухът се процеждаше жадно през мокрите, разширени ноздри, а те го превръщаха в живителна, неземна прохлада.
    Силно замътената вода проникваше до най-гъстите места на четината и тушираше почти напълно парещата болка от досадните, хапещи насекоми. Неустоимото усещане я караше да помръдва леко, за да почувства по-силно хладните, галещи ласки на банята, а те неизменно извикваха по тялото й сладостни, пробягващи тръпки.
    Изправи се и изтърси набитата си снага. Протегна шия към близкия храст и чувствителният завършек на дългата глава, откъсна със завидна прецизност няколко от ароматните, черни плодове. Сладко – киселият сок на къпините я накара да потръпне, примлясквайки с удоволствие и тя се изтърси още веднъж.
    Както винаги не бързаха за никъде, но празният стомах услужливо й напомняше, че вече е време да тръгват. Привика тихо малките около себе си и след като се убеди, че всички са налице, уверено ги поведе по пътеката.
    ***
    Съвсем малко преди да се търколи зад хълма, слънцето все още продължаваше да изпепелява всичко, а опалената до бяло трева по двора, отпуснатите листа на градината, размиващият се в маранята покрив и варосаните, кирпичени зидове ... едва удържаха безмилостните му лъчи.
    Едрото, бяло куче лежеше проснато под рехавата сянка на възлеста дюля и само гонещите мухите уши подсказваха, че измъчената му душа, все още е някъде в него. Дочуло шума от тътрещите се по земята галоши, то надигна леко глава, но дори хвърлените няколко едри кокала, не успяха да го извадят от летаргията. Дребното, жилаво тяло на стопанина му закуцука обратно по пътеката и достигайки малкия, тъмен отвор в основата на къщата, бавно влезе в зимника. Хладината на затвореното пространство мигом го обгърна и спускайки резето на паянтовата врата, то заслиза надолу по грубо издяланите, каменни стъпала.
    Приседна до голямо дървено корито и с немалко усърдие внимателно разбърка, плуващите в кървавата вода тъмни парчета месо. После се присегна към дебелия дръвник и хващайки за рогата една изцъклена животинска глава, я постави на малката паралия пред себе си. Тънката режеща пластина засъска в твърдата кост, под натиска на възлестите ръце и скоро след това двата почти черни, разклонени израстъка, изтропаха един по един на дървения плот.
    Въпреки неописуемата жега, с помощта на абсолютното безветрие, схлупеният навес и огромният орех над него успяваха, да държат уютния си хлад през целия ден. Изпитата, прегърбена снага влезе под плътната сянка и протягайки с усилие ръка, придърпа навития на руло чувал, поставен на една от хоризонталните греди. Ръцете нервно разгънаха грубата, конопена тъкан и от нея последователно се подадоха ... ожулено парче брезово дърво и излъскано от употреба желязо.
    Емайлираният съд бърбореше монотонно върху газовия котлон под навеса, а малката скулеста глава с глуповато изплезен език, помръдваше ритмично, побутвана от горещите водни струи. Дребната, съсухрена фигура се надвеси над тенджерата и когато се убеди, че съдържанието й ври, с бавна клатушкаща се походка се отправи към портата. Секунди след това тя вече завиваше зад невисокия каменен зид на оградата и само показващият се над старите цигли връх на овехтялата сламена шапка, издаваше посоката на движението й ...
    ***
    Настъпващата вечер видимо намали яркостта на цветовете, но на фона на омекналата картина, пшениченото стърнище все още изглеждаше, като позлатено. Вече няколко пъти беше водила отрочетата си на него и богатото угощение, от пълните със зърно мишини, я теглеше непреодолимо натам.
    Този път стигнаха малко по-рано и трябваше, да бъде внимателна. Сенките на дърветата се проточиха силно и малко след това изчезнаха, но все още беше светло и рискът да ги забележат, беше реален. Докато стоеше, две от малките си позволиха да посегнат към напластената от годините шума, но с кратко гърлено сгълчаване, тя мигновено прекрати непозволеното действие.
    Без да бърза, с бавни премерени крачки измина следващите няколко метра и отново спря, ослушвайки се напрегнато. От горния край на нивата се чу лаещия зов на младия сръндак от сечището. Веднага след това, тя дочу и шума от плавните му скокове по ивиците слама и острите стръкове на стърнището. Както винаги, безразсъдното животно бе излязло прекалено рано и тя не можеше да разбере това необмислено бързане.
    Вятърът караше напреко на дългата нива и за да е спокойна, трябваше да минат под него по цялото й протежение. Вървяха в гъстото по края с чести спирания и вече бяха стигнали най-ниското място в средата на стърнището. Салкъмовата горичка на започващото оттук деренце, се вдаваше в нивата с широка дъга, а между последните дървета се мержелееха стените на двете отдавна изоставени къщи. Покривите им бяха паднали, а дебелите каменни зидове стърчаха тъжно над обилната дива растителност, явно стимулирана от ниското, влажно място.
    Силният аромат на зърното се носеше изкусително към тях, но още беше твърде рано. Едва под прикритието на мрака щяха да му се насладят истински, а сега можеха да хапнат къпини и коприва около къщите или да обърнат някои от нападалите камъни, за да потърсят под тях сочни, месести изкушения.
    Тя изгрухтя на два пъти с най-тихия си глас и събирайки шарената челяд в краката си, я поведе. Малките я последваха с охота, а още с навлизането между високите стръкове коприва, изобилието от охлюви ги накара да пощуреят. От всякъде се чуваше пращене на черупки, а този ясен шум, примесен със сладостното сумтене и мляскане на потомците й, изпълваше майчиното сърце със задоволство.
    Заслуша се. Прехраната не бешетолкова важна ... безопасността трябваше, да е стопроцентова. Беше млада, но съзнаваше прекрасно, че едното никога не бива да изпреварва другото и за разлика от малките, прекарваше повечето време застинала, с педантично заострен слух.
    От доста време стоеше в края на младите салкъми, а натрапчивото безпокойство не искаше да я напусне. В сухото време миризмата на човек не беше толкова силна, но опитът я задържаше да направи решителната крачка. Въпреки, че беше достатъчно тъмно, нивата светлееше заплашително и за да ги изведе на открито, трябваше да бъде абсолютно сигурна. Стоеше упорито в сянката на дърветата, а малките вече нервничеха около нея и решена да сложи ред, тя отново изгрухтя кратко и напрегнато.
    ***
    Изгаряше от страст и вече почти не дишаше. Мисълта за огромната купчина месо, само на няколко метра под чакалото, го беше обсебила напълно и ръководеше съзнанието му, както и всеки мускул от сухото, набръчкано тяло.
    Дали щеше да издържи на напрежението ...?! Проклетата свиня стоеше повече от двайсет минути замръзнала и не извеждаше малките в светлата полоса на стърнището. Това го изнервяше и го караше, да стиска безсилен зъби.
    Отдолу се чу поредното кратко „Кърррън ...!?“, което накара сърцето да увеличи стремително ритъм и запали окончателно, отдавна събудения, жаден инстинкт за убиване. Изпепеляващата страст поведе ръцете му и те бавно, с прецизността на хищник, насочиха оръжието към плътната сянка в основата на старата черница.
    Не можеше, да я чака повече ... Трябваше му само още един лек, незначителен шум, за да усети по-добре мястото на жертвата ... и изстрелът, щеше да я направи негова ...
    ***
    Разумът й диктуваше, да не рискува. Тази нощ, можеше да ги отведе надолу към долината, а там сигурно щяха да намерят плодове, корени или други изкушения, около градините и в мочурливите места край реката.
    Решена да се откаже, тя даде сигнал на малките да я следват и понечи да направи крачка назад ... когато цялата мощ на небето, се стовари върху нея ...!?
    Трясъкът от гръмотевицата беше оглушителен. В първия момент, дори не изпита болка, а само усети, как блесналата над нея светкавица отнесе част от рамото и единия й крак. Тя нададе яростен вик с цялата сила на огромните си гърди и изгубвайки равновесие падна върху шумата. Остана така няколко мига, а през това време, уплашени от тревогата на майка си, малките вече летяха панически по ската. Пришпорена от обзелото я безпокойство и ужасена от мириса на кръвта и нарастващата, като лавина болка, тя стана с усилие и ангажирайки огромната енергия на волята си ... ги последва.
    ***
    Лежеше на дясната си страна и усещаше, как локвата кръв под нея се увеличава. Съзнанието й беше ясно, но с всяка изминала минута силите я напускаха. Жестоката болка, която допреди малко замъгляваше разума, постепенно намали остротата си и накрая изчезна напълно.
    Последният дъх беше на път, да напусне гърдите й, когато в разсейките на светлината от приближаващия фенер, тя видя очертанията на човешка фигура. Всички мисли вече си бяха тръгнали от нея, освен натрапчивата тревога за малките. И секунди преди погледът й да застине завинаги, преглъщайки сетната останала качица живот ... тя прошепна на Гората ...
    „Синовете ми, майко, са обречени да бъдат горди, силни, непреклонни и яростни ... и те едва ли ще помнят ...!? Но дъщерите, дъщерите ми, скъпа, трябва ... и дано го направят ...!? Пази ги, мила моя ...!?“.

    02.2013 г..
    Воден Чаиров

    Този път всичко е ОК ...
  2. Like
    Etar reacted to Рачо Виденов in ДЪЩЕРЯ НА ГОРАТА ...   
    ДЪЩЕРЯ НА ГОРАТА
    (I-ва част)

    Тази година планината ги зарадва с особено топла есен ...
    Дребосъците бяха отхвръкнали и райетата по настръхналата им козина почти се бяха заличили. Вече се справяха добре с всякаква храна, а движенията им бяха станали координирани, ловки и бързи, като при възрастни. И всички я радваха с невероятната си жизненост и игривост, но една от дъщерите й беше различна ... Тя се открояваше ярко от останалите, а виждайки това, сърцето на майката се изпълваше с умиление.
    Малката не се доверяваше на никой и не чакаше знак от другите, а винаги беше първа. Докато братята и сестрите й се щураха, квичейки и боричкайки се като луди по поляната, тя обикновено следваше майка си по петите и копираше упорито всичко, с едно завидно за възрастта си умение. Първа се отзоваваше на гърленото повикване и се наместваше на най-напращелите мами, беше първа в редицата при тръгване, първа разбираше какво трябва да търси под обърнатите едри, валчести камъни и първа притичваше, дори при най-малкия съмнителен шум. А още преди другите да са разбрали, тя предусещаше зова и очакваше останалите членове на фамилията, наблюдавайки с интерес суматохата, която най-често ги завладяваше.
    Беше като сянка на майка си и се опитваше да мисли по нейния начин. Действаше като умалено копие и дори в най-спокойните моменти, на хранене или почивка, виждаше и преценяваше възможните опасности. Стимулът за това поведение, беше по силен от нея и въпреки, че беше твърде малка, рядко се отдаваше на игри и забавления. Дори напротив, когато някой от буйните й братя се опиташе да я предизвика, макар по-дребничка от него, тя успяваше да го прогони, усещайки че призванието й е друго. Някъде дълбоко в неразвитото още съзнание, растеше и укрепваше един непознат все още инстинкт и тя безпрекословно се подчиняваше на съветите му.
    За нея гората и майка й бяха всичко ... Едната и даваше спокойствие, укритие, вода и храна, а другата я учеше, как да ги намира и да им се наслаждава. Затова подсъзнателно попиваше действията, жестовете и реакциите, а така получаваше и възможно най-истинския урок за бъдещето.
    ***
    Третата й зима едва започваше, но снегът вече беше в изобилие. Лек и пръхкав като къделя, повече от седмица той покриваше притихналите ридове и долини. И въпреки, че храната им оставаше под него, изчистената от плътната му постеля палитра от горски миризми, правеше изкушенията по-лесни за откриване.
    Кристалният, студен въздух и индиговото небе, караха звездите да изглеждат едри, ярки и близки. Владеещият допреди малко мрак, постепенно отстъпи пред пълната луна и седефеното й сияние посребри гладката, бяла повърхност. Дърветата избягаха от тъмните си, призрачни силуети и добивайки ясни очертания, хвърлиха дълги, сиви сенки върху снега.
    Малката група женски ровеше спокойно в лещака, когато оживлението от предната нощ отново я завладя. Тя вдигна нос и поемайки жадно снежния въздух, веднага усети причината за суматохата. Обезпокоени двете й по-дребни сестри се подадоха на паниката и търсейки подкрепа, притичаха към видимо спокойните си лели. Тя също понечи да направи крачка към тях, но виждайки връхлитащата грамада се закова, вцепенена от напрежение.
    Продължаваше да изпитва страх от него ... През останалото време на годината, го виждаше рядко, но от няколко дни сприхавият ревнивец всяка вечер беше около тях. Снощната битка с другия мускулест гигант още беше пред очите й, а кървящ от нея, със запенени челюсти и напрегнат от огромната енергия, той изглеждаше ужасно зъл и неудържим. Невероятната сила и самоувереност, излъчвани от мощното му тяло, я респектираха прекалено и въпреки, че едно непонятно усещане я изгаряше, не можеше да преодолее моминския си страх.
    Докато усети, другите женски услужливо се отдръпнаха и тя остана насаме с него на малката, огряна от луната поляна. Той я приближи с гърлено грухтене и подхождайки от лявата й страна, я побутна по рамото с огромната си снага. Опита се да му избяга, извивайки зад натежалата от снега смрика, но с резки, пришпорени от хормоните движения, той я пресрещна от другата страна на храста.
    Тресяща се от неосъзнатото желание на тялото и раздирана от колебание и тревога, тя заби разсеяно нос в снега и се задържа на място, а качвайки се ловко върху нея, едрият мъжкар изригна в страстния танц на дедите им ...
    Не беше толкова тежък, колкото всъщност си мислеше, а вече не изглеждаше и толкова страшен. Той я прихвана плътно за хълбоците и тя усети надигащата се наслада, когато лека болка, зародена някъде дълбоко в утробата й премина, като тръпка по цялото тяло. А заедно с нея изненадващо се върна и далечният, съкровен спомен за майка й. Тя отново я почувства близо и едва сега осъзна, защо бе опитвала да я следва във всичко. Провидението я бе превърнало в истинско нейно копие, а силата на съдбовния момент подсъзнателно й подсказваше, защо трябваше да живее и да оцелява ...
    ***
    Уморена след напрегнатата работа, тя се наслаждаваше на сладката утринна дрямка, когато изненадващо, нещо в нея помръдна. По-скоро притеснена, отколкото разбираща какво се случва, тя намести неособено едрото си тяло така, че коремът й да не опира земята и издиша бавно и отпускащо обема на гръдния си кош.
    Меката постеля, която бе създала, се намираше на една неголяма, надвесена над стръмния скат тераса. Малката, отдавна изоставена от хората овощна градина, беше грабната напълно от жилавите шипки и къпинака и създаваше плътна, почти непревземаема за враговете й стена. Още не знаеше защо, но обладана от необясним порив усещаше, че има нужда от нея. Инстинктът на предците й говореше и тя без да се замисля или противи ... го слушаше.
    Дълго и с голямо усърдие събира купчината от мека, суха трева, като всеки път сръчно я набутваше под свода от преплетени къпинови стебла, все едно хиляди пъти досега го бе правила. Винаги старателно подбираше местата си за лягане, без да прави лекомислени компромиси. Чувствителният нос държеше обичайните подходи на опасността под контрол, а колкото и да беше уморена, острият й слух оставаше буден и нащрек, през всяка секунда от денонощието.
    Но сега ставаше нещо различно. Широкото, удълбано като корито и меко легло, беше тъмно, сенчесто и заветно, а уединението и близостта му с малкото калище под близкия орех, го правеха повече от удобно.
    Неусетно и за самата нея, уютното ложе постепенно се изпълни с живот, донасяйки й едно неизпитвано досега удовлетворение. Странен прилив на нежност превземаше сърцето й, докато малките раирани дяволчета се боричкаха и суетяха около нея. Обичаше спокойствието и вълшебството на тези мигове, които за първи път й се отдаваше да изпита.
    Дори когато с гърлено грухтене й се налагаше да въведе ред, сред паникьосаната и обзета от неистов глад група ... примираше от умиление. Борейки се да докопат някоя от едрите мами, блъскащи се един друг и премятащи се изкусно, като акробати, рижавите дребосъци извиваха нервно с тънки, дрезгави гласчета, а за ушите на майката нямаше по-вълнуваща песен.
    Обичаше всички и не искаше да ги дели, но една от малките, несъмнено й беше любимка ... Беше толкова възприемчива и трогателно чувствителна към уроците, че понякога, отдадена на усърдието си ... чак ставаше досадна.
    ***
    Стоманеното небе и набиращият мощ вятър, предвещаваха изключително силна буря. Клоните се извиваха до болка и се биеха един друг, а крехките млади листа съскаха и плющяха под напора на силното течение. Някои от по-тънките вейки не издържаха на натиска и откъснати, политаха между дърветата, засмукани от стихията.
    Младата майка не чакаше планината, да се стовари върху нея, а бързо поведе челядта си към близкия дол. Всички отрочета гледаха да са максимално близо и скупчени в краката й не спазваха обичайния ред. Тичаха в безпорядък по стръмния склон, а малката жълто–кафява сюрийка, непрекъснато се разтегляше и свиваше, от изоставащи или насмогващи на скоростта малчугани.
    Наближаваха дългата трънка над разклонението на дерето, когато от нея с уплашен лай изхвръкна познатият млад сръндак. Притеснен от приближаващия, като лавина шум, той почти прелетя малката долùнка и спря на отсрещния ръб. Пролая начесто още няколко пъти, а когато освободи напрежението и се увери, че страхът му е бил неоснователно силен, с плавни скокове се заизкачва нагоре.
    Дъждът беше необичайно студен за вече понапредналата пролет. Въпреки завета в ниското място, вятърът усилваше скоростта на едрите капки и те срещаха със сила земята, удряйки с пукот слепената, като дебело платно дъбова шума.
    Тя не се колеба повече, а се провря от долната страна на зида. Надигайки с тяло клоните на трънката и оплетените в тях къпини, достигна стария си ятак, а водени от инстинкта, малките се промушиха след нея и се скупчиха в краката й. Току – що бе коленичила и още се готвеше да легне на дясната си страна, когато притеснени от шума на пороя и гръмотевиците, те затърсиха едно през друго блаженото успокоение на мамите.
    Тук щяха, да бъдат спокойни и защитени. Тя донамести едрото си тяло в удобното легло и примижа от удоволствие. После изпусна един блажен, гърлен тон и се унесе, заслушана в припряното преглъщане и мляскане на шестте раирани гладника, прекъсвано от кратките им, сподавени обаждания и сладостни, уморени въздишки.
    Каменната грамада над тях спираше острите напъни на вятъра, а храстът от предната страна ги скриваше от нежеланите погледи. Тук щяха спокойно да дочакат вечерта, а едва когато всичко утихне, щяха да минат през близкото калище и с напредването на мрака, да се спуснат към градините в долината.
    ***
    Бурята беше отшумяла, но на нея не й се искаше да прекъсва импровизираната почивка. Малките бяха достатъчно сити и кротуваха, закътани в топлия скут на майка си. Не искаше да ги разбутва, но вече беше време да тръгват и тя се размърда.
    Спускаха се по пътеката от южната страна на рида, а окъпаната от поройния дъжд гора, ги обгръщаше със свежест. Разнообразните й аромати насищаха хладния, влажен въздух и тя се наслаждаваше на тихата благодат, когато едно от поредните кратки вдишвания ... я изпълни с тревога ...
    Твърде силна за острото й обоняние, миризмата я накара да се закове. Четината на гърба й настръхна, а паниката и вледеняващият страх от хищника, се опитаха да я разколебаят. Тя не се подаде на моментната слабост и предчувствайки близката опасност, бързо насочи малките към ниското. Искаше по-скоро, да ги измъкне далеч от призрачното място и ако трябва, щеше да ги преведе през махалата, но нямаше да ги остави на смъртния си враг. Подсъзнателно усещаше, че този път хората могат да й помогнат и не се колебаеше да потърси близост, за да спаси невръстното си поколение.
    Оставаше им още съвсем малко, да се спуснат и щяха да бъдат в безопасност. Тя спря и докато изчакваше нервно малките, да прескочат едно по едно дебелия, каменен зид под една от изоставените къщи, огромната сива сянка се стрелна от високата коприва зад него и сграбчи една от рожбите й. Малкото пропищя безпомощно за миг и замлъкна, а хищникът още не беше докоснал земята, когато тя прелетя ловко над стената и събаряйки няколко от най-горните камъни, стовари мускулестата си снага върху него. Последва още един светкавичен удар със зурлата, а изскимтявайки сподавено, врагът й изпусна безжизнената жертва и отлетя на няколко метра встрани.
    Настръхнала и с оголена паст, сивата заплаха стоеше приведена към земята, а през зъбите й се процеждаше заплашително, гърлено ръмжене. Зад притихналата за кратко опасност, тя вече виждаше ужаса в очите на противника си и нямаше намерение да отстъпва. Беше млада, но неусетно и за самата нея, страхът от вечният враг се беше трансформирал в дива, невиждаща нищо ярост. Тя дори беше готова да се жертва, а ефектът от първите успешни удари и мириса на кръв от лежащото в краката й малко, я зареждаха с неизпитвана дотогава сила.
    Ситното трополене на малките по пътеката, вече беше заглъхнало и нямаше какво да губи. Спусна се като мълния напред и само част от секундата не й достигна, за да стовари изригналата си мощ, върху разколебания вече хищник. Челюстите и на двамата изтракаха, като картеч в безпорядък, а сивата сянка се изстреля ловко назад и с няколко страхливи скока, се отдръпна на безопасна дистанция.
    Окуражена от подвитата опашка на противника, разярена и с кървясал от напрягане поглед, тя направи още една атака, но не искаше да се отдалечава прекалено ... и рязко я прекрати. Врагът й побягна уплашено, а тя се върна назад и още дълго продължи, да чатка с челюсти и да тъпче нервно с крака. Едва, когато острият й слух престана, да чува шумоленето от стъпките на отдалечилата се опасност, мислите й бавно се върнаха на мястото на инстинкта.
    Кръвта по главата на малкото я плашеше. Подуши и побутна с нос безжизненото телце, а когато то не реагира на ласките, от гърдите й се изтръгна дълбок, сподавен стон ... и мисълта за изоставената челяд, я накара да се спусне бързо към махалата.
    ***
  3. Like
    Etar reacted to bsvgz in Лов на дива свиня- ловен сезон 2012/2013 год.   
    И мен ме хвана яд, че е там, но късно се усетихме. Чак като смъкнах снимките.
×
×
  • Create New...

Important Information

By using this site, you agree to our Terms of Use. We have placed cookies on your device to help make this website better. You can adjust your cookie settings, otherwise we'll assume you're okay to continue.