Jump to content

MilenH

Ловец
  • Posts

    5
  • Joined

  • Last visited

Reputation Activity

  1. Like
    MilenH reacted to Росен Генов in Поредната изродщина   
    Това е резултата от продължаващата "демокрация" в България ! В една нормална държава това нямаше да се случи, понеже там хората са нормални и живота, който водят е подчинен на някакви правила. В нашата държава за съжаление нещата са тотално сбъркани, от което следва, че и обществото като цяло се е объркало в своите взаимоотношения. За съжаление няма изгледи нещо да се промени в скоро време.
    Много пъти съм казвал и пак ще повторя, че основното нещо за възпитанието е средата в която живеят тези индивиди и семейството, което ги "възпитава" !
    Какво може да се очаква от необразовани, невъзпитани, прости хора, за които извършването на подобни деяния са нещо нормално ? Такива "примати" се "възпитават" само и единствено по "техния начин", защото те няма как иначе да разберат !
    Какъв е начина предполагам всички може да се досетите, изпробвано е многократно и работи със сигурност !
  2. Like
    MilenH reacted to Росен Генов in Озверял пловдивчанин разсече домашно куче с брадва   
    Ясно беше от самото начало на темата, че доста от потребителите няма да разберат какъв точно е проблема с извършеното престъпление и по-конкретно с психичното състояние на извършителя на деянието.
    Ако някой от защитниците на подобен род престъпления се опита да се замисли малко и да погледне по друг начин на това деяние, може да си спести доста неприятности за в бъдеще при една подобна необмислена ситуация.
    Гледам някои потребители открито заявяват, че и те ще вадят брадвите и ножовете и ще постъпят по същия начин...?!
    Видно е, че представа си нямат колко бързо и лесно могат да загубят правото си да притежават и употребяват огнестрелно оръжие за доста дълго време !
    Забелязал съм, че доста ловци и притежатели на ОО реагират първо-сигнално в подобни ситуации и се замислям, дали не беше редно да се въведат отново психологическите изследвания за притежателите на ОО ... ?!
    Това което пиша, може да ви бъде от полза за в бъдеще, въпреки, че се съмнявам, че ще разберете за какво пиша...
    Морално-етичните норми не смятам да обсъждам, защото явно голяма част от аудиторията отново няма да разберат нищо...
    Това обаче не пречи да си изразявате собствените мнения, така поне по-голяма част от съфорумците ще разберат, всеки според възможностите си, кой-какъв е в действителност...
  3. Like
    MilenH reacted to momcho2000 in Озверял пловдивчанин разсече домашно куче с брадва   
    Това в червеното отговаря на другото (за доживяната старост на кучето), но въпреки всичко не зная аз как бих реагирал в такъв момент но мисля, че би взело цевта!
    Мислех да спестя една история, но ще я разкажа та преди години чичо ми донесе на племенника ми (4-5 годишен) малко кученце (мъжко) много сладко и пухкаво като мече а породата мисля българско овчарско куче, та кучето стана прекалено голямо 50-60кг+ и го закараха на село, това куче беше изключително агресивно към всички дори към някой от семейството, братовчетка ми се притесняваше за детето си, защото кучето гледаше към детето и лаеше много злобно и към него и тя често ми казваше моля те застреляйте го да не стане голям сакатлък, и един ден се прибираме с баща ми от лов на пъдпъдъци и аз извадих пушката и на шега го меря от 10-15 м. в каската и дядо ми минава и ми разправя майтапи ме, че и врабче не мога да убия и се смее и после ми каза мани го бе дедо то кога ви няма не е така зло, тръгнахме си за града и така минаха няколко дни и телефонът звъни, хоп познайте беше нападнало дядо ми и му беше жестоко наръфало едната ръка, думите му бяха ела те застреляйте тоя изрод, баща ми отиде и след 2 бр. 13/0 че с първия в главата макар и раздвоена е имало все още доста сила, та така завърши историята на това "куче" Та никой след случилото се не е страдал за него!
    И за да не кажете или пък да си помислите, че аз съм някакъв садист или баща ми, ще дам за пример, че винаги вкъщи сме имали някаква животинка котка, куче, риби, хамстери, канарчета и др. в апартамент сме не в къща и да отбележа животинките винаги са гледани отлично с много внимание и любов! Хората, които ме познават знаят за какво говоря.
  4. Like
    MilenH reacted to Росен Генов in Озверял пловдивчанин разсече домашно куче с брадва   
    Чета какво пишат някои потребители и се чудя, какви ''ерудирани'' и ''интелигентни'' ''ловци'' има...?!
    Явно като се погледнат в огледалото и не виждат това, което виждат другите в тях..?!
    Какво са животни животните, че някои олигофрени /както казва един потребител по-горе/ си изхвърлят животните на улицата, след като им се нарадват. Към такива индивиди трябва да насочите омразата си, а не към животните по улиците !
    Ако ги нямаше споменатите олигофрени, нямаше да има толкова бездомни кучета и котки по улиците !
    Снимката с този ''хубавец'' с брадвата е красноречив пример за всичко което съм написал !
    Всеки си намира майстора, рано или по-късно !
  5. Like
    MilenH reacted to dimo_atanasov in Ловните карабини SАКО 85 конкурират снайперa   
    И аз тва му викам на колегата Savate, че разликата е само в пластмасовата капачка на затвора, и тя е за олекотяване ама той не ми вярва.
  6. Like
    MilenH reacted to Nordik predator Bulgaria in Лов на водоплаващ дивеч - ловен сезон 2014/2015   
    Когато пет свирки надсвириха три машинки... :D Нашата група се представи отлично. Бяхме се разположили покрай мюретата и следобедния прелет след хайката беше слаб. Колегите имаха късмет да отстрелят първите зеленоглавки. Пристигнаха и "помагачи" чули изстрелите и свирките. Извадиха музиката и като се започна една "чалга"... Наложи се промяна на стратегия...., която в последствие се оказа и успешна.....Машинкаджиийте успяха да отстрелят две патици. Нормите бяха изпълнени почти, без загубени...Колега направи уникален изстрел, като уби две патици с един изстрел в полет. Наслука

  7. Like
    MilenH reacted to rrezio in Как се подготвяте за откриването на прелетния дивеч пъдпъдъците и гургулиците?   
    При нас от няколко години се наблюдава тенденцията да посрешнем първия ловен ден под открито небе.В петък слетобяд аз и няколко ентусиасти изграждаме палатков лагер в ловното поле,вечерта обхождане на района и разузнаване къде има дивеч,въздушните пътеки на гургулиците,в коя нива не е пръскано с хербицид и дали има пъдпъдък там.От няколко дни се сдобих с нова пушка( ИЖ 18 ЕМ-М)След свечеряване хапка,пийка,смях и закачки с колегите.Сутринта кафе преди съмване от джезвето на старшията,Малко преди развиделяване задължителен инструктаж от за безопасност по време на излета.Минутите преди да се развидели напълно,росата по краката,сглобяване на оръжието,последна проверка на мунициите,кучето ме дърпа нервно да го пусна,пъдпъдъчата песен напред в нивата.И ето Старшията виква "Айде момчета,време е" Права линия всички в готовност,чакаме сигнала "Хоооп" и тръгваме.Пускам кучето,тръгвам напред,росата ме мокри,влагата изпълва дробовете ми.Гледам с 4 очи,две напред и две в ляво и дясно.Мислено чертая траектории "ако от тук се вдигне,до тук мога да стрелям'' И ето чувам заветното"пррр"механично вдигам пушката,мерната линия изчезва,мушката се докосва до тялото на целта.Секунда,изстрел,попадение спринт преди кучето дори,намирам падналата птица и я вдигам високо в ръка.Аромата на изгорял барут вдишвам с пълни гърди,по сладък от марков парфюм.Закачам дивеча пред одобрителния поглед на Старшията.Ето това колеги за мен са моменти,които не мога да сравня със нищо друго.
  8. Like
    MilenH reacted to Borizanov in 130 хиляди пушки окупират МВР...?   
    Като прочетох първия пост и ми светнаха очите - "Разгеле някакво "помирение" и единомислие може да се получи ...." Ама като чета надолу... не би... Отнесох се и забравих - българи сме все пак.... нормално...
    Изобщо не е пресилено това за протеста! Напротив, прекалено сме търпеливи! На всяка подобна простотия (а те се творят ден след ден) трябва да се отговаря по този начин - категорично и МАСОВО!
    Какво значение има дали и кой си прави ПР, за мен важен е крайния резултат, както и изводите за власт имащите - да имат едно на ум за следващата простотия която е на път да им хрумне!!!
  9. Like
    MilenH reacted to smahnatia profesor in Оградените ловни стопанства и ловът провеждан в тях   
    Г-н.Генов,Росене,станал си като нашите политици-самозабравил се,имах впечатлението че си ловец а не печелбар.Не се познаваме лично(може би за съжаление,че все пак си мисля че разбираш лова а и гледам си мераклия),но повярвай парите не са всичко,не ме познаваш а и не си длъжен разбира се (все пак съм анониман в сайта,а и не ходя в твойте райони),лично аз пари имам,предполагам повече и от хората които защитаваш,но НИКОГА не съм стъпвал в стпанство,да не се заричам но едвали ще го и направя.За мен лова се прави с приятели,с истински приятели,с хора с които се смея и почивам истински,с хора с които се грижим за дивеча и се забавляваме без значение от слуката.Желая ти най искрено бързо възстановяване от налегналата те "богаташка" болест и успех.Не забравяй въпреки че сайта си е твой - ти не си ментор и не се изживявай като такъв,бъди си просто Росен Генов-един от нас-ЛОВЕЦ.
  10. Like
    MilenH reacted to косьо лазаров in Оградените ловни стопанства и ловът провеждан в тях   
    Най-голямата ти грешка е,че виждаш всичко във вид на пари.Парите не са най-важното нещо в живота,а още по-малко в лова.Ако тези прасета бяха паднали в някоя дружинка щяха да ги изкарат най-големите мръвкари,но тук се плаща и всичко е позволено.Направи ли си труда да преброиш колко ловци участваха в лова на гонка на диво прасе без сигнално оцветени части от облеклото или като се плаща всичко може,даже и правилата да не се спазват.И за безплатните изстрели на селяните също не си прав.Знаеш ли,че по полските дружинки масово имат по 5-6 убити прасета,че и по-малко и си плащат на всеки излет бележка по 61лв.Ти си по парите,направи сметка колко им струват прасетата и въпреки това се стремят да пропускат майките.А знайш ли,че на предпоследния ни лов двете ни най добри кучета влязоха в едно такова стопанство,чуха се две дублета и кучетата млъкнаха и никой от там ни чул ни видял .Никой от селяните няма да си позволи да гръмне чуждо ловно куче,но заради парите може и да може.
  11. Like
    MilenH reacted to venci13 in Оръжието – гарант за личната и национална сигурност   
    Колеги, мислех си да не се намесвам, ама... "Сърце юнашко не трае"
    Режимът в Австрия е според мен доста добре измислен - който иска да защити дома си, има право на т.нар. Waffenbesitzkarte - тя ти дава право да закупиш късо нарезно оръжие и да го имаш в дома си (каса, естествено), но нямаш право да го носиш навън (мунициите отделно и заключено можеш да го занесеш до стрелбище, където да се упражняваш. Има и 85-годишни баби с оръжие в дома си - който иска, да влезе...
    За да носиш късо нарезно е необходим Waffenpass - там нещата са по-сложни, но има специален параграф за ловци - който ловува диво прасе в територията си (ако има такава), може да получи много бързо Waffenpass. Идеята е: за отбрана на ултракъси дистанции и за доубиване (т.нар. Fangschuss). Имаш право да носиш пистолета с патрон в цевта - счита се, че е оръжие за една ръка и трябва да можеш да го използваш дори ако другата ти ръка е ангажирана.
    Ако някой наруши правилата за съхранение, носене и употреба - всички разрешителни, вкл. ловна карта заминават завинаги.
    Няма терминология като "предели на неизбежна самоотбрана" - точно обратното - ако си нападнат ти, семейството ти, дома ти - принципът е да отвърнеш със средството, което най-бързо ще неутрализира нападателя.
    Демократичността в една страна до голяма степен се определя от закона за оръжието - направете си изводите сами.
    Аз съм чужденец в Австрия, но имам всички гореизброени разрешителни, нося оръжие много често, но не си позволявам и грам алкохол, когато съм с оръжие, не го вадя, освен ако няма да го ползвам и т.н. Членувам и в клуб по IPSC ( бърза стрелба с пистолет) и хората там ме приемат като един добър стрелец и приятел.
    В Австрия също стават инциденти с ловци - през септември 2013 един бракониер застреля 3-ма полицаи и един санитар. В дома му откриха над 150 оръжия /ето това е арсенал!/. Това, което се случи в последствие беше дълбок анализ на действията на полицаите и естествено нищо за редовите ловци - никой няма вина за такъв инцидент от колегите.
    Май стана много дълго писанието ми, но в заключение: независимо къде съм, ако някой влезе без покана и насилствено в жилището ми - ще приложа всичките си стрелкови умения, за да го ликвидирам. Да, да, точно съм го написал - ликвидирам. Крайно време е тези, които влизат в чужди домове, да получат няколко урока.
  12. Like
    MilenH reacted to doc in Оръжието – гарант за личната и национална сигурност   
    Според мен радикалното решение на въпроса е оръжието да мине на уведомителен режим а не на разрешителен както е в момента за да няма вече молби,корупция и т.н.Тоест,нека се запазят документите които и сега се изизскват а именно -лична карта,медицинско че си психично здрав,свидетелство за съдимост,удостоверение че не си следствен и удостоверение за преминат курс за боравене с оръжие,но с тези документи вече отиваш в оръжейния магазин а не в полицията.Бъдете сигурни,че никой оръжеен търговец няма да си жертва лиценза и да ви продаде оръжие без тези документи.След като закупите оръжието/та/ веднага го регистрирате в полицията за което ви се издава документ за регистрация без да има нужда вече да се молиш на някой си.От тук нататък всеки има глава на рамете и си носи отговорността. Абе същото както е при колите-купуваш си автомобил но за да го караш трябва да имаш шофьорска книжка и регистрационни номера от КАТ защото автомобила е не по- малко опасен от оръжието.
  13. Like
    MilenH reacted to Росен Генов in Оръжието – гарант за личната и национална сигурност   
    Отдавна бе доказано, че строгият режим, или пълната забрана за притежание на огнестрелно оръжие, не само не намалява престъпността и убийствата, но дори напротив.
    Какво ще направите, когато секундите са важни, а полицията е на минути разстояние? Полицията не може да е навсякъде, няма съвършен държавен апарат, който да оказва 100% защита на гражданите. Средното време за реакция на полицията в САЩ е между 9-12 минути, идеалното време за някои градове (пак в САЩ) е между 3-6 минути. Естествено, за да реагира полицията някой трябва да се обади, което е невъзможно за жертвите в първите минути на нападението. Защитата на живота, семейството и имуществото са изцяло ваша отговорност и дори при най-голямо желание държавата и обществото не могат да ви я гарантират.
    В психологията на нападателите е да нападат при сигурно превъзходство над жертвите си (числено, физическо или притежаващи оръжие) и това е установено в редица изследвания между затворници в различни американски затвори. Единственото, което може да уравновеси везните между жертвата и нападателя, в такива ситуации, е огнестрелното оръжие.
    Как да си изкарате разрешително за бойно оръжие може да разберете ТУК.
    Криминалната хроника е богата и всеки, при желание, може да разгледа много примери и съответно сам да направи изводите си за ролята на огнестрелните оръжия в отбраната на гражданите. За това, нека говорим с цифри от международния опит.

    В Люксембург, където оръжията са тотално забранени, има 10 пъти по-висок процент на убийствата, отколкото в Норвегия и Германия, където огнестрелните оръжия са легални и процента на притежателите им като цяло е много голям. Финландия и Естония. Финландия има 14 пъти повече огнестрелни оръжия в населението от Естония и същевременно 10 пъти по-малко убийства с огнестрелни или с не огнестрелни оръжия. Русия и САЩ. Русия още през 1929 забранява КНО (късото нарезно оръжие) и въвежда стриктен контрол върху гладкоцевните и нарезни ловни карабини, но същевременно поддържа нива на повече от 20 убийства на 100 000 души население, докато САЩ, като страна с най-много оръжия на глава от населението, поддържа данни от по-малко от 5 убийства на 100 000 души. Тези данни са трайни и се запазват в периода между 1998 и 2004. Процентът на убийствата в Русия остава до 4 пъти по-висок от САЩ. Съпоставяйки Англия след приемането на стриктния оръжеен контрол и изземването на оръжията и САЩ, виждаме, че на 100 000 души в Англия се извършват 2 000 обира, докато в САЩ те са едва 600. В изнасилванията Англия отново води повече от 3 пъти на САЩ. Като авторът напомня, че през изминалия век, когато е липсвал стриктен оръжеен контрол в Англия, тя е държала едни от най-ниските нива на престъпност в света. Съпоставяйки данните за тежките престъпление, те са 2 034 за Англия и 466 за САЩ на 100 000 души население. Англия сама по себе си е едно от най-големите доказателства за подкрепящите либералните оръжейни закони, тъй като в момента „повече от всякога се използват огнестрелни оръжие за извършване на престъпления” по думите на английски криминалист, а на гражданите е отнето реалното право за защита.

    Малко по-добра, но не особено различна е и ситуацията в Австралия, която наскоро прие стриктен контрол върху оръжията и в момента статистиките за всички престъпления растат.
    Актуална статистика за притежателите на оръжие в България можете да намерите ТУК.
    За да сме още по-достоверни, нека разгледаме и данни за отделните щати на САЩ, базирайки се на събраните в период от 25 години статистически данни. От над 3 000 американски общини се заключва, че в щатите приели либерални закони за притежание и носене на оръжие не само убийствата, но и битовата престъпност намалява драстично, сравнение с тези с по-стриктните оръжейни закони. В щатите, разрешили носенето на оръжие, по данни на ФБР, убийствата са намалели с 8.5% , изнасилванията с 5%, нападенията с 7%, а обирите с 3%. Същевременно, в градове като Чикаго, където има сериозен контрол върху оръжията, престъпността е в пикови нива в сравнение с останалата част от страната.

    Извода, до който следва да стигнем и до който са стигнали и учените от „U.S National Academy of Sciences” базирайки се на 253 журнала, 99 книги, 43 правителствени доклади и собствени проучвания е:
    няма оръжеен контрол, който да е намалил престъпленията, самоубийствата или инцидентите с оръжие. До същото заключение стигат и криминолозите от Харвард, доктор Г. Маузер и адвокат Д. Кейтс в техния труд „Ще намали ли убийствата и самоубийствата забраната на оръжията? Поглед върху международни и локални данни”.
    Авторът предлага и следния експеримент за всички, които вярват в ефективния контрол върху оръжията. Намерете си оръжие „на черно” и си намерете оръжие законно! В личните изследвания на автора, той е заключил, че на черно пистолетите/револверите се намират в суми от 50 до 200 лева.., включително и всички останали забранени от закона – заглушители, многозарядни пълнители за автомати и т.н. Ако сте българин и живеете в България би трябвало над 150-те показни разстрели с всичко от преправено газово-сигнално оръжие до гранатомети и автомати, да ви е направило впечатление в последните години. Естествено, ако решите да ги притежавате законно ще се сблъскате с корупцията в КОС (породена поради изискването на „причина за притежание на оръжие”, което позволява на КОС да тълкува вашето право както си иска или както си платите. Нека напомня, че през 2005-та известни престъпници в България притежаваха законно оръжие за 10 000лв. бр. на разрешително, а последните месеци бе разкрит и скандал за монопол с разрешителни в един от по-големите ни градове.), с непосилно големите за нашата действителност такси и курсове и ако трябва да говорим за пари и пистолети – всичко ще ви струва близо 1200лв. с касата, документите и оръжието. Най-големия абсурд обаче остава реалната употреба на вашето законно притежавано оръжие.
    De jure законът ви гарантира право да го използвате, De facto вие сте подсъдим защото сте се защитили. В този материал реалността в България ще засегна бегло, но съдебната практика в случаите на неизбежна отбрана в България работи против правовите граждани и това насажда страх в обществото (напомням, че насаждането на страх в обществото от политически мотивирана група се нарича терор). Не по-различно е и за силовите служители, не са малко случаите, в които служители на МВР биват нападани, а когато използват законното си оръжие биват съдени, какъвто е и последния случай с полицая Иван Лулеов. Разковничето в случая е „превишаване пределите на отбраната”, което гласи, че жертвата на нападението трябва да използва сила достатъчна да спре нападението, но не и повече. Това позволява на магистратите и съдиите да тълкуват всичко както си искат, без да има реални правила и граници – просто защото такива няма. Няма как да знаем кой с каква цел и средства ни напада в два през нощта и какви средства да използваме, за да спрем нападението му и да запазим живота му. С какво и как полицая И. Лулеов е превишил защитата си, когато срещу него е имало две въоръжени с хладни оръжия лица, извършващи вече едно престъпления? Нима е трябвало да ги обезвреди, тръшне и закопчае като на холивудски филм? Случаите са наистина много. Това, което трябва да се направи, е защитата да получи пълното право да използва максималния капацитет на силата си в отбрана. Това е – толкова е просто. Щом някой ме напада – аз следва да имам пълното право да използвам абсолютния капацитет на силата, с която разполагам (включително и смъртоносна), за да защитя себе си, живота си, семейството и имуществото си.

    Как огнестрелното оръжие ни гарантира националната сигурност?
    Нека разгледаме Швейцария. Швейцария е третата страна с най-много оръжие на глава от населението – на всеки трима швейцарци се падат по две единици оръжие. Освен това Швейцария има и задължителна, наборна военна служба и резерв, които гарантират, че всеки неин гражданин може да използва оръжие и притежава нужната екипировка у дома, за да може във всеки един момент да се яви по служба. Държавата осигурява и нужната свобода и възможност за притежание и използване на оръжие, като например прави отстъпки и намаления за хората желаещи да притежават повече оръжия. В последните два референдума по темата, швейцарците категорично отказаха падането на наборната служба и затягане на оръжейните закони. Каква е целта на това? Освен въпроса за личната сигурност, във всеки един момент, който и да нападне Швейцария ще се сблъска освен с наборната й армия и с най-голямата „партизанска” армия в историята. Дори Швейцария да бъде окупирана, нейната армия и държавен апарат елиминирани, всеки двама от трима Швейцарци ще разполагат с оръжие и с капацитета да го използват срещу агресора. Реално, на практика, Швейцария може да реализира термина „тотална война” и да впусне почти цялото си население в бой. Цената на една такава кампания за всеки агресор ще бъде прекалено висока и ще обезсмисли всяка инвазия, а в дългосрочен план почти невъзможно би било и страната да се задържи окупирана. Единствения по-добър вариант за швейцарците и всяка малка държава за защита срещу агресори от всякакво естествено е – ядреното оръжие. То гарантира, че при сериозна стъпка от агресора, ще последва толкова сериозен контра-удар, който обезсмисля цената на всяка негова кампания в територията на защитаващата се страна. Ситуацията е същата както и с хората., ако заменим ядрено оръжие с огнестрелно, Вие може да сте десет мъже, да сте много високи и тежки, а аз да съм млада дама, но притежаваща капацитета да предоставя сигурна смърт поне на 4 от вас(при шест-заряден револвер и фактора стрес и външни условия), което естествено ще ви накара да си помислите струва ли си цената да ме нападнете.

    Същият принцип за чуждите окупатори важи и за собствените тиранични правителства, работещи против собствените си народи. Оръжията са гарант, че народът винаги има възможността, а ако условията са толкова лоши ще има и желанието, да извоюва свободата си и да изгони върхушката, която е окупирала властта и го мачка.
    Оръжейният контрол е изцяло политически акт, целящ да ограничи правата и свободите на гражданите и обществото и да облагодетелства определени политически или социални кръгове. В заключение, следва да кажем, че възможността за притежание и използване на огнестрелни оръжия от правовите граждани ще намали значително престъпността и ще гарантира както личната, така и националната сигурност на гражданите, държавата и обществото. Престъпниците и хората, желаещи да притежават и използват смъртоносни средства винаги ще намерят начин да се снабдят и да ги използват, всеки акт на ограничаване на достъпа на оръжие до правовите граждани е пряко нарушаване на техните свободи и право на защита и отбрана. Акта на оръжеен контрол е изцяло политически и той не се основава на научни зависимости, целящи реалното ограничаване на престъпността.
    http://www.security.bg - Александър Атанасов
  14. Like
    MilenH reacted to anelin in ДИРЯТА НА ВРЕМЕТО   
    ДИРЯТА НА ВРЕМЕТО
    И когато чуеше плътният му звучен лай, Иван се спираше и се заслушваше, усмихнат, по своему щастлив и лекичко усмихнат. Балкан беше намерил дивеч, беше го вдигнал и го преследваше – уверено и без отклонения от дирята. Кафявото гонче беше най-опитното в района чак до полските ниви, славата прехвърляше из областта и много идваха с молба за разплод, даваха се пари и дарове. Ала Иван беше непреклонен – не можеше друг да има куче като неговото, не можеше Балкан да има съпреник – той беше най-добрия. По време на лов стопанина му беше гонач и този едър и смръщен мъжага поставяше длан на ухото си, заслушваше се и определяше безгрешно: „Прасе...едно е...не е голямо..” После свиваше ръце пред устата и се провикваше към пусиите : „Вардетеее горе на просекатаааа... в средатаааа...”! Излишно е за знаещите да се казва, че тандема не грешеше – поне никой не беше го виждал. В края на лова Иван си тръгваше колата крачейки доволно и въобще не се притесняваше за гончето. Ако в това време Балкан не го настигнеше, Иван сядаше на поляната от където го беше пуснал и чакаше – не се налагаше да го прави дълго. Гончето знаеше кога да спре , усещаше края на лова и си се връщаше по дирите. То познаваше ловните райони отлично и дори само можеше да се прибере в селото – промушваше под стоборчето и си влизаше под навеса на копа слама. Жената на Иван - Светла, обикновено му слагаше каквото имаше за хапване – и то беше от това, което се ядеше на масата. Иван рядко показваше искрено чувствата си към кучето пред хората – погалваше го, или грубичко го подхващаше и притискаше към себе си потупвайки го с голямата си ръка – ала и той и то си знаеха, че връзката им непрекъсваема и до гроб!
    Иван не обръщаше голямо внимание на младите ловци – те по-скоро го дразнеха с питанията си, с незнанията си, с лъскавите си оръжия, джипове, дрехи ! Понякога се чудеше как хлапетията изобщо успяват да следват гонката и не намираше за нужно дори да ги нахока, когато елементарни неща им убягваха. Единствено отделяше по-голямо внимание на един младеж – Лачко, високо едро и умълчано, което не питаше много, трудеше се и без ропот вършеше всичко в дружинката. В същото време Лачко усвояваше ловдижлъка дори само от дребните жестове на възрастните, от намеците или усмивките им.
    Иван и Светла имаха дъщеря – студентка вече и може би бащата някак си дълбоко под коравата си външност страдаше за това, че ходи сам из ловните райони, че няма кому да се опре или поучи, но после въздишаше, вдигаше глава и се опитваше да забрави!
    Сега имаше друга страст – в района от около две години се засели едър глиган – виждаха го, трофеен мъжки, огромен, но и много хитър – никой не успя да му стреля дори. Прасето се изнизваше по такъв начин, че разбираха за това, едва когато чуеха лаят на кучетата далеч зад пусиите. А когато пък успяваха да ги чуят в гонката – то те просто тичаха по отдавна оставената диря. Като че ли Балкан имаше закачка с този бродещ наоколо трофей – обикновено успяваше да го намери твърде късно, когато хората бяха си тръгнали вече, или ако успееше да го усети навреме, то прасето се измъкваше тихо по котешки, но не в посоката в която се стремеше да го изкара кучето, а там където нямаше никой от вардачите. Иван се зарече да сложи край на тази изнервена игра – на два пъти глигана почти успя да убие Балкан, рани го в плешката и само опитността на гончето го спасяваше от разяреното животно. И когато Иван започна да крои планове за последните януарски ловни излети, Балкан изчезна!
    Къде ли не го търси големия човек – обикаляше доловете и върховете, търсеше по коркцията на реката, търсеше в разни подмоли, по всички пътеки. Обиколи всички ловджии в района, награда обяви за кучето...ала го нямаше. Вечер си мислеше, как глигана издебва гончето и го убива, как някой посерко стреля без да вижда в какво и убива Балкан, как кола го прегазва... после отиваше и подвикваше в двора името му. Една вечер, като че ли му се счу плътния глас на кучето, после стоя близо час в тишината напрягайки се, но уви. Една привечер се сети да пита Данчо Бибето от другия край на селото, за когото се знаеше, че преди време покрадвал кучета, за Балкан. Бибето беше баща на Лачко, не ходеше на лов и се знаеше, че търгашеството с кучетата беше в далечното минало. Човека го посрещна притеснен – нисък и кльощав, той потриваше нервно ръце и избягваше погледа на Иван. Попита го с угрижен глас:
    - Какво има Иване?
    - Де да го имаше! – усмихна се Иван и седна на пътната пейка до входната врата. – Кучето няма Бибе, Балкан го няма! Не се обиждай ама и теб да питам...не мога да спя от тези няколко дни, къде ли не го дирих...няма и няма! Та да дадеш съвет...ако можеш помогни...Как е Лачко?
    - Ще си дойде кучето Иване – рече плахо Бибето – ще си дойде, няма кой да го вземе, а и сигурно е живо...Лачко го няма от две седмици – по работа е в София.
    - Дано си прав Бибе...аз ще почерпя, ако така стане – Иван се засмя някак изкуствено, поглеждайки под вежди накъм прозорците на Бибето. Ала не стана така! От към двора се чу приглушен лай – нямаше как да го сбърка! Иван зяпна и се обърна с широко отворени очи. Бибето, се опита да се престори на невидим и почти успя, защото едрия мъжага щеше да мине през него без да го види. Иван извика силно : „Балкане, Балкане”! От малко шапронче иззад затворено стъкло отново се чу по-силно приглушения лай! Големия мъж влезе с все дървената вратичка, после през друга, ориентира се в сумрака и погледа му се спря върху радостно скимтящото гонче, което лудешки подскачаше, скъса тънката връвчица и се хвърли в ръцете на стопанина си. Иван го грабна в скута си, почти не видя една тъмна кучка, която се опита да го ухапе по кракът и излезе. Бибето стоеше бледен на средата на двора – не се опитваше да каже нищо просто гледаше! При вида му Иван изведнъж го стигна и със силен удар и разтворена длан улучи дребния човек зад вратът. Бибето мигом падна по очи и не мръдна. Това обаче не стигаше. Давайки воля на яростта си Иван запретна ръкави, наведе се и го сграбчи за дрехите, готвейки са да нанесе здрав местен турмак в жалката окаляна в кокоша тор физиономия!
    - Ще го убиеш! – се чу от вратата на къщата. Беше Лидка – жената на Бибето. Изправена, красива и странно спокойна! Тя го гледаше в очите и не помръдваше. Гласът й обаче подейства. Иван остави жалкото тяло на Бибето и се вгледа в Лидка – тя остана все така спокойна, като нарисувана със скръстени ръце. Очите и бяха черни, красиви и втренчени в очите на Иван. Той не каза нищо, грабна отново кучето и излезе от двора – на портата се обърна – Лидка не беше помръднала, само дето гледаше Бибето, който се опитваше да се изправи!
    Иван не каза нищо никому за това, как си е дошло кучето. И на следващата година почти беше забравил случката, единствено по време на лов поглеждаше Лачко изпод вежди. Момъкът беше все така точен като човек и ловец – нямаше умора, нямаше мързелуване. На свой ред Лачко оглеждаше Балкан. Той искрено му се радваше, понякога го погалваше или ако не го видеше Иван му даваше от храната си.
    И в този сезон играта с голямото прасе продължи – животното все така бродеше из пусиите някак си невидимо и неусетно. На два пъти се спускаше към гоначите и ловците на пусия, уплашваше ги и някак си доволно изчезваше. На петият лов Балкан премина през ловния участък, ала не усети нищо – стигна до едно закътано място където чакаше Лачко, тръкна се в него и се върна обратно. Половин час по-късно Лачко чу далечния вик на Иван: ”Прасее...голямото...вардетеее”, ала не чу къде! И все пак се приготви за стрелба.
    Животното бе изненадано от гончето – първом не го чу да се приближава до скътаното леговище, обикновено другите кучета разлайваха и така глигана успяваше да се ориентира, но този път кучето беше се приближило тихо и отведнъж със яден глас започна да го облайва. Двамата се познаваха вече, но този път беше различно – прасето се втурна пътьом ослушвайки се за опасностите, ала Балкан го следваше толкова плътно, че не му даваше възможност да добие ясна представа за случващото се. Опита се да го излъже на два пъти, ала гончето беше опитно. Втория път почти успя, но някой стреля наблизо и гонитбата продължи. Все пак успя бягайки да разбере къде не трябва да минава. Спря за миг да прецени следващия си ход, но досадното куче буквално го побъркваше със силния си лай. Прасето тръгна бързешком към обрасла с гъсти черни тръни туфа. В оставащото му разстояние обаче мерна човек. Спря за миг и гончето го ухапа. Прасето тръгна право към човека усилвайки рязко своя бяг. В последния момент изстрела го заглуши и силната миризма на барут го накара да загуби ум. В следващия момент хлътна в храстите.
    Лачко трепереше, приседнал и приглъщаше учестено. Другите бяха насядали около него, а Иван клечеше и по обраслото му лице се стичаха сълзи. В ръцете си държеше мъртвото тяло на Балкан – отпуснато, провиснало, безжизнено. От муцуната все още капеше кръв...Иван вдигна глава и за пръв път погледна бледния младеж. Не го попита нищо, просто го гледаше в онези черни майчини очи и възмъжалото лице!
    - Не прецених чичо Иване...не прецених...кучето улучих...прости ми и извинявай!
    В напрегнатата тишина Иван стана и понесе тялото. Изкачи се на ниска могила от където се виждаше цялото село. Изкопа с ножа гробче и положи Балкан в него! После претърколи голям камък отгоре му, седна и се вгледа в есенния залез. Беше претръпнал, погледа му бе празен, не му се искаше да стане! По пътя към в къщи за първи път заплака, тихо хълцайки, невидимо от другите. Две седмици, всяка сутрин и вечер Иван нарамваше чифтето и излизаше в гората. Чакаше на варда голямото прасе, но нямаше късмет. От живатното нямаше и помен. Първом провери из черните храсти, където за последно потъна животното, но там имаше само майка с малки. Те избягаха веднага, а ловеца дори не ги погледна. Една сутрин обаче видя дирята му под скали от които се тръгваше навътре в планината. Следите бяха пресни и водеха до долче с изворна вода. Прасето беше идвало през нощта и пак обратно – към планината. На следаващата вечер Иван се настани над пътечката по която слизаше животното, но в горния край, а под нея беше невисока урва, но изпълнена с остри камъни и скали. Гьолчето беше отдолу под това място. Единствено злобата не му даваше да заспи. Проверяваше течението на въздуха, не помръдваше дори в настъпващия студ, само и само да го види. В първия момент не повярва – току под него в началото на пътечката стоеше огромна фигура – дивото животно беше се появило незнайно как и внимателно проучваше ставащото надолу. На ярката луна се виждаше мощното рило, огромната гърбица, бляскавите очички...Иван беше насочил пушката в глигана и почти усмихнат придвижи пръста си по спусъка...после леко мръдна цевта пред тялото и стреля. Огънят блъвна само на метър от предницата му. Сепнато животното се отхвърли рязко напред, но загуби опора на тясната пътечка и се понесе по урвата. Иван чуваше как тялото му се търкаля и удря по камъните надолу. Човека скочи, освети си пътя с мощно фенерче и слезе към гьолчето със насочено оръжие. Чу тежкото дишане и хъркане някъде отпред. Продължи и видя кървава диря, след това освети падналия гигант! Прасето беше се обърнало към нега с наежена четина, но не можеше да се впусне. Фучеше и правеше по няколко заплашителни крачки, но падаше отново. От ноздрите му излизаше тънка струйка кръв, а някъде по-назад към корема бликаше още кръв. Двамата се гледаха няколко мига. Човека тихичко каза: „Не исках да стане така...ти го победи...трябваше да те оставя!”. После втората цев постави край на сцената. Когато го огледа, видя дълбока рана в корема му – прасето беше се нанизало на острите камъни и нямаше да оживее до сутринта. Иван взе само трофея – големи извити зъби, изми ги и ги остави в джоба си. Когато беше вече далеч и в началото на селото, чу чакалите.
    През седмицата постави зъбите не на дъсчица, а на каменна плочка. Нарами в една протрита мешка малко цимент, шише с вода и малка мистрийка. Качи се на могилата, почисти гробния му камък и много внимателно и прилежно зазида плочката върху камъка. Седна и дълго гледа към селото. Връщайки се мина през площада, поздрави двамина възрастни ловци, седнали навън да входа на сладкарничката и продължи. Единия промърмори : „Мислех, че ще убие малкия за кучето, па той дума не каза”! Ала другия поклати глава: „С перо няма да го пипне...не помниш ли, че навремето беше любов с Лидка...ама той нали си е темерутин... напук на нея взе Светла! Казват, че бил намерил кучето у Бибето и щял да го усмърти там, ама Лидка го спасила.”
    Иван беше близо до дома, когато чу силен и плътен лай! Спря се и се заслуша – като, че ли Балкан, а? „Побърквам се!” си помисли и продължи. В сумрака на пейката пред тях имаше човек. А пред краката му седеше куче. Иван ускори крачка, задъха се и когато пристигна клекна до кучето. Беше Балкан...не, не не беше той. Без да обръща внимание на ръмженето на животното, го хвана за главата и се приближи за да види по-добре. Дали не беше Балкан...ама не може да е забравил...като че ли е той май...! Ръцете му трепереха, не виждаше от сълзи и хълцаше звучно. После погледна човека – беше Лачко!
    - Какво става момче? – попита с пресекулки Иван.
    Лачко отвърна тихо и примирено:
    - Аз чичо Иване от тогава място не мога да си намеря. Татко ми взе кучка за лова, ама не беше като твоя Балкан. Кучката се разгонила, ама аз това не съм го знаел, че баща ми откраднал Балкан да заплоди кучката, че ти го не даваш! После ти го е върнал, ама ти си се разсърдил...аз това го научих преди няколко дена от него. А кучката роди и аз си оставих едно мъжко дето е одрало кожата на Балкан – викам си че като него ще стане. Чу ли му гласа, а – вече исках да го водя да се учи...ама като гледам какво ти е...чичо Иване, аз не мога да ти се извиня по друг начин и реших да ти дам това куче, то ще е като баща си виждам го аз пък и татко ми така казва – той ги разбира тези работи! А пък аз ще напусна дружинката – вече съм говорил със съседите – за другия сезон вече ще съм там – да ти не е неприятно!
    Лачко подаде връзката на кучето в ръката на онемелия Иван, после сви дланта му, въздъхна и си тръгна. Големия мъж приседна на пейката, а невиждащите му очи се взираха в невидимата диря оставена от Лачко! После поклати глава и прохълца: „Никой никъде няма да ходи сине”!
    04.11.2013 Плевен
    Анелин
  15. Like
    MilenH reacted to Elmer Fudd in Ангел на надеждата   
    Колеги, още един скромен опит за повествование от мен. Надявам се да ви хареса.
    Ангел на надеждата
    -Спри! Чакай бе, ей, чакай.. – провикна се Гено, малко изплашено, но имаше и една непоколебимост в гласа му, която постепенно преминаваше в обезсърчение. Тънка ледена струя премина през сърцето му, макар да бе юни. Подтичваше през поляната, накуцвайки заради дървения си крак.
    -Да не е пиян?- до хижата се бяха показали няколко души и се чудеха какво го прихваща.
    -Една ракия си наля, ама си остана- сведе поглед жена му, с добро, но тревожно лице- нещо се е объркал, не е добре напоследък...
    -И на кой вика? Тука малко хора я знаят хижата, а и кучетата чужд човек не подминават, щяха да обадят ако има някой... или нещо!- замисли се хижарят, който от много време стопанисваше тая затънтена къщичка, далеч от хората и удобствата на града- А те тихи...
    Тръгна хижарят подире му, да го подкани да се връща, слезе по трите каменни стъпала, до които растеше столетно буково дърво. А Гено се измори и застана неподвижен на средата на полянката. Загледа се към гората, която заобикаляше и се сети за оная Нова година. Пет ли, шест ли години минаха от тогава.
    Събрали се бяха да празнуват, а на първи януари, по традиция излезнаха на лов. Трима мъже, стари другари, знаеха ги тамошните пътеки и всеки хвана своята, като се уговориха да се чакат, както винаги, до Мечата стъпка- така казваха на една скала, в която беше издълбана като меча лапа. Тръгнаха те, не толкова на лов, ами повече да се настудуват, да останат насаме с мислите си. Беше паднал дебел сняг на предния ден и натежаваше по клоните на дърветата. Първи стигна до мястото на срещата най-младият. Пуши, извади термосче с топло кафе, пообикаля наоколо, колкото да се раздвижи и да не усеща така януарския студ. След около един час пристигна и вторият. Постояха, почакаха, побъбриха, но Гено- го няма. Започна да се свечерява и една неизказана тревога си намери място в гърдите им. Върнаха се до хижата, а там лайката на Гено, но него го няма. Ами сега, нямаше на кой да се обадят, телефонът нямаше обхват в онова забравено от бога местенце, където малко хора намираха своя рай. Нямаше и време да слезнат до селото, пътят беше затрупан от сняг. Взеха един фенер и тръгнаха да го търсят. Разумът им казваше, че това не е добра идея, но отчаянието бързаше...
    Гено междувременно беше се отклонил от пътеката и се бе подхлъзнал в снега, та десният му крак застана в една нетипична посока и адска болка завладя тялото му. Счупен беше и то лошо. Но не се отчая, имаше още един здрав крак и щеше да се прибере. Така го бяха учили, че отчаяш ли се в планината, загубен си. Затова стискаше зъби и се опитваше да крепи надеждата. Но пътят беше труден, а с един здрав крак в снега, хич не му спореше, падаше, със сълзи на очи се изправяше и пак така, ала в тъмното не знаеше и накъде отива. Един път просто не можа да се изправи, остана в пряспата и болката и студа като че ли утихнаха, започна да се отпуска, знаеше, че не трябва да заспива, но нямаше сили да продължи. Бялата смърт се опитваше да ги приласкае, когато вниманието му се насочи към шум измежду дърветата. „Като храна на вълците ще си отида” си помисли той, но от сенките започна да различава едър мъж. Приближи се до него и го взе на ръце. Беше необикновенно голям, в проблясъците от луната върху снега, успя да види, че е в ловни дрехи, с една голяма и пухкава яка и носеше шапка с перо. Не можа да го огледа хубаво в сумрака, но докато го пренасяше, Гено виждаше перото и мислеше от каква ли птица е, такова червено и ярко, нямаше сили да говори, а тая мисъл му помагаше да не заспи.
    Другарите му се прибираха, търсиха го, но зимната нощ ги бе уплашила и решиха да не рискуват. И тогава го видяха, Гено седеше до големия бук. Прибраха го, стоплиха го, а сутринта наближаваше, закараха го в града и тогава се прости и с крака си. Питаха го после, как се беше прибрал, но историята на Гено прозвуча като приказка- а големият добряк като приказен герой- никой не беше видял или чул за него. Не му повярваха, решиха, че просто е намерил образ на надеждата си, която го е спасила. И забравиха за случилото се.
    -Гено, айде да влизаме, чакат ни- усети ръка на рамото си. Погледна към хижата и видя разтревожения поглед на жена си, дали си мислеше, че е луд? Не каза нищо, просто тръгна.
    Само се наведе да вземе от земята едно алено перо.
    08.09.2012 Памукова
  16. Like
    MilenH reacted to Elmer Fudd in Ловната пътека си е същата- ловците се менят   
    Ловната пътека си е същата- ловците се менят
    Поглеждам го- полегнал великан, голям, силен и добродушен- Родопа планина- приютил и пази сгушилите се в него селца. Завивам от магистралата, Родопа остава зад мен, по малък междуселски път, малко хора го знаят, а още по-малко го ползват. Нека. Та животните се не плашат. Сърнета ще спрат до него, ще се почудят, ще се огледат, като ме видят, ще прескочат повдигайки бели дупета бързо-бързо, няма да ме чакат да им се порадвам. Сокол ще прелети от черниците наредени до пътя. Зимата, фазан ще се накипри гордо насред белия, пухкав сняг. Овчар ще пресече със стадото, като ме види, ще подвикне, ще го подкара, че да не чакам дълго. Ще му метна като на другар за благодарност и ще продължа... Докато не я видя и оная наперената, Средна гора, нейните дървета, като завистливи съседки, се надпреварват кое от кое да е по-зелено. Гледам я планината- спокойна, тиха, кротка. Но ако можеше да говори, какви истории щеше да разкаже, за възхвала на едни, за срам на други, за сълзи на трети. Но мълчи, пази своите тайни и само един тих ветрец навява дъх на спомен.
    Хлопвам вратата, нарочно, като да ме чуе някой, че си идвам. Ала няма кой. Сигурно по навик. Вече слънцето е притихнало и звезди са заели поста му. Толкова са много и като че ли толкова наблизко, че ако скоча по-нависоко, ще си хвана няколко в шепа. Влизам в кухничката и поглеждам през прозореца. Там в дъното все едно ме гледа, оная сетерка. Гледаше преди от там баща ми, рано сутрин, винаги познаваше кога е време за лов. И едно, не лай, не вой, не скимтене...ами молба. Молеше се тя на стария да тръгват по- скоро. Той излезе да и се скара „Млъкни ма, цялата къща ще събудиш” и се върне да донареди раницата, а тя- пак започне. Майка ми, все мърмореше, че баща ми повече тачел кучката, отколкото жена си. Ама като се върнат от лов, първа й налее прясна вода и я заскубе да и маха накачените тръни. Ние с брат ми, хлапета, гонехме се с нея из двора. „Дай лапа” и вдигне крачето. „Дай другата” и вдигне другото краче. Завърти главата и излае закачливо. Какво ли си е мислела? „Абе тия глупачета на какво се радват, ама айде, от мен да мине”. Веднъж, хвана я старият с убита кокошка и я наби, избяга тя. Ама на следващия ден, сетерката я няма, а пак убита кокошка- бялка ли е било... Стана му гузно, та отиде да я търси, не я намери, но тя пък сама се върна- вярно сърце, простила му е.
    Сън не ме лови тая нощ. Въртя се в леглото, слушам старата слива как шумоли на двора. Не дочаках алармата и станах. Пих кафе дълго време или така ми се стори. Най- после хванах пушката и тръгнах. Отбих се до къщата на братовчеда, влезнах като у дома си подвиквайки „Айде бе, още ли се гласиш, на бал ли ще ходиш, на лов ли?”. Поусмихна ми се той та рече да ми го върне „Да те видим тебе научи ли се да стреляш, миналия път като на туризъм дойде”. Поехме, по добре познатия път, през рекичката, покрай бай Тошовата нива, оставихме колата до дивата круша и закрачихме през полето покрай горичката. Слънцето едвам-едвам се подаваше зад хълма и аз доволно си казах наум „Изпреварих ли те, а?”... С внимание стъпвах, дишах, подбарвах от време на време пушката, дали е на предпазител. Кучето шареше напред, аха застана в стойка и след малко фазан литна, ама не стрелях, далече ми се видя. Братовчед ми по-назад вървеше, та смъмри „Ей, за какво сме тръгнали бе, на разходка”. По едно време, кучето се поизгуби. Подвикнахме, ама не идва. Навлезнахме измежду дърветата да го търсим и изведнъж тишината се разкъса от вой, кучето изстена. Разбрахме горе долу къде е и тръгнахме викайки, стреляхме няколко пъти във въздуха. Разбрахме, че се е сборил с нещо, ама в неравностойната битка се надявахме да подплашим звяра, че да спасим кучето. И го видяхме, в деренцето, влачи се дратхара, скимти. Свлякохме се при него- свинска е следата, разкъсало кучето от вътрешната страна на бедрото и кръвта шурти. Хванало е кучето дирята, ама нали е птичар, не обажда. Метнахме го на ръце притискайки раната, трепери ми все едно човек е ранен, и бързо при ветеринаря, направо у тях. Позаши го, каза че ще се оправи- като куче. По обяд се отпуснахме пред блага ракийка, с приятели, на ловната хижа. Братовчедът дълго и захласнато обяснява пред колегите какъв голям нерез е имало и как едва ли не той се е сборил с него, ама си мълча аз, не издавам, че прасето даже не сме го и видели. Чешмичка тече там, едно време я направиха, хубаво да ни е, и орех засадиха- голям стана, пази сянка.
    Дойде при мен Христо Кривия, от старите другари на баща ми, от дете го зная. С кривата усмивка, където лявото крайче на устата се вдига по-нагоре и ми вика „Ами ти бе, няма ли да доведеш някой син по наще пътеки?”. Усмихвам се на свой ред и аз „Ами син да доведа, ама дъщеря имам, на единайсет години е. Ама знае ли се, дявол е тя, моли ми се- „Искам и аз да дойда, обещавам да не мрънкам”. Ама малка е, да порастне и мерак да има- ловджийка ще я правим. Ония ден помен правихме, тя скрила един патрон и го занесла на гроба на дядо си, навместо цвете.”....
  17. Like
    MilenH reacted to Рачо Виденов in ДЕМОНЪТ ...   
    (II част)
    ***
    Течението във влажното укритие отдавна бе донесло неприятната миризма и яростният дъх на приближаващия противник, не беше изненада за нея ...
    Мразеше да навлизат в територията й ... Тя беше неприкосновена и досега не бе отстъпвала пред никой. Много пъти бяха опитвали да я безпокоят, но още при първия кратък досег с нея, враговете й се отказваха, респектирани от гъвкавото, като пружина тяло, дългите, остри зъби и коварните, изненадващи реакции. Тази зловеща комбинация от оръжия, превръщаше повечето от битките в предрешени, мимолетни схватки, които натрапниците обикновено помнеха дълго ...
    Малкото, черно–кафяво куче, беше ентусиазирано от присъствието на хищник, без да подозира какъв точно е той. Доста рижи красавици бяха спрели дъх между здравите му челюсти, но срещата с демона щеше да му е първа. То очевидно изгаряше от нетърпение тя да се състои, а отстъпчивостта и колебанието на досегашните му жертви, го беше научила да бъде напористо, създавайки му една измамна представа за сигурност. И то винаги търсеше победата докрай, с цената на всичко, поощрявано и стимулирано от безразсъдният си стопанин ...
    Провирайки се самоуверено в дупката, териерът дори не разбра кога яростните, бели зъби се стрелнаха иззад възлестите корени на върбите и впивайки се в муцуната му, отнесоха част от чувствителната носна гъба. Миг след това, не толкова болката, колкото мирисът на кръв го върна в действителността и ужасеният писък, последван от задавен, яростен лай, напрегна обстановката в подземния лабиринт ...
    То бе свикнало с битките в непрогледен мрак, но противникът му очевидно бе по-подготвен. Дългите, чувствителни мустаци, пригоденото за нощен лов зрение, както и познатата обстановка в коренището, му даваха категорично предимство. Заслепено от злобата си, кучето не преставаше да се нахвърля, но вече значително по-предпазливо, респектирано от мълниеносната й атака ...
    След още няколко безмилостни захапвания, дистанцията между тях видимо се увеличи и битката се превърна, в изцяло дирижиран от нея контакт. Тя избираше най-подходящите моменти за нападение, а всичко, което получаваше срещу това, бе безобиден, истеричен лай от запенената паст на противника си ...
    Успокоена от ставащото, тя реши, че е време да се оттегли и да потърси спокойствие във водата. И без друго трябваше да излиза на лов, а под прикритието на настъпващия мрак, лесно щеше да избяга от опасната близост на двукракия. Дългото гъвкаво тяло се плъзна между дебелите, сплетени жили, а преодолял за миг страха си, заслепеният от ярост териер, се опита да я последва. Провирането в тесните и силно начупени пролуки на коренището й се отдаваше и тя вече напускаше дупката през удобния изход под водата, когато далеч зад себе си, дочу глухото и уплашеното скимтене на заклещилия се в дупката преследвач ...
    Утрото упорито напредваше, но тя все още не можеше да се прибере в укритието си ... Цяла нощ двукракият не преставаше да се върти около върбата, копаейки неистово в основата й, а без видима причина, измъченият му приятел надаваше жални стонове изпод нея. Демонът наблюдаваше с притеснение сцената, под прикритието на отсрещния подмол и едва когато призори, вързал изнемощелия си помощник врагът му тръгна нанякъде ... предпазливо се осмели да приближи ...
    Развиделяваше се, а дупката й беше напълно унищожена. Имаше нужда от почивка и трябваше да потърси, къде да се приюти. Обиколи, огледа и подуши несигурна купчината от влажна пръст пред дървото и когато не намери причина, която да я задържи, се плъзна спокойно във водата и без колебание се упъти към тръбата на старата, разрушена помпа ...

    Не биваше да се излага на чуждите погледи по светло, но априлското слънце така благодатно припичаше, че всяка част от тялото й поглъщаше подарената топлина с охота. В уюта на дупката нямаше как, да изпита подобно блаженство и затова реши, да се наслади още малко на набиращите сила лъчи ...
    Завъртя вретеновидната си снага по гръб, продължавайки да облизва лапите, които грижливо миеха очите. Шоколадовата й козина блестеше на силната дневна светлина, а по плавните извивки на фино изваяното тяло, ярките лъчи примесваха кафявото с искри от сребреещия, гъст подкосъм ...
    Бистрите струи на реката извиваха само на педя под носа й и тя усещаше движението от леките завихряния с дългите си, чувствителни мустаци. На моменти водното огледало застиваше и картата на чакълестото дъно можеше да бъде прочетена, заедно с всичките й дребни и плашливи обитатели. Поклащащите се дълги коси на водораслите танцуваха водени от струите на бистрия бързей, а купчината малки мренчета играеше, като вързана за тях, спазвайки умело плавния ритъм ...
    Мислеше вече да се прибира, когато едно ненатрапчиво и спокойно движение привлече вниманието й. Без да се притеснява, тя обърна поглед от легнало положение и в този момент играещите, тъмни очи ... срещнаха неговия ...
    Той беше впечатляващ ... Едрата му снага стоеше изправена върху плътния килим от детелина, докато последните, бляскави капки се стичаха без особено колебание по копринената му, светлокафява козина. Двата бели и остри долни зъба, контрастираха на отворената в усмивка уста, а гъстите четки на дългите, седефени мустаци потрепваха закачливо, побутвани от чувствителния му нос ...
    В първия момент не помръдна, а просто го остави, да се наслади на божествената гледка ... Едва когато, раздиран от напрежение, той понечи да направи несигурна крачка напред, тя скочи светкавично на крака и замръзна, изправена като статуя, подпирайки се на масивната опашка. Вдиша жадно влажните струи въздух, идващи от него, а това мигновено го накара да застине отново. Магията вече вибрираше между втренчените им погледи, докато всяка струна от телата на двете потайни същества, жадуваше да излезе от вцепенението на странния ритуал ...
    Той нямаше право на първа крачка и въртеливото навеждане и изправяне на удължения врат, беше единственото плахо движение, което можа да си позволи. Тя пристъпи разколебана към него, хипнотизирана от внушителната му фигура и вече отблизо, протягайки несигурно муцуна, се потопи в омайния му парфюм от хормони. После изненадана от самата себе си, посегна ловко и отърка нежно гъвкавата си шия у широкия му сребрист нагръдник, докато той смутен, стоически понасяше изучаването ...
    Последва още едно нежно погалване и привидно спокойните до този момент животни, изригнаха като ярък фойерверк ... Ловки премятания, усуквания и плъзвания, резки извиващи движения и виртуозни скокове, последвани от невероятно синхронни замръзвания на мига, увенчаха началото на една завладяваща игра. Страстният и по детски чист танц, неусетно се пренесе във водата и двете, омагьосани едно от друго същества, изпълниха с очарованието си уединеното място. Слисани от магията на непринудената сцена, дори птиците замлъкнаха за момент, а сдържàните за кратко песни, се разляха освободени от вцепенението, за да увенчаят вълнуващия момент с великолепието си ...
    ***
    В късното лято реката провираше топлите си талази край подмолите и търпеливо чакаше събуждането на септемврийското утро. Черните сенки на кормораните дремеха по сухите клони на върбите, а сънените им пограквания дращеха болезнено гладката тишина, заливаща с благодата си спящите ливади ...
    Тя провря поглед между месестите стръкове на шавара и внимателно огледа владенията си. Миг след това, бляскавите очи, светещи над двата ослепително бели зъба изчезнаха и шумоленето на разсънените папури, се отправи към коренището на близкото дърво. След малко тихият шум се върна и тя се показа от пролуката, държейки в устата си малко, цвърчащо същество ...
    С плавно движение, на което би завидяла дори риба, демонът се спусна във водата и отпусна захапаното до този момент дяволче. Неопитното създание се завъртя на два–три пъти в кръг и когато усети сигурността, с която природата несъмнено го бе дарила, заплува с увереност, перейки за равновесие малките си, ципести лапички. Залисана в преподаването на първия си истински урок по плуване, тя се предаде на завладяващата магия и затанцува ловко около невръстната си рожба ...
    Внезапната тревога проряза съзнанието й и прекъсна вълшебната игра, когато чу, как водата в плитчината под близката върба изригна. Уплашена от изненадващия, силен звук, тя грабна за врата безпомощното си малко и се стрелна, като невестулка към дупката. Огледа, подуши и облиза останалите си отрочета и когато осъзна, че едно то тях липсва, болката и непреходния страх от зловещия хищник, извикаха най-дивата й ярост ...
    Тя се гмурна и обходи, като мълния спокойните глъбини на подмола, но от слузестия й враг нямаше и следа. Речният лъв за пореден път бе престъпил крехкото, привидно примирие и въпреки, че се усещаше безсилна пред огромната му енергия, сега дори бе готова да го атакува. През последната година беше погубила доста от по-дребните му потомци, но ето, че този път, законът на реката не беше на нейна страна ...
    „Чи – чи ... чи – чи ... чи – чи ...“ ... Малкото шоколадово вретено изскочи от гъстата коприва и спускайки се по мрежата от груби корени на брега, срещна водата. Плъзна се като струя под повърхността, а когато се показа, козината му блесна в сребристо, осветена от мозайката на преминаващите през дърветата слънчеви лъчи. Веднага след това, то се завъртя в щура игра около едрите, жълтеникави камъни, редувайки гмуркане и изплуване за по няколко секунди. Гъвкавото, тънко тяло описваше виртуозни кръгове, елипси и осморки, сякаш движено от невидима за очите сила ...
    Водата бърбореше монотонно и пригласяше на залисаното в игра същество, когато от копривака над него се чу шум и на арената под пъстрата сянка, се появиха още два малки демона ...
    Вирът над бързея се събуди и спокойната допреди малко вода, едва смогваше да реагира на умелите и бързи движения на групата. Кълбото от премятащи се и усукващи кафяви торпеда, се завъртя, като вихър около големите камъни в дълбокото и постепенно се насочи към изтъняващия край на вира. Спокойното място, даващо началото на близкия бързей оживя и започващите от него меки къдри се превърнаха в шумни, пътуващи във всички посоки вълни. Те срещаха брега и оттласнати от него се връщаха към играещите малчугани, докато нещо магично и изненадващо не прекрати забавлението им ...
    Тихият сигнал почти хипнотизира малките и дори водата бе изненадана от мигновено застиналите същества. Последва познатото „Чи – чи – чи ...“ и малко след това, водена от майка си, ентусиазираната композиция от амфибии потегли без колебание, покрай озъбените корени на подмолите ...
    Реката изгледа щастлива отдалечаващото се семейство и още дълго след това, не спря да си тананика ритъма от вълнуващите вибрации на играта ... А моментът, в който завладени от неизчерпаемата си енергия, четирите бързи, ловки и яростни демона, поеха надолу към вировете, за ужас на многобройните им обитатели, остана като един съкровен спомен в бистрото й ... бавно течащо съзнание ...
    ***Скрипка – Зелено увивно растение, наподобяващо лиана, с начесто растящи по него бодли. Расте във влажни лонгозни гори и поречия на реки. Образува невероятно гъсти струпвания, с които оплита основата, стеблата и по-ниските клони на дърветата ...
    Януари 2014 г..
    Воден Чаиров

  18. Like
    MilenH reacted to Рачо Виденов in ДЕМОНЪТ ...   
    ДЕМОНЪТ
    (I част)
    Слънцето потъваше в хоризонта на запад и отразената в небето светлина, посребряваше леко набраздената водна повърхност. С всяка изминала минута горящият диск губеше яркостта си, прегърнат от далечните синьо-сиви облаци и очите вече можеха да понесат, силното допреди малко сияние. Съненото светило видимо си отиваше и само избледняващото му оранжево сърце, все още успяваше да провре няколко пламъка между рехавите клони на върбите. Искрящото им отражение играеше върху плъзгащите се речни струи, а широкият му лъч разсичаше на две тъмния полукръг, образуван от удължените сенки на дърветата ...
    Водата жадно поглъщаше ласките на късното зарево, провирайки се безшумно покрай ниския, затревен бряг. Само от време на време, някой от кротко завихрените талази се завърташе тихо и прошепваше нещо на замислените шавари, а те му отвръщаха с леко поклащане и успокоени след краткото вълнение, замираха отново ...
    Там, където изгладената след бързея вода, застиваше в относителен покой, едно почти черно и лъскаво парче дърво, плавно извиваше край подмола, носено от слабото течение. Оставаше му още малко, да докосне плетеницата от корени в края на вира, когато то изненадващо оживя и изригвайки в пръски, изчезна под водата ...
    Секунди след изненадващия взрив, вирът още не беше успокоен, когато тъмният силует изплува на повърхността и ловко, без дори да раздвижи водата изскочи на брега. Призрачната сянка застина за миг и само трепкащото в единия й край сребърно вретено, нарушаваше спокойствието на кадъра. Потайният хищник излезе още малко напред по застланата с детелина площадка и пусна едрия скобар в тревата. Изтърси се ситно и облизвайки за кратко светлеещата козина по гърдите, прилегна. Речният демон изви масивната, лъскава опашка до тялото и правейки един завидно сръчен захват, шумно загриза главата на агонизиращата си жертва ...

    Утрото неусетно рисуваше контура на гората на изток, но тъмният, висок бряг все още пазеше реката от плахите погледи на зората. На фона на разкъсаното ефирно перде на мъглата, гъстата плетеница от ракитак, трънки и коприва изглеждаше призрачна. Утринните сълзи на огромната, клонеста върба капеха в смълчаните води и върху гъстото кълбо скрипка***, обгърнало основата й, а унесена в приказния си сън, реката с безразличие посрещаше ранния плач ...
    Всичко изглеждаше неземно спокойно до момента, в който мощен вихър набразди водата и отпрати поредица от неочаквани вълни към брега. Образуваните от внезапното движение малки водовъртежи още не бяха утихнали, когато нов, още по-силен тласък завихри повърхността, а секунди след безпокойството, един тъмен силует изскочи на малката, тинеста площадка под върбата. Уплашен от изненадващата поява на хищника, спящият на стърчащите от водата клони корморан, се спусна с припляскване по течението, а успокоена след кратката суматоха, реката въздъхна и понесе есенните си мисли надолу ...
    Беше ловувала цяла нощ и пълният й стомах подсказваше, че вече е време за почивка. Изтърси и почисти за кратко гъстата козина по гърдите, а после се огледа и ослуша внимателно. Ничии очи не бяха станали свидетел на сцената и още преди светлината да може да различи добре очертанията на грациозното същество, то се стрелна, като сянка и изчезна в тунела под скрипката ...
    Ловът й се отдаваше, както дишането ... Усещаше вибрациите от плуващите над нея птици. Внимателното прокрадване неведнъж й беше носило успех и сега, преодолявайки с лекота натиска на течението, с всяка изминала секунда, тя скъсяваше дистанцията до жертвите си ...
    Патетата още не можеха да летят и нямаше как, да избягнат атаката. Вече се изстрелваше напред, предчувствайки суматохата сред птиците, когато мощна вълна от дълбокото, я тласна силно към брега ...
    За жалост конкурентът й също си бе набелязал цел. И докато тя се провираше покрай корените на гъстия шавар, той изригна с масивното си тяло, образувайки свиреп водовъртеж. Ужасената патица изкряка панически, прелитна на няколко метра и грачейки пресипнало започна да вика разпилените си малки. Но за едно от тях беше твърде късно. Пухкавата жълто–кафява топка, бе погълната безвъзвратно от вихъра на кипящата вода ...
    Мразеше го, но не можеше да му противостои. Той беше речният лъв и не смееше да го атакува ... масата му бе твърде голяма за нея. Доскоро го нямаше в нейния район, но от година насам, започна да излиза от подмолите в тесния ръкав край острова и нахално да се възползва от територията й. А започнеше ли да се храни, огромният му апетит нямаше засищане. Успокояваше се едва към полунощ, но дотогава всичко живо из вировете пощуряваше, наплашено от зловещия хищник. В такива нощи ловът й ставаше невъзможен и притеснена от непрестанните му атаки, тя тихо се изнасяше нагоре по бързеите. Там с малко повече късмет, успяваше да хване по някоя мряна или задоволяваше глада си с жаби и намерените край брега едри, речни миди ...
    Зимата вече напомняше за себе си и обрамченото от тесни, ледени ивици корито беше ежедневие. Реката галеше кротко бреговете, а малките мехурчета въздух под леда играеха закачливо, побутвани от студените й струи. Силно заскрежените клони на върбите мълчаха притихнали, молейки се на спящото, зимно слънце, да ги освободи от настръхналите им одежди ...
    Изпаднала в обичайната безтегловност, мъглата разтегляше тихите си, бели воали над водата, а впечатлена от невероятната тишина на утрото, реката се провираше тихо и не смееше да наруши спокойствието му ...
    Беше прекарала почти целия ден в блажена почивка и шумовете на ранния следобед подсказваха, че е време за лов. Уменията й на изкусен хищник я изпълваха с увереност, а изпадналите в летаргия водни обитатели, обещаваха повече от лесна вечеря ...
    Преди да подаде глава през гъсто сплетените растения, тя огледа тревожно наоколо. Подозрителният шум, който дочу преди малко беше изчезнал, но заплахата можеше да се върне и не биваше да бъде подценявана. Малките ушни миди стояха замръзнали, докато дългите, сребристи мустаци потрепваха нервно от двете страни на муцуната. Уплашените очи се стрелкаха в различни посоки търсейки опасността, между тънките въжета на скрипката ...
  19. Like
    MilenH reacted to Brakoniera in Да променим срока за лов на водоплаващ   
    Погледнете гласуването докато има такива "колеги" дето гласуват-- аз пернато не бия,трудно ще се постигнат нещата.
    Тук са само 7 човека,а колко има още такива.
    Соледарнуст и единност м/у нас няма,и аз едро не бия като и много други,но щом е за общото благо.
    Инак голямо реване,за капаните дето ги слагат за прасетата,ами и всички дето си падаме по пернатото кажем ние едро не бием?
    Сами си правете изводите до къде ще я докараме,все си мисля че сме над политиците,но и ние сме като тях все има какво да делим и завидим на другия,какво да се прави човешка черта.
    Тези с негативния вот,замислете се върху думите ми.
  20. Like
    MilenH reacted to fen in Ловният билет става като банкова карта   
    Напротив,колега напротив!
    Какво по-компактно от това вместо три документа да ти пълнят портфейла да има самo една пластика. Още по-добре ще бъде ако с тази пластика може да се ползват промоции и отстъпки примерно от някоя търговска верига или бензиностанция... тъй де-от гледна точка на рационалност...
  21. Like
    MilenH reacted to anelin in КЪСМЕТ   
    К Ъ С М Е Т

    ( На сиромах човек и късметът му е сиромашки)

    Доктора беше странна личност - от една страна обичаше да прави добронамерени и красиви жестове към околните, но веднага след подобен акт се загръщаше във воала на мизантропията си и се оттегляше с добре прикрито презрение към облагодетелстваните. Навярно му доставяше някакво удоволствие, което и той не искаше да анализира сам за себе си. Имаше и една слабост - беше ловец в едно планинско село и много държеше на присъствието си в могъщите тъмни дебри на границата между двата пояса - този на борите и този на буките. Обикновено заемаше пусия на високи места за да се любува на великолепния изглед към Перелиците и да поема свежия въздух на огромни порции от които кръвта му кипваше. Като, че ли всичките му прикривани комплекси излизаха на светло и се лекуваха именно тук - мястото където обикновено беше никой и никой не се впечатляваше от присъствието му. Като тази ранна утрин например - появи се с мощен джип, нова карабина с фин мерник, закусил и в неочаквано добро настроение. Другите ловци започнаха постепенно да се събират. Поздравяваха го за новите придобивки и цъкаха учудено на желязото. По някое време се появи Панчо - местния председател и ръководител на лова и весело поздрави всички. Панчо беше сиромах. Работеше в една свинеферма в полето, но всяка вечер се прибираше в къщи при сговорното си семейство в полите на Родопа. Тази седмица беше изпратил жена си и малката щерка на кални бани и бе останал сам, но отново всяка вечер си идваше в къщичката. Обливаше се със студена вода, ала винаги носеше онзи специфичен мирис на свине - и той, и дрехите му. Но пък беше душа-човек: весел засмян мъжага с щръкнали мустаци, поврътлив и неуморен. Все щеше да се пошегува и то с неща за които другите приемаха, че са сериозни. Откритият характер се допълваше от мускулество здраво тяло и невероятна усмивка оставяща впечатление , като че ли е захапал акордеон. Доктора харесваше първичността на този екземпляр, но никак не можеше да проумее защо Панчо идваше с дочените дрехи и цървулите на свинския лов - ми дори и свикналия с какви ли не миризми римски нос се набираше до основата си при допира с присъщата воня. Като правило обаче всеки искаше да го качи в колата, защото знаеха, че тази миризма направо е кадем и сама намираше свинете. Но доктора бе решил този път да сподели придобивките си с Панчо - покани го в колата си и му подари шарено ловно яке от разкошна материя, която при движение не издаваше никакъв шум. Панчо гледаше в захлас дрешката, доктора се усмихваше ехидно и в болното му съзнание се вясваше мисълта на какво ли щеше да се въвони след първото й обличане.
    На този излет Панчо го остави в недълбоко дере, но със стръмни склонове, като гърба му облягаше в няколко едри назъбени камъка и върху тях нападали сухи едри клони. Доктора трябваше да стреля в едно направление в близък и далечен план по две преминаващи пътечки. Не остана много доволен, защото комплексите му трябваше да си почиват в изглед с гора от високи дървета и отсъствие на простор. Той прие нещата спокойно, още повече, че Панчо му рече, че към тези пусии са минали две стада. Като всеки предвидлив ловец, доктора огледа добре подстъпите за стрелба и тези за отстъпление - не дай бог. Отстъпление можеше да има само назад в острите едри камъни, но това беше само химера. После зачака. Някъде далеч долу се чуха първите гоначи, тишината се нарушаваше и от гласовете на няколкото гончета, които разлайваха по стари дири. Някъде надолу по първата пътечка пробяга сянка, но доктора не усети какво беше животното - ослушваше се за тропот от копита, ала не го долови - предположи, че е лисица или чакал, но това обостри вниманието му. Все пак успяваше да възприеме начеващия лов с всичките си сетива- подобни чувства нямаше как да изпита в собствената си клиника, в забързаното си ежедневие, пълно с обрати, с болни хора, с лукави мазници….
    В ляво от него се чуха изстрели, той се наостри до краен предел само, че каквито и животни да бяха минали по брега над него - така си и отидоха. Понечи да се изкачи за по-добра видимост, но си спомни заръката на Панчо , който беше на пусия някъде до него, да не мърда от там. Времето напредна с него и тишината. После нейде отпред се чу глас на гонач . Време беше да събира раницата и да тръгва. И когато се изправи изведнъж видя на около десетина метра от себе си огромно тъмно животно, което стоеше като нарисувано - дошло от нищото и с намерение да се върне пак там. Ловеца инстинктивно вдигна карабината и гръмна. Тежкия куршум бе отправен доста неточно, но все пак намери пътя към корема на нереза. Звера се сви от болката и стреса от трясъка. Беше в този стръмен дол с надеждата да отмине опасността, но не бе усетил човека. Изведнъж разбра, че не може да се върне по стръмното - тежкия удар сви мускулите му и чак му прималя от болката. Но глигана беше стар боец - изведнъж се отхвърли към щуращия се да презарежда оръжието доктор с едничка заветна цел да докопа съществото причинило му тази болка. Трябва да се признае последната доза хладнокръвие на човека, който веднага разбра, че вторият изстрел остава несбъднато пожелание и драчливата му фигура с един неграциозен полет се озова всред острите камъни. В този миг животното налетя с цялата си мощ и се удари в най-ниския камък. Глигана залитна, но отново се изправи и започна да се провира към ревящото същество насреща му. Но краката му се заклещваха, болката го изстискваше и трябваше да спре поне за малко. Над него изведнъж някой изрева, чу се силен изстрел. Непосредствено отзад се появи куче, което излая първом после го захапа. Това обърка голямото животно - почти успя да стигне пискалото отсреща му, но сега се обърна за да отбие новия си нападател. В тази ситуация обръщането беше трудно - камъните го спираха или приклещваха постоянно.
    Панчо чу изстрела , чу виковете на доктора и хукна натам. Когато почти стигна видя как единия от гоначите стреля във въздуха и се развика уплашено. Достигайки ръба на дола видя под себе си ужасна картина - огромен глиган, който се въртеше злобно между станалия на дух доктор и едро гонче, което постоянно избягваше атаките на страшната зурла. За изстрел в дивеча и дума не можеше да стане - рокошет от камъните можеше да убие човека. Панчо извади дълъг и тънък касапски нож, захапа го и се спусна надолу - когато успя да стъпи на един от падналите клони с единия крак, а с другия на островърх камък, съблече якето , наведе се и когато животното отново налетя към доктора, го метна на главата му. Прасето започна да върти голямата си глава опитвайки се да се освободи от настъпилата тъмнина и почти успя, но жилавата ръка на Панчо се провря до него и бутна острието в дебелия врат чак до дръжката, после ножа се извъртя, направи си път надолу през гърлото и с няколко невидими движения почти го преполови. В същия миг Панчо отново отскочи към доктора и взе пушката му. Успя да я зареди, но нуждата беше отминала - конвулсиращото тяло на горското животно издаваше последните му мигове. Панчо се обърна към сгърченото тяло на човека и го огледа, после го подхвана надигна го търсейки следа от рана. Но този ден само уплахата му беше на гости .
    Дълго време не спираха приказките за случилото се - чак до вечерта около огъня. Като препатил Панчо извади някаква огнена течност и накара доктора да дръпне няколко дребни чашки на екс - така по не се усещаха. Та това до голяма степен притъпи емоцията на градския ловец! Доктора му благодареше, целуваше свинаря и плачеше по детски. А свинаря имаше таен яд - новото му яке може и да бе помогнало, ама вече на нищо не приличаше. Той нищо не каза, ама го прибра - зер като си дойдеше жената можеше да го позакърпи.
    Вечерта се прибра още по-ядосан при вида на съсипаната дреха, накисна месото, после заспа в здрав сън. На следващия ден си сготви вкусна манджичка и хапна като гладен човек. Беше почти забравил станалото. И след два дена изведнъж изтръпна - откриха трихинелоза в свинското месо.
    Веднага след визитацията доктора дойде и седна при усмихнатия пациент :
    - Бе ти да не си вчерашен бе Панчо! Как можа да ядеш преди резултата да е излязъл…
    - А бре докторе - жената я няма в къщи, сухо е , празно е, не ми се стои сам, па като не си и сготвя. - После сложи ръка на гърдите си и рече угрижено - Докторе от това знам, че се мре. Ако стане тъй ми кажи по овреме да заръчвам на моите какво да правят, че те без мен за къде са…докторе, докторе сиромах съм си аз - и късмета ми е сиромашки - нова дреха ми даде - не можах да й се нарадвам и отиде зян, месо донесох в къщи - то пък отровно…се тъй ми върви - да ти не разправям още!
    Доктора се усмихна, прегърна угрижения Панчо, седнал някак си смешно в бялото легло и му каза:
    - Не е така Панчо - не твоя късмет е сиромашки - моят е такъв, щото познавам само един истински човек и се радвам да го прегърна и излекувам!
    После с разплакано лице дръгливата му фигура се понесе из коридора - беше тихо, а комплексите му си бяха отишли!

    Анелин

  22. Like
    MilenH reacted to anelin in АЛЕЯ С ОГНЕНИ ЦВЕТЯ   
    АЛЕЯ С ОГНЕНИ ЦВЕТЯ
    В един пазарен ден минах сутринта покрай близко кафене и някой ме повика. Обърнах се и видях няколко възрастни мъже, които отпиваха сутрешни кафета. Бяха от тези, които сутрин идваха от близките села докарвайки стока – зеленчуци и плодове на сергиите, жените и дечурлигата подреждаха стоката и се приготвяха за алъш-вериша, получавайки постоянни наставления от старите. След като се разставяха, старите пък сядаха на терасата в кафето и удряха на лаф. То те така оставаха почти целия ден хвърляйки уж небрежно по едно око към тяхната си сергия! Този който ме извика беше Стоил – възрастен човек с обрасло лице и малко скована челюст, която държеше полуотворена. Преди някой му бе правил забележка да се затвори устата, че ще се задави с някоя муха, ама Стоил въпреки възрастта си пресегна с едно бастунче и цапна човека. Чешит от немай къде беше Стоил. Отидох при него, ръкувахме се и той къде полузасмян, полуозъбен тихичко започна да ме разпитва фъфлейки полека. Попита ме защо не съм на лов – нали скоро го откриха – има жънато, има и нежънато – птички дал бог? Този ден имах друга работа, но му обещах утре да отида. Ловувах в неговото село и в тамошната дружина.
    Помня го когато ме учеше на лов – заставахме на едно долче между два баира над полята и срещу изгряващото августовско слънце. Тогава Стоил казваше:
    - Виждаш ли тая лента насреща към полето – там долу заставаш и чакаш. Гургулиците идват ей тук зад нас – по едни сухи дървета са. Слънцето им свети в очите докато хвърчат надолу, а ние ги чакаме – и както са се засилили изотдолу почват пушкала – коя има късмет си иде. Птиците нищо не виждат освен огънчетата под тях в последния момент...интересен лов става.
    После слизахме надолу и се притаявахме около слънчогледа. И вярно след малко налитаха – първом по една-две после на ята. Мислех си какво ли им е – ведро утро, спускаш се към пълните поля в свежия въздух и когато вече усещаш скоростта изведнъж отдолу ти припламне огънче – ако си с късмет се гмурнеш няколоко пъти и изчезнеш ниско над питите. Ала не това ни свързваше – Стоил имаше син, сега момъкът беше на сергията и помагаше на майка си и на сестра си, ала само преди две години се случи нещо...
    За втори път през седмицата рижава лисичка се провираше през оградата и опоскваше всички кокошчици останали да нощуват по земята. Ни кучето я усещаше, ни хората. Ала на сутринта жената викваше по Стоил, че какъв ловджия е, като са останали само няколко вече – от къде яйца, откъде чорбица.Стоил сумтеше, после отиваше до черквицата, помолваше се на господ да му даде слука, после нарамваше скришом чифтето и тръгваше из гората по дирите – ала късмет така и нямаше. Един ден донесе малка клюса и започна да оглежда вече тулената ограда. Не успя да намери пролуката. Ала малкия беше много мераклия и на няколко пъти питаше баща си как се залага капана. Стоил му обясни и когато излезе по работа, синът внимателно изследва оградата на двора и най-сетне видя от къде хитрушата се промъкваше – не беше в оградата, а в тухлено зидче зад курника – ниско долу в едни бодли. Малкия изкусно заложи клюсичката там и я маскира, после без да казва никому се прибра. На първия ден – нищо. Второто утро, бе свъсено, мъгливо и студено. Миришеше на колендро. Малкия отиде да провери до зидчето и усети някакво движение, нещо изръмжа и изписука жално. Но когато се наведе да види едиственото беше затворената клюса, цялата окървена, а до нея лежеше нещо. Взе го – беше част от краче с лапа – цялото кърваво. Хлапето подскочи – и уплашено и радостно. Лисицата се беше хванала и когато човека идваше, беше прегризала кракът си и избягала. Малкия грабна една мотичка , изхвръкна от двора и последва кървавата диря. Пътьом рече на баща си, че я е хванал и отива да я стигне. Стоил се усмихна и лека тръгна подире му. Момчето търчеше, подминаваше дирята, връщаше се – залягаше, проследяваше посоката и отново припряно хукваше. Сърцето му биеше учестено, а то не беше на себе си – радостно и възбудено. На около километър животното явно усети края и пое по стръмна пътека, към близка дупка - едва ли щеше да стигне, но отчаянието си каза думата. Чуваше преследвача си и се напъваше с последните си сили. Излезе на равен участък – целия каменист, но равен – полоса широка около двадесет метра преди скалите. Миг преди да завали от ниските облаци светкавица се стовари нейде из камъните. Лисицата се вцепени и не помръдна. Хлапето се уплаши, но възбудата му беше много силна – трябваше да пресече десетина крачки, да наложи с дръжката проклетата лисица, да я вземе и да се върне бързо преди да е заваляло. Чу страшния вик на баща си отзад: „Неее синее – неее, връщай се бързо, бягай назад...”, ала не обърна внимание – на метър от животното друга светкавица го сепна и оглуши – тя беше в другия край на ивицата, опомни се, стисна зъби и нанесе тежък удар върху лисицата, вдигна мотичката да повтори и тогава огнена светлина го погълна, а разтърсващ гръм накара Стоил, който беше недалеч да падне възнак изхвърлен на няколко метра. Той започна да мята неистово ръце и крака, а дъждовната вода като, че ли го свести, стана и тръгна лутайки се във водната пелена, докато намери телцето на малкия. Крещеше лудо, ала не чуваше гласът си в бурята. Стискаше отпуснатото дете, целуваше го, тръскаше го и ревеше. После се спусна обратно налучквайки пътя...
    Успяха да го докарат в болницата, дежурните първоначално клатеха глави, но после доловиха пулс и машинално го подеха – два дни седя Стоил с жена си в коридора на болницата. Невероятен късмет и силно тяло бяха спасили малкия, ала не можеше да се събуди. Така мина седмица, две, месец. Двамата стояха до спящото момче и му говореха – разказваха му за другарчетата в училище, за двора на село, за кучето, обещваха му да му купят и фотоапарат и пушка и компютър...ала очите не се отваряха! Дойде доцент – национален координатор, дълго се занимава със случая, ала по думите му разбираха, че не може да се направи нищо. Една привечер се отбих у тях. Тихо, като в гроб. Времето се бе смръщило, щеше да вали, облаците гъргореха отгоре. Стоил ми каза :
    - Там в тази ивица има желязо в камъните – преди време е имало и рудник – там падат много често мълнии...ами аз като го знам, като видях, че идва буря – що не го спрях, а ! Мерака да му е – гледам го как се радва и ми пълни душата – а то...какво стана! Що за господ е...мерака му така да счупи...малко ли съм се молил! А може да е пазил животното – знаеш ли. Да съм го сънувал – къщичка да съм й направил – всеки ден кокошчица щях да й нося...Знаеш ли, там падат много светкавици, като се огледаш ще видиш по камъните де има стопено, де е опушено – ама е красиво. Едно време старите казваха, че само праведен може да мине по тази алея в бурно време...не знам дали е ходил някой, ама там не си себе си.
    Като каза това Стоил сви ядно устни, изскърца със зъби, пресегна под миндерчето и извади чифтето, сложи няколко патрона в джоба си и хукна навън.
    - Къде бе Стоиле? – извиках след него, ала той вече търчеше право към скалите. Хукнах след него. Пътя го знаех, бил съм там, ама сега се спъвах и падах – кой ме караше да тичам ! Започна да вали лека – така почва и след малко дойде страхотния гръм – първото цвете се появи там горе – искрящо и страшно – и с него втория гръм. Спрях и зяпнах. Усетих страха – беше навсякъде – в мен и извън мене – краката ми трепереха и не можех да помръдна, ала запуших уши и със свит поглед в краката си продължих.Усещах тътена с костите си, виждах страшните светлини, ала вървях след него. Хеле на десетина метра преди равното спрях – не можех вече да мръдна. Тогава го видях – мокър, изправен по средата на камъните крещящ нещо право нагоре, после вдигна пушката и стреля, после още веднъж – недалеч от него огнена светлина се появи и ме ослепи за миг. После го видях коленичил със свити пред себе си ръце и поглед отново нагоре в тъмата. След минути всичка стана тихо – бурята си отида, така както и беше дошла. Хукнах към него – беше паднал по очи, около него земята пушеше. Опитах се да го свестя, после понесох отпуснатото му тяло надолу. От къде ми дойде сила – нямам идея! Успях да го закарам в болницата. Казаха, че е засегната нервната система, но ще се свести...един от лекарите ме попита защо го правят тези хора – какво толкоз им става – нямат ли страх от бога. Какво да му кажа...
    След седмица малкия неочаквано се свести – не знаеше къде е, но хората правеха всичко за него. После успя да отиде до баща си. Ала Стоил не беше добре. Пооправи се когато видя хлапето, но едната страна остана вчезната. Прибраха се в къщи, пенсия им отпуснаха, аз понасъбрах дарения и така...после почнаха да гледат в градината зеленчуци, насадиха и дръвчета. Малкия продължи да учи, ама вечерно, че през деня трябваше да работи.
    Един път и аз гоних чакал там нагоре – ама като чух облаците, нарамих пушката наобратно и търтих към селото...сигурно ми е малко мерака!
    04.09.2013 г. Анелин
    Плевен
  23. Like
    MilenH reacted to Forestar in Имат ли право горските или охраната да ти проверят разрешителното за оръжието.   
    Пък "тези документи" са издадени въз основа на документа за успешно изкаран курс и лична карта, която пък от своя страна е издадена въз основа на свидетелството ти за раждане издадено от Общината по местораждане.
    Да те питам ли сега дали секретарката на кмета може да ми проверява разрешителното за оръжие?
    Или пък инструкторите от фирмите за курсове за водачи на МПС дали могат да ми проверяват свидетелството за управление?

  24. Like
    MilenH reacted to димитър ж in Лов на дива свиня- ловен сезон 2012/2013 год.   
    Честита нова година на всички. Започнахме я с слука,макар и от неделя. Не че в събота нямаше животни , но не можем ги избием всичките я ще свършат. Но неделята пък си беше супер. Сняг един пръст и студ колкото искаш и първа ялова гонка.
    На втората един местен супер тарикат след многократно измушване през целия сезон си намери майстора в лицето на обратната пушка ( скромно аз).
    На третата гонка отново греда. С надежда( полу умряла) започнахме там кадето цял сезон не ги бяхме намерили. Кучетата загониха и последваха изстрели. Резултата беше успех на 100%.
    2 от 2.Е не ставаха за ядене (както казаха някои) но дай боже всеки му такава слука.


  25. Like
    MilenH reacted to patrona in Лов на дива свиня- ловен сезон 2012/2013 год.   
    За последните 4 години не ми остана време да ходя на лов толкова колкото ми се искаше, но за сметка на това тази година където и да отида около мен се гърми и трещи и прелитат прасета

    През вторият излет на месец декември бях свидетел на смълчана, безснежна и много кална гора.По калта се виждаха дири на животни, но тепърва щяхме да разберем дали са останали да нощуват в гъстака пред нас.
    След 45 минутно чакане в пълна тишина, реших че сме забравили кучетата в село и си извадих телефона за да звънна и.......се започна.Всички го знаете това :
    "бау...бау",отчетливо дубле...
    "бау-бау" , последвано от второ по тихо.......
    Ясно......сюрия....
    "бау-бау", трето още-по тихо...
    Аха!! И се отдалечава.Пак няма слънце на нашата улица......
    Последваха още няколко изстрела и всичко утихна.
    Вече ми беше ясно, имаше ударени прасета, беше 9:30 сутринта и дори без да видя прасе на пусията, трябваше да сляза в село и да одера няколко.Мечтата на всеки ловец !!!! .............
    .....................................................................БУМ !
    От мислите ми ме изкара истрелът на Кирчо на 30 метра под мен, последван от трошене на клони, пращене и гробна тишина.
    Естествено никой от другите двама на около не издаде ни вик ни шум, а всички стиснаха полуложите,прикладваха пушките и започнаха да си повтарят наум, "Дано да го е изтървал, да го убия Аз ! "
    Десет минути по-късно беше ясно че кой стрелял - стрелял, повече прасета нямаше.
    Кирчо си беше свършил работата:

    и на нас, завистниците ни остана само да завлечем прасето надолу.
    На поляната се натъкнахме на това :

    след което и на това

    а когато всички се прибраха от пусията в селото и на това :


    Последва яли, пили и се веселили......
    На следващата седмица зарадени с емоции, патрони, луканки,суджуци и червено вино се отправихме към гората за да изживеем магията на лова през първият за годината сняг !!! Неописуемо удоволствие !!! През снега се виждаха пътеките на ОРДИ диви прасета, преминали само няколко часа преди нас и влезли в пусията.За гарнитура няколко елена и 5-6 сърни бяха ароматизирали пътеката със благовонните си, още топли барабошки. Докато се радвахме на изобилието от следи, в далечината между редките заснежени дървета, някои се порадваха на притежателите им.В индианска нишка прасетата, необезпокоявани си вървяха на склона пред нас в търсене на място за почивка.В 40 сантиметровият сняг бягането не беше никак лесно и прасетата излезнаха от пусията преди да успеем да се наредим.
    Завардихме, пуснахме кучетата , който поеха с бесен лай и зачакахме. Естествено кучетата поеха по дирите на прасетата и излезнаха от пусията по тях, оставяйки ни да седим 1 час в тишина и очакване.Викачите викаха и приближаваха а животни нямаше.Дойде команда за разваляне на пусията и всички поехме надолу.Кометирахме че трябва да стоим още, защото полето не е обходено от кучетата и със сигурност има още дивеч.Говорейки си, стигнахме на края на гората и началото на поляните, когато дочухме зад гърба си лая на едно от кучетата, което се беше върнало от свинските дири и явно лаеше на нещо друго .
    "Казах ли ви че има още прасета в тая пусия ?" - викнах и хукнах обратно.
    За следващите 10 секунди прибягах точно 20 метра във снега от стоящите на куп 4-ма колеги и тогава го видях !!! Не бягаше! Летеше ! Във дълбокия сняг се виждаше само движението на главата му и изглеждаше като 40 килограмово прасе. Явно нито говоренето на висок глас, нито 5-те облечени във оранжеви дрехи ловци, нито факта че и той и ние бяхме по средата на гола поляна го вълнуваха.Продължи да бяга и реши да мине по средата между мен и групата от 4 колеги застанали заедно.
    От около 8 метра, бренекето се заби челно в бягащия глиган.Той рухна и започна конвулсивно да маха с крака. Радостния ловец от групата вдигна оръжието във въздуха и го доизпразни, като по този начин празнуваше победата си над животното.След това се обърна към колегите около него. Погледа ми шареше наоколо за други животни и ту към групата ловци, ту към поваленото животно.Мернах нещо и прикладвах, сърцето ми блъскаше в ушите и искаше да пробие дупка в тях! Животното излезе от гората на поляната и ...заек !!! Кога му е вървяло на сиромаха.Свалих пушката и се обърнах към глигана.Все още риташе с крака и снегът който изхвърляше дотигаше 2 метра височина.Ловците вдигаха глъчка и се радваха за голямата слука и в първият момент не видяха изправящото се на крака животно.Попадналото на 10-тина сантиметра над носа бренеке само беше шокирало за момент животното и то сега ставаше да поиска разплата.
    Гледах филм.Не знам защо, но не стрелях, стоях и гледах.
    Животното се надигна и тръгна.Ловците го видяха и прикладвах пушките,ловеца с празния автомат мина на зад тях.Животното тръгна с мощни подскоци в дебелия сняг.Напредваше право към хората който му бяха причинили болка с явната нагласа да причини и на тях. От 4 метра трите изстрела попаднаха в коша му, но не го събориха, просто го накараха да смени посоката и атаката се превърна в бяг за собственият му живот.Едва не направил и нови два скока и още 2 изстрела последваха първите 3.Това беше и краят му. Умря в скока си.Когато предните крака докоснаха земята, вече беше мъртъв.Сгромоли се в основата на една шипка и не помръдна.
    По следата дойде и лаещото кучето, младо и гонещо животно за пръв път.Застана зад ловците и хвърли поглед към прасето.Видя му се страшно и не се реши да го лае повече,нито да го захапе.Ръцете още трепереха от адреналин, но измъкнахме глигана за полагащата му се фотосесия.

    Това са му майсторите :

    А това е от първите ми проби за профи фотограф:

    Малко по късно викача отстреля още едно животно и пак още и няма обед, айде да дерем.Най я мразя тая част.


    И яли,пили и се весили !!!
    По коледа нищо интересно не се случи ( за мен всичките изтървани прасета, не са интересни), освен OFF TOPIC

    Ама са ми първите и за мен са колкото едно прасе !!!
    В събота нареждане в гората, кучетата цял ден лаят и вдигаме само сърни, на последната пусия се наредихме, излезнаха викачите,единия го няма.Звъним му,жена му вдига, забравил си е телефона.Почваме да си подвикваме, той милия още не влезнал в гората и се блъснал в едно прасе, ранил го, преследвал го и утрепал на пътя за село.Айде пак, ни чул , ни видял ама драл.
    Вчера на гости, кучета лаят на всяка пусия, всичко живо стреля, разбира се аз ни прасе видях, ни прасе чух. Накрая видях един мишок, ама вече свършил.Стрелян с 30-06

    Малката червена точица под ухото, в долният край на врата е мястото от което беше влезнал куршума, а тази :

    е от където беше излезнал.
    Поне съм доволен, защото после видях нещо което само бях чувал:




    Тука го носят към реката,за да го изчистят както се чисти домашното прасе. Като свършиха прасенцето изглеждаше като тези от Метро, малко, чисто и снежнобяло.Не можах да го снимам, ама другия път обещавам !!!
    За тези който прочетоха всичко до края, благодаря ви че бяхте с рубриката " Да видим или снимаме прасе с Милен" , до другата седмица !
×
×
  • Create New...

Important Information

By using this site, you agree to our Terms of Use. We have placed cookies on your device to help make this website better. You can adjust your cookie settings, otherwise we'll assume you're okay to continue.