Jump to content
ФОРУМ
  • Наслука!
  • Ловен Сезон 2019

Рачо Виденов

Ловец
  • Мнения

    334
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

  • Days Won

    11

Рачо Виденов last won the day on Април 3 2015

Рачо Виденов had the most liked content!

Относно Рачо Виденов

  • Рожден ден 1.03.1960

Допълнителна информация

  • Име
    Рачо Виденов (вориаЧ недоВ)
  • Оръжие
    Кучетата ...
  • Куче
    2 Пегая гончета, Сл. копой и Фокстериер
  • МПС
    Subaru ''Forester''
  • Град
    София

Последни посетители

2094 профилни разглеждания
  1. ВЯРНОСТ ЗА ВЯРНОСТ ... Вятърът усукваше с виене кръглите корони на липите, а подгонени от студения му дъх, едрите, овални листа не можеха да си намерят място по тротоара и в малката градинка пред блока. Той вдигна инстинктивно яката, загръщайки се и притиснат от хапещите струи на северняка, се упъти чевръсто към колата ... Вече напускаше бавно паркинга, когато през леко отворения прозорец, дочу нечии тихи стонове. Слезе и обходи с поглед пространствата между колите, но не забеляза нещо подозрително. Отвори вратата и непосредствено преди да седне зад волана, отново чу слабото скимтене. Опирайки коляно на асфалта, приведе глава и под един от паркираните автомобили ... видя малкото, нещастно създание ... Сурото, кльощаво кутре беше на около четири месеца, но изнемощяло съвсем и отпуснато, явно нямаше повече сили, с които да противостои на болката. Той пристъпи колебливо и се наведе над него, а последвалият тъжен стон и широко отворените, молещи за помощ очи, го накараха да потръпне ... Щеше да закъснее за работа, но сърцето му не можеше, да преглътне мъката в погледа на животното. Бавно и внимателно измъкна и повдигна измършавялото телце, а докато го полагаше в багажника на комбито, безпомощното същество проскимтя жално за пореден път. Той го помилва съчувствено и почеса с изкуствено приповдигнат тон гушата му, опитвайки се някак да ободри обстановката ... Направи го повече заради себе си, съзнавайки, че това му е крайно необходимо, докато и двамата получат решаващата подкрепа на ветеринаря ... кутрето спешно решение за тотално натрошения ляв заден крак, а той лек за мъчителната болка от съзерцаваното нещастие ... Гледката беше ужасяваща ... Кракът под скакателната става беше напълно раздробен и дори за неспециалист, като него, възстановяването му би било по-скоро чудо, отколкото някаква реална възможност. И въпреки това се надяваше на друг по-благоприятен изход, изключващ очевидния – ампутацията ... Като всеки специалист, преживял стотици подобни гледки, притъпили усещанията му до неузнаваемост, ветеринарят без никакви колебания постанови решението. За него всякакви опити за възстановяване на крайника, просто бяха мъчение и за двамата, а също и проява на откровен мазохизъм ... физически, душевен и финансов ... Предстоеше им нелеко изпитание, а то скоро се превърна в една рутинна операция, която коравосърдечният доктор извърши с умението, бързината, виртуозността и впечатляващата безчувственост на изявен майстор – касапин ... Пепелявият малчуган учудващо бързо свикна с недъга си и леко клатушкащата се задница при ходене и подтичване, неусетно беше забравена. Здравия заден крайник постепенно заякна за сметка на отрязания, а сигурността и силата на предните два, подобриха устойчивостта и правеха движенията му все по-сигурни ... Кутрето не беше курцхаар, но видимо имаше в кръвта си много от прословутата немска порода и това го караше непрестанно да мисли ... не би ли могъл да си го остави. Само преди година, бе изгубил старата си кучка и вече беше достатъчно узрял за нов ловен помощник. Дори в последните месеци неведнъж бе проучвал възможностите в познатите кучкарски среди, но все още се колебаеше кога, откъде и какво точно да вземе ... Мислите му се лутаха между двете срещуположни решения и току одобряваха хъса, упоритостта и видимите заложби на кутрето, но после се блъсваха в преградата на сериозния физически недостатък, който за жалост щеше да го превърне, в един недостатъчно пълноценен ловец ... Вече беше на десетина месеца ... Трябваше да го подари и едва ли имаше друго по-удачно решение, а от притеснение последната нощ почти не успя да спи. Предлагаха му малко кученце от добра линия и решението, взето невероятно трудно, постепенно се избистряше в съзнанието му. Имаше състрадателни приятели, които бяха готови да го приемат с радост и оставаше да прескочи само последното, може би най-трудно препятствие – неизбежната бариера на раздялата ... Най-сетне успя да пребори себе си ... Новите стопани се радваха на придобивката, без да изпитват и най-малко притеснение от физическия недъг, но влажните искри в погледа на кутрето и едва доловимото скимтене го притесниха. Очите му започнаха да се пълнят и той побърза да се отдалечи, преодолявайки успешно напиращото желание, да развали направената уговорка ... Декемврийската вечер не се шегуваше. Ледените струи на вятъра насълзяваха очите, а търсейки завет и спокойствие, ситните снежинки едва успяваха, да се кротнат по фугите на паважа и в рехавата трева на градинката ... Той притича бързо през улицата и влизайки във входа, с облекчение усети благодатната опека на затвореното пространство. Асансьорът бавно го издигна до неговия етаж, но когато отвори скърцащата врата, едва не се спъна в препятствието ... Малкият се бе свил на кокосовата постелка пред вратата и потръпвайки от студеното течение в стълбището, очакваше стария си стопанин ... Господ ги бе срещнал ... необикновено и изненадващо и въпреки направения опит да го подари, късметът отново бе намерил пътя до вратата му. Оставаше само да я отвори, а после да се радват на щастливото завръщане ... дълго, всеотдайно и искрено ... *** Чимовете на планинската поляна бяха плътни и жилави, като гъсто оплетено коренище, но той натискаше неистово малката войнишка лопатка и копаеше, докато сълзите се стичаха безмълвно по небръснатите му скули ... Бяха на любимото си място, в началото на дългия дол, където хиляди пъти бяха споделяли жега и студ, радост и разочарования. Лошото сега бе, че верният му приятел идваше тук за последен път и щеше да остане на красивата ливада завинаги. Докато той, щеше да продължи да се лута, дирейки изгубената си половина, сравнявайки неизменно всяко ново усещане със спомена за всеотдайния си помощник ... За втори път преживяваше подобна раздяла, но несвикнало с тежката скръб, сърцето му отново се свиваше, кървящо, разбито и още по-отчаяно от първия път. Повече от десет години влюбени един в друг и неразделни, като частите на едно цяло ... изгарящи в лова, търсещи, радващи се и почиващи заедно. Всеки запълнил своето място в сърцето на приятеля, доставяйки му непреходната радост, която единствена може да отведе великия тандем, до върховете на ловното щастие ... Болезненият вик от загубата още не беше заглъхнал, когато се появи коварната болест ... Последните думи на доктора се врязаха остро в плътта на съзнанието и стимулирана от ускорения пулс, парещата отрова на паниката заля, като лавина тялото му. Гангрената напредваше, а той нямаше избор и трябваше да реши – труп с цял крак ... или обречения живот на инвалид ... Без крак, Господи ...!? Как щеше да живее без него, без непрестанните скитания, без съприкосновението с жилавите гъстаци, без препъващите хватки на къпини и шипки. Как щеше да оцелее без любимото подтичване по стръмните пътеки, обхождащи, като сърпове острите деренца и оврази ... Въобще не го интересуваше, как ще изглежда. Терзаеше го само мисълта за безпомощното тяло, неспособно да преодолява великите предизвикателства на природата. Неспособно да носи дори себе си, а камо ли да прекоси буйна река, да пребяга по подвижната пътека на сипея или да се измъкне от лепкавата прегръдка на мочурището ... В последните дни преди зловещото откровение, беше изпаднал в безтегловност, изтръпнал и безчувствен под непрестанния натиск на стреса. Сега обаче, мисълта за трагичната обреченост го извади от блуждаещия сън, а връщайки остротата на усещанията му, болката по изгубената сила го раздираше ... Виждаше се, как крета нещастен с патерици или някаква дървена протеза, залитайки срещу напъните на вятъра. Или как се изправя мъчително, след всяко спиране за кратка, принудителна почивка, от каквато очевидно щеше да има нужда. Виждаше, как стои вцепенен на пътя на някое разярено животно, борещо се за живота си и атакуващо яростно, заради болезнената рана, която му е причинил ... Още същия ден напусна болницата, въпреки горещите увещания на групата лекари и молещите сълзи на жена му. Не искаше половин живот и никой нямаше право да му го налага. Щеше да се бори отчаяно, макар надеждите му за оздравяване, да бяха почти напълно изпепелени, от твърдата и единодушна позиция на специалистите ... Сутринта се събуди по-бодър от обикновено, без да усеща тъпата, пулсираща болка в крайника и без проклетото замайване, което дългото залежаване му бе причинявало дни наред. Приседна в кухнята и докато кафемашината хъркаше, раждайки поредната доза ароматна течност, странният сън изплува в замътеното му съзнание ... Беше неговият трикрак приятел ... Докато бяха заедно се разбираха само с поглед, а потрябваха ли думи, говорещият винаги бе той. Верният му помощник само слушаше, килнал глава встрани, а умният поглед и бликащата от него любов, издаваха предаденото на стопанина същество. Но сега той говореше, а гласът му бе толкова мек и успокояващ, че не смееше, а и не искаше да наруши странния монолог ... - Ей, приятелю, помниш ли моя крак ... напразните притеснения, тревогите и как постепенно превъзмогнахме всичко ...? Как прескачахме препятствия и пиехме сладките радости, как се допълвахме и споделяхме ловното щастие. Помниш ли как скитахме замаяни от магията, като в игра на домино, която с всеки следващ ход става по-непредсказуема и увличаща ...? Как примирахме, стъписани от мистичното свистене на патиците, изпълненият с енергия взрив на заека или мощния плясък на излитащия фазан. Как залисани в тайнството на любимата ни игра неизменно замръквахме, закъснели пореден път за вечеря ... Не унивай, знаеш, че можеш да се справиш ...! Щом се налага изтърпи операцията, а аз ще ти донеса здрав крак и всичко ще бъде, както преди ... Жена му влезе в стаята и седна уморено до него. Поглеждайки измъченото лице, той прочете в погледа й картината на сполетялото го нещастие и осъзна, че всичко се бе стоварило и върху нея, дори по-тежко отколкото на него. А когато потъналите в сенки очи се срещнаха, ръководените от невидима сила устни, промълвиха почти едновременно ... „Знаеш ли какво сънувах ...?“ Всичко неизменно съвпадаше ... до последната дума, мисъл или действие, все едно до вчера са били заедно с трикракия си приятел. Толкова ярък и истински, беше всеки детайл от странния им, дублиран сън ... Никой не изказа на глас съдбоносното решение ... В съзнанието му отново изплува спомена за всеотдайния им любимец, а една, изникнала изневиделица мисъл, го накара да се отправи сигурен към кухнята. Прерови без да продума старите дървени шкафове и когато най-сетне намери двете метални купи, ги напълни последователно с гранули и прясна вода ... и ги постави внимателно на мястото им в тесния коридор ... *** Никога не пропускаше да приготви всичко от вечерта, с неговата педантична последователност. Чорапите, клинът, ризата, панталонът, обувките и шубата, поставени на стола в неизбежния обратен ред, очакваха бъдещото внимание ... Кресливата гайда от алармата на телефона изви неистово и го стресна. Отново беше сънувал приятеля си, както стотици пъти преди лов, а това, разбира се, беше добра поличба ... Постави със заучени движения протезата, подпряна на ъгъла на леглото и тръгна накуцвайки към банята. Освежи се, а после бавно започна да се облича пред огледалото. Когато беше напълно готов, седна на масата и замаян от силния, обсебващ аромат на кафето, спокойно подреди мислите си ... Вече излизаше, но нещо в съзнанието му го разколеба. Той се обърна, открехна леко вратата и очите му веднага намериха онова, което търсеха. Двете средноголеми панички от алпака, го гледаха послушно от коридора, лъскави, пълни и непокътнати ... както винаги през последните седем – осем години ... Май 2015 г.. Воден Чаиров
  2. БЕЛЕГ ОТ ЗАЕК ... (На моята по-добра половинка ...) Гарите отдавна помнеха силуета на странния младеж и неизменно се усмихваха при всяко изненадващо появяване ... най-често без багаж, с ръце в празните джобове или нарамил любимата си китара. Избръснат или небрежно брадясал, с лека усмивка, надничаща изпод веждата на гъстия му мустак, вперил разсеяно поглед в черното домино на разписанието. Късни, ранни или уморено следобедни, влаковете всеки път го приютяваха в широката си, съчленена прегръдка, а приспивното тракане на огромното им, желязно сърце, бързо изпадаше в синхрон с вълнението му и неусетно отброяваше дългите секунди до пристигането. На отсрещната спирка, едно усмихнато, нежно и черешооко създание, очакваше прескачащото във времето момче и загърбили лекциите, безпаричието и сивотата на работното ежедневие, двамата подреждаха изящната мозайка от неповторимите, цветни фигури, на летящите през живота им мигове. И така есен след лято и пролет след зима ... докато един ден, уморени от трепетното очакване, двете крайни гари се сбраха в едно и избягали от двупосочната обреченост на железния път, поеха по една тясна, непозната и криволичеща живописно пътека, губеща се някъде в неясните очертания на бъдещето. *** Бременността й не беше тежка и слава Богу ... Вече бяха преживели ярката експлозия от чувства, белязала появата на малкия им наследник. Едно ново и неизпитвано усещане, което запълни връзката, като липсваща и дълго търсена част от пъзел, а застанала помежду им, крехката рожба ги обсеби напълно и превръщайки се в гореща и здрава спойка, направи влюбеното пространство в къщата, още по-жизнено, пълноценно и истинско. Но сега страстите бяха по-различни – силни, осъзнати и преосмислени. Страсти, от които вълнуващите месеци на очакването добиваха съдържание, а усещайки истинския смисъл на съществуването, те извличаха максимум емоции от събитията. Радост, която изпъстрена с малките победи и дребните, необмислени грешки на непорочната младост, даваше усещането за един неустоим, сладко – горчив вкус на живота им. Заниманията с малкото съкровище, го изпълваха с умиление и превърнал се за пореден път в малчуган, той пееше една след друга, познатите детски песнички. Забавляваше се истински, виждайки себе си в малкото човече и замаян изцяло от магията, почти не слушаше, какво говори половинката му. Докато една кратка реплика, подхвърлена изневиделица и между другото, не се заби като пирон, в предаденото на играта съзнание ... “Мисля, че ми се яде заек, скъпи ... чуваш ли ...?!“ ... Мигновено излезе от сладкия унес, целуна малкия и ставайки се упъти към нея. Прегърна я, докато тя добавяше нещо към манджата на котлона и раздиран от колебания я увери, че със сигурност ще направи нещо по въпроса ... Каза й го, искайки да изглежда максимално уверен, но горещата мисъл го преследваше, като огън и колкото повече мислеше за нея, толкова повече, тя се превръщаше в някаква страшна и непреодолима заплаха. Изрекла го бе с половин уста, но как можеше да пренебрегне желанието й. Явно трябваше да прескочи някак невидимата преграда, построена отдавна в съзнанието му, от онова досадно и злокобно поверие, идващо от далечното минало. Защо ли пък се терзаеше толкова ...? Това беше нещото, което можеше да реши безпроблемно и само с един замах. И въпреки казаното в притчата ... „Не отнемай живот, докато жена ти е бременна ...“ ... сега беше друго. Тя имаше нужда от помощта му и всичко щеше да бъде една жертва, предназначена за нея и детето ... не някакво си убийство. Едва дочака съботата и ставайки още в пет, развълнувано започна да се приготвя. Всъщност беше наредил всичко от вечерта и сега му оставаше само да се ободри и да изпие ранното си кафе, премисляйки подробно тактиката ... Мерата покрай малката селска река беше, като нарисувана ... Гъстите трънки чернееха, проточили дългите си ивици край вадата, а в привидно спокойния им вид, се долавяше невидимото напрежение, от скрития из закръглените им форми живот. Изпъстрили навсякъде поляните, сините пламъчета на кърпикожуха, светеха с цветовете си на лятно небе, а леката слана постепенно се отдръпваше и зеленината на плътните, сочни чимове, видимо набираше сила. Мястото беше повече от зайчарско и много дългоухи, бяха посетили торбата му именно тук. Окрилен от хубавите спомени, той се спусна по полегатия скат на долùнката, а докато ботушите му пореха със съскане високата бяла трева, от съзнанието му не излизаше глупавият пропуск отпреди малко. Обходи внимателно драките по дъното на дола, но търсенето не даде очаквания резултат. Запали цигара и без да спира, се упъти към неголямата ябълкова градина по високото. От къщата над бахчата се чуваше глъчка и той се замисли, колко различни и разноцветни са хорските стремления, в понапредналото съботно утро. Едни работеха от зарана, други търсеха веселба, а той, концентриран в лова, както никога, диреше слуката си, която все още успяваше, да му се изплъзне. Вече навлизаше между опънатите в права линия едри дървета, орасли обилно с тръни и къпинак, когато заекът излетя изпод едното от тях и прескачайки чевръсто в съседния ред, се устреми като вихър към безсмъртието си. Пришпорен от адреналина и от неизбежното задължение, да добие на всяка цена жертвата си, той отправи два позакъснели изстрела и със съжаление изгледа, как не след дълго, едрият заек се изгуби сред високите бурени. Току – що бе добавил нови патрони и все още се проклинаше за поредния неуспех, когато видя приближаващите хора ... Четирима мъже и една въздебела жена, идваха на бърз ход към него и по всичко личеше, че с нещо е предизвикал недоволството им. И едва, когато разярената група приближи достатъчно, за да чува отчетливо репликите им, той разбра причината за неподправената им ярост ... Според тях, ситните сачми от изстрелите му застрашаваха живота на ябълките и каквито и доводи да изтъкваше, докато се приближаваха към него, не можеше да опровергае, това повече от налудничаво твърдение. Пияните мъже явно си търсеха забавление и намерили кураж в алкохола и очевидното превъзходство в численост, се втурнаха с викове към него. Уплашен до смърт, да не стане беля с оръжието, той посегна към затвора на пушката, за да я изпразни, но реакцията му предизвика невероятен гняв у нападателите. Незнаейки какво иска да прави, те се разкрещяха неистово в лицето му ... „Не пипай пушката ...!?“ и докато той, предаден на паниката се чудеше, какво още да стори, единият от тях издърпа рязко оръжието от ръцете му ... Невиждайки друг изход от ситуацията, той коленичи с разперени в уплаха ръце и заговори припряно ... „Внимавайте с пушката, моля ви ... пълна е ... Може да стане беля ... моля ви ...!?“. Набрал смелост от лесно постигнатата победа и запотен от прекомерното напрежение, нападателят вдигна полуавтоматичното оръжие във въздуха и го освободи от патроните с няколко бързи изстрела, докато зачервената дебелана зад гърба му, не преставаше да крещи озверяла ... „Убий му кучето ... кучето му ...!? Убий го ...!?“. Всичко свърши толкова бързо, както бе и дошло. Чувстваше се пребит ... като след лавина, която е преминала през пръстите на краката му, а в съзнанието е останал само ужаса от нещастието, което наистина е можело да го сполети. Прибираше се уморен към къщи, но вместо настроение, каквото неизменно получаваше след всеки отминал лов, този път завръщането го измъчваше. Беше като премазан. Точно сега да не отстреля заек ... това беше невъзможно. Та той хиляди пъти го беше правил, понякога и по поръчка на многото си приятели, които имайки щастието да го познават, неведнъж бяха опитвали силния, здрав вкус на тъмното дивечово месо. Не беше себе си и дори в изблик на безсилие, набра букет от есенни минзухари за жена си ... Никога не беше го правил. Беше му чуждо размекнатото от прекалена галантност поведение на обикновените мъже. И не обичаше да дава открит израз на чувствата си. За него те бяха достатъчно съкровени и трябваше да останат, скътани дълбоко в душата. А тя, душата му, най-добре знаеше как и кога да ги освободи ... чрез действие, поглед или внимание ... Двете зеленоглави патици в раницата, въобще не можеха да заместят това, за което бе тръгнал. Извади ги вяло от багажника и още първите две комшийки, които срещна пред входа, бяха зарадвани от изненадващия подарък. Прибра се вкъщи и след като разцелува любимата, хвърли заека от магазина на плота в кухнята. После съблече ловните дрехи и докато жена му не откъсваше изумения си поглед от питомното животно, той го транжира набързо и след като изми ръцете си ... седна тежко на масата. Късната есен и меката зима, неусетно издърпаха няколко листа от календара и пролетта отново напомни за себе си. Ловният сезон беше история, а търсейки изгубената си форма, той и кучето му, бяха излезли на една от дългите си, неделни разходки. Въпреки напредналата бременност, младата домакиня прехвърляше дрехите по закачалката, когато погледът и се спря на раздърпаната от драките шуба и тя реши да я изпере. Пребърка със заучени движения едрите джобове на дрехата и стигайки до един от горните, напипа в него нещо крехко, шумолящо и ронещо се. Измъкна внимателно малката китка кърпикожух и на лицето й се появи усмивка, а сухите, сини цветове грейнаха в малката й шепа, като последен поздрав на отиващата си есен ... Миг след това, познатата остра болка проряза тялото й ... *** Занимаваше се с неговите неща и не помагаше на жена си при къпането. Знаеше, че тя се справя прекрасно и неговото отсъствие, едва ли щеше да се отрази на комфорта на малката им дъщеря. Обичаше неизмеримо децата, но грижата за тях, категорично разделяше на две отделни територии. А тази определено не беше неговата ... за разлика от игрите, забавленията и вълнуващите разходки навън, от които изпитваше несравнимо с нищо друго удоволствие ... „Виж какво чаровно петънце си имаме, скъпи ...!“ ... Той се наведе над бебешкото корито, погали светлите, мокри къдрици на детето и го целуна внимателно, а когато се изправяше, очите му срещнаха малкото, сиво петънце и накараха сърцето, да препусне в бърз, неконтролиран ритъм ... От сладкото, розово дупе на новороденото им съкровище, го гледаше образът на едно пухкаво, сгушено и привело уплашено уши ... зайче ... Март 2015 г.. Воден Чаиров
  3. А МОЖЕХ, ДА МУ РАЗКАЖА ... В края на януари, бях отегчен до безкрайност от скучното съществуване ... Прозявките ми се редуваха една след друга и сякаш допълнително уморяваха, лишеното от движение тяло. Имаше още толкова време до зазоряване и въпреки това не ми се спеше. Въртях се нервно на иначе удобното канапе, протягах се лениво и сменях непрекъснато позите, но сънят така и не идваше. И как ли можеше да дойде ... когато отново бе събота ...?! Откакто проклетия сезон свърши, не бях излизал в гората и вече усещах, как с всеки изминал ден затлъстявам. Не можех да понасям лакомията си, но не успявах и да я сдържам. Уж не ми се ядеше толкова ама, като ти сложат в паницата, както хората казват ... „Уста кучешка, разяжда се ...!?“. Излапвах всичко до дъно, все едно бях някой тъп и послушен домашен любимец. А какво всъщност пропускахме ... На зимата и беше рано да се предава, но снегът вече отстъпваше от поляните и държеше само сенчестите места, притиснат от плахите напъни на посъбудилото се слънце. Необичайно топлият край на Сечко, открехваше стария скрин на времето и освобождаваше оттам позабравените аромати на къпинак, шума, мокър мъх и коприва, а с това вибрациите на приближаващата пролет ставаха все по-осезаеми. По огрените южни поляни на ридовете, младите стръкове напираха между сплетените коси на навалената, ланска трева и ако така продължаваше, беше въпрос на дни, да се появят и първите оранжеви езичета на минзухара. На фона на прекрасните условия, разходките ни бяха станали твърде редки и кратки. Буквално се задъхвах от еднообразното ежедневие и единствено споменът за успешния отминал сезон, все още радваше съзнанието ми ... *** В спалнята нещо се размърда ... сигурно беше той. Тя ставаше рано само в делнични дни, а в събота и неделя обичаше да се излежава и никога не я виждахме преди да излезем. Слязох припряно от канапето и се протегнах, за да събудя малко скованото от обездвижване тяло. Още не беше обул чехлите си, а аз вече го чаках пред вратата, но този път не ми се зарадва, както обикновено, а само ме побутна встрани и почти слепешката се отправи към тоалетната. Ходеше като сомнамбул от кухнята до банята и обратно, а аз го следвах по петите, но така и не получавах търсеното внимание. Исках, както винаги да му дам малко от настроението си, но очевидно трябваше да почакам. Още не беше готов да го приеме, а моментът така или иначе щеше да дойде. Знаех си, че щом седне пред кафето на масата и запали оная димяща гадост, със сигурност щеше да ме повика. Нямах какво повече да сторя. Опънах се лениво на плочките, притворих очи и зачаках. Не ми беше необходимо да гледам. Силните шумове от несръчните му движения и леките раздвижвания на въздуха, подсказваха достатъчно добре всяко негово действие. Ето, облече старата си хавлия и тътрейки тромаво чехли, тръгна отново към банята. Явно търпение му беше майката, но аз го имах в изобилие ... *** Най-сетне дочаках момента ... Погали ме, както правеше винаги, каза ми неговото „Търси, моето момче ...!“ ... и ме пусна. Сякаш за първи път стъпвах в гората и не знаех, какво трябва да правя. Но не му се сърдех. Тези негови думи бяха се превърнали в ритуал, с който не искаше да се разделя и сигурно щеше да ми ги казва, дори и след десетина години. Като изключим ловните дни, само в най-ранната ми възраст, бяхме излизали сутрин. Денят обещаваше да е слънчев и при освежаващия ефект на снега, се очертаваше едно истинско тържество за сетивата. Изгарях от страст, чувствах се уверен, а при многото пресни дири, едва ли имаше шанс да пропусна нещо. Вече наближавах смрикажа по южния скат на рида, където много пъти ги бях намирал. Обичаха да лягат тук, но сега снегът в гъстото беше още дебел и може би трябваше да ги търся другаде. Какъв съм глупак ...!? Истината, разбира се, беше в едрата гора, с малките острови от чести борчета и гъстите шипки по края й. Без колебание се отправих натам, но този път реших да мина високо. Течението откъм дола беше в моя полза и ако бяха избрали мястото за дневна почивка, щях да ги усетя още щом стъпя на голямата, терасирана ливада. Докато вдишвах жадно свежия въздух си помислих за него. Дали ще успее да стигне навреме ...? Обикновено заставаше в дерето, а щом ги вдигнех, те се насочваха право надолу, действайки като един огромен глупак, съставен от много първосигнални мозъци. Всъщност мозъкът най-често беше един – голямата, дълга глава, вървяща начело. Тя винаги беше хитра, находчива и доста опасна, но затова пък лесно се подаваше на манипулиране. Успеех ли да я уплаша, почти не гледаше накъде върви, а малките й се пръсваха, като пилци и тогава наставаше невероятно забавление. Вече се движех сред високата бяла трева на поляната, когато полъхът от високите борове ме накара да настръхна ...!? Отдавна не бях срещал тоя големец. Миризмата му беше, като на цяло стадо и всеки път недоумявах, как може да си мисли, че е скрит. А сега, може би беше и ранен, защото откъм ятака му, ясно се долавяше мириса на кръв. Още не бе усетил приближаването, а за да подходя по-близо ми трябваха няколко секунди ... Ето, че дойде моментът за любимата ми част от играта ... Налаях го яростно, за да консумирам истински предимството си, а ефектът от внезапния стрес, естествено беше на моя страна. Бях сигурен в себе си. Колкото и силен да е противникът ти, когато е спокоен и го налетиш изневиделица, страхът и паниката най-често правят чудеса. Появата ми видимо го изненада. Той скочи светкавично на крака и се обърна, потрошавайки шумно групата шипки, под която лежеше. После имитира атака и изгрухтявайки гърлено, рязко се върна назад. Обикалях гъстежа ту в едната, ту в другата посока, а това го ядосваше и го караше да се върти и да блъска с глава храстите, като обезумял. Беше изминала не повече от минута от срещата, а вече бе достатъчно изнервен и не преставаше да чатка със запенените си челюсти. Половината от работата ми беше свършена и сега оставаше само да го накарам да тръгне ... Но как щях да го принудя да излезе от укритието си ...? Беше прекалено силен, за да изпитва страх от мен, но пък съзнаваше прекрасно и факта, че аз никога не съм сам в гората. А другото присъствие го плашеше много повече. Там за него се криеше истинската опасност и точно нея той искаше да избегне. Доближавах го и отскачах ловко назад, внимавайки да не минавам под критичната дистанция. На фона на запенената от ярост зурла острите, като кинжали зъби не се виждаха, но аз знаех, че те са там и с цената на всичко трябваше да избягна съприкосновението. Най-сетне успях да го ядосам достатъчно ... При поредното ми захождане в гръб, той напусна опеката на гъстия шипкарник и с припряно движение изскочи в едрата гора. Спря за миг с обърната към мен глава и след едно мощно изфучаване, се отправи с плавни скокове към дола. Спуснах се светкавично и обикаляйки храста, го настигнах с лай още на първите двайсетина метра. В следващия миг той рязко се закова, а оставайки на високото зад него, аз изригнах с яростно налайване, не толкова да го сплаша, колкото да покажа на приятеля си, че противникът ни отново е спрял. Това беше моята част от играта ... да го ангажирам, да го дразня, да му отвличам вниманието и да му преча да следи обстановката. Опитвах се да го спирам за кратко, като го пресрещах, но на някои от местата трудно ми се отдаваше. Гледах да го правя на по-равни участъци, които с нищо не биха улеснили атаките му. Когато стоеше на място, почти винаги го облайвах от сериозна дистанция или заставах така, че между нас да има някакво, макар и не толкова трудно за преодоляване препятствие. Все още беше достатъчно силен и напорист и спирайки в по-гъсти места, продължаваше с опитите да ме атакува. При тази рана в хълбока знаех, че не може да ме изненада особено и ще отпада все повече, но въпреки това бях предпазлив. Внимавах, а едновременно с това бях и като машина. С увеличаване оборотите на битката, адреналинът непрекъснато ме помпаше и набирах все повече енергия, като на моменти екстремните му нива, дори ме караха да мисля, че летя. Разбирах, че силите му са на привършване и това ме изпълваше с увереност. Лъжливите ми атаки, резките маневри, обикалянето от всички страни и яростният лай, се стоварваха пагубно върху отпадналото му тяло. Изпитвах невероятна лекота и залисан от магията на опасното забавление, дори не усетих кога, мракът постепенно прихлупи гората. Вече не го виждах толкова добре, но усещах прекрасно реакциите му, а движенията ми бяха станали подсъзнателни, но точни, премерени и сигурни. Бях предаден изцяло на инстинкта ... *** Отдавна усещах мириса на дим. Вече виждах и огъня, а той стоеше приклекнал до него и бърбореше нещо в отчаянието си. С приближаването чувах дори съскащите от влагата главни, а пламъците бяха станали толкова малки, че почти се губеха. Огънят догаряше ... Той естествено не чуваше стъпките ми в снега и за пореден път извика измъчено с пресипналия си глас. Познатият силен звук се заби остро в тъпанчетата ми, но аз преглътнах неприятното усещане и почти веднага му отговорих със скимтящо ръмжене. Дали щеше да ми се кара ...? Не разбира се и затова го обичах ... Докато говореше и ме прегръщаше в радостта си, изгарях от желание да му споделя ... как го изтощих до смърт и как глиганът постепенно се предаде. Как накрая с последни сили, се опита да изкачи стръмния бряг на долùната, но умореното му тяло отказа и той се свлече по сипея, потрепвайки абсолютно безпомощен. Мушнах се ловко между ръцете му и го близнах нежно по бузата. Изръмжах по детски разглезено, молейки го да ме изслуша и отново започнах историята, но той, както винаги не пожела и продължи с неговите си глупости ... „Браво, моето момче ...! Къде беше досега, момчето ми ...? Защо се забави толкова ...?“ Ами нали точно това исках, да му разкажа ... Господи, обичам го тоя приятел ...! И колкото повече осъзнавам, че никога няма да разбере, какво му говоря ...толкова повече го обичам ... Февруари 2014 г.. Воден Чаиров
  4. (II част) Почиваше небрежно и отпускащо след лова, когато облаците на изток се уплътниха и тежката тъмносива маса, бързо прехвърли високата преграда на циркуса. Бурята приближаваше с внушителна скорост, но той не помръдна от мястото си, а само разтвори леко крила, като да й покаже, че вече е готов за срещата. Вятърът постепенно усилваше напъните си, докато накрая, фучащите струи, примесени с гъстата мъгла на дъжда, достигнаха скалата, на която стоеше. Той очакваше това и когато първите капки се блъснаха с пукот в гъстите, пригладени пера по гърдите му, с охота разтвори крила и шеметно се издигна с вихъра. Обичаше да се наслаждава на стихиите. Силните пориви на вятъра, съпътствани с резки промени в силата и посоката го привличаха неустоимо и той, изпълнен с увереност, майсторски ги надскачаше, гмуркаше се под тях, правеше виртуозни лупинги и завъртания, докато им се насити напълно. Шеговитият летен вихър отмина ненадейно, както се бе появил и само кроткия ситен дъждец, остана да ромоли в тревата и по гладките, мокри чела на скалите. Това не го плашеше и застанал на ръба на скалната тераса, той наблюдаваше спокойно владенията си. Познатите образи летяха през сигурното око, като разноцветните кадри на филм, когато дългата, червена сянка изви, като запетая в края на вълнуващата лента. Излизайки от прикритието на каменопада, лисицата се отправи към скорошната му плячка, но бе изминала едва десетина метра по снега, когато краката, захапали до този момент острия камък, го оттласнаха без колебание от скалата. И победила за хиляден път гравитацията, едрата сянка се понесе сигурна над сипея ... Без да изпуска от очи малкото безжизнено тяло в горния край на пряспата, тя направи плавен обход и набирайки скорост се спусна, като безшумен вихър към натрапника. Въпреки, че още не виждаше връхлитащата опасност, хищникът спря за момент, усещайки подсъзнателно заплахата, но успокоен и изкушен от мириса на прясното месо, отново тръгна напред. И тогава сянката изплува в уплашените очи на жертвата ... Лисицата посрещна атаката настръхнала, съскайки с извит, като лък гръбнак и широко отворени челюсти. Само миг след това, желанието за бягство надмогна мимолетната смелост и уплашеното животно се втурна панически към спасителната опека на морените. Но вече бе късно за колебание ... Безпощадните нокти, водени от сухите жилести крака го настигнаха и впивайки острите си краища в дългия гръб, го накараха да се сгърчи от силната болка. Уплашеното съзнание на жертвата изгуби контрол над тялото и скачайки по снега, съскайки и извивайки глава в опит да достигне противника, то се предаде напълно на паниката. Лисицата се гърчеше безпомощно, но силните крака я стискаха все по-здраво в хватката си, докато нещо в слабият гръден кош изпука и хищникът почти мигновено прекрати съпротивата. Тялото постепенно се отпусна, а предизвестеният край на битката ... нарисува познатата тъжна и празна картина в погледа му ... Тежката зима не го изненада, но събра максимално енергията му, в един силен порив за оцеляване. Вече осем години се надбягваше със сезоните и съдбата го бе калила достатъчно, изправяйки го пред разнообразните си изпитания. И той не се огъваше ... Априлските виелици още вилнееха по родните му чукари, но ставаха все по-редки и постепенно губеха остротата си. Изпълнено с надежда, твърдото му сърце нехаеше за несгодите и не забелязваше трудностите. Дори победите вече не го вълнуваха, както преди ... защото от няколко дни, там, на малката площадка над езерото, едно чисто и дълготърсено същество, пазеше с топлото си тяло безценното начало на живота ... Издигна се над назъбеното било на хребета, галейки с полета си скалите, а откритият нов хоризонт, избяга далеч от погледа му с безкрайния си простор. Топлото възходящо течение го тласна мощно нагоре и той разпери още повече силните махови пера, примижавайки от удоволствие. Зарея се, загледан разсеяно в отсрещния скат и миг след това, голямата тъмна фигура под нишата, го накара да настръхне ... Слънцето огряваше наполовина каменния купол и сенчестата страна изглеждаше призрачно, но това не заблуди силното му око. Въпреки немалката скорост, той с лекота забеляза натрапника, заплашващ с присъствието си крехкото бъдеще на поколението му. Увиснал на скалата, пришълецът пълзеше нагоре с крайници, вплетени в отвесната стена и му оставаше съвсем малко, за да достигне равното теме на площадката. От гърдите му се изтръгна смразяващ кръвта писък, който активира в него ураган от енергия. Напрегна сили и когато след секунди вече бе достатъчно близо, слезе на необходимата височината, готов за атака. После събра криле, превръщайки тялото си в острие и вперил поглед в настъпващата опасност, се спусна мълниеносно към гнездото. Докато връхлиташе с нокти главата на противника не мислеше за последствията. Само знаеше, че трябва да отстрани заплахата и тази мисъл, изпълваше съществото му на перфектен убиец. Разперени за максимален захват, мощните крайници вече докосваха главата на жертвата, когато миг преди рязкото съприкосновение, тя замахна в опит да се предпази и хвана с ръка единия му крак. Той излезе от концентрация за част от секундата и докато впиваше острите си нокти в нежната китка и рехавия му скалп, двукракия изгуби опора в скалата и невероятната тежест се стовари върху крилата му. Миг след това, противникът му нададе уплашен вик и политайки безпомощен в бездната, го увлече с огромната си маса. Гледаха се един друг напрегнато, а страхът в погледа на натрапника светеше, като зловещия огън на преизподнята. Викът, излизащ от широко отворената уста престана, щом измъченият му дъх секна, но ужасът в изцъклените очи продължаваше да крещи неистово. Двамата летяха, чувайки само съскането на вятъра, вкопчени в предсмъртна прегръдка ... като немощ и сила, като зло и възмездие, прекрачили неволно прага на земните си възможности ... Но единият от тях, се гърчеше в пламъците на страха и отчаянието, а другият, запазил бъдещето на кръвта си ... летеше щастлив към безсмъртието ... *** Помнейки насмешката в острия поглед, вятърът търсеше отново непокорния му дух ... Изгубил увереност, той се усука с виене около малката скална тераса, грабна няколко вейки от самотното гнездо и се спусна ядосан към бездната. Достигна края на дълбоката урва и завъртайки се в мощен вихър, обходи с ледения си дъх пролуките между гранитните блокове, стърчащи по дъното на пропастта, като гигантски планински кристали. Вдигна облак от сухия сняг и докато го засмукваше в невероятния си вакуум, една странна гледка пробяга за миг през свирепото му съзнание ... Веднага го позна ... Беше старият му противник, който неведнъж го бе предизвиквал, без да изпитва страх, без да губи равновесие или да потрепне от поривите му. Самотното, остро крило стърчеше, изправено над преспата, все едно за пореден път описваше виртуозния си вираж над долината. Поемайки дъх, вятърът изпадна в истерия и яростно се нахвърли върху него, опитвайки се да го прекърши, а разярените му талази се застъпваха, хапейки се един друг, като кучета. Студените струи връхлитаха стените на пропастта и отблъснати се връщаха отново, но единственото, което успяваха, бе да издадат остър, съскащ звук, съсечени от невероятната твърдост на гладките, черни пера. Снежният прах отлиташе, погълнат в утробата на вихрушката, но тъмното крило стоеше непоклатимо на пътя му и вибрирайки, като струна, не губеше силата си ... Само връзките на една ожулена туристическа обувка, видимо не издържаха зловещите напъни на стихията и развявайки безпомощно избелелите си, разнищени краища, напомняха тъжното знаме ... на неумиращата човешка алчност ... ***Циркус – Затворена от високи хребети планинска котловина, с най-често образувани на дъното й едно или повече езера. Февруари 2015 г.. Воден Чаиров
  5. ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА СЯНКАТА ... (I част) Лека като видение и тиха, като заспиваща мисъл, сянката се плъзна под гладката прозрачна повърхност, а удълженото й тяло се втурна забързано по дъното, облазвайки старателно едрите, заоблени камъни. Уплашени от приближаващата заплаха, няколко, припичащи се в спокойната плитчина пъстърви, се стрелнаха като мълнии към дълбокото и само след миг удължените, тъмни силуети изчезнаха в потайните глъбини. Широката фигура ги последва без да потрепне и размивайки постепенно контурите си, потъна в смарагдовата зеница на езерото. Премина невидима смълчаното огледало и уверено се измъкна от прегръдката му, докато несигурният й силует, шеметно набираше плътност. Пробяга залива под огромния, сив каменопад и докосвайки за миг чимовете на малката крайбрежна поляна затанцува, подскачайки по ръбовете, на отронваните столетия гранитни сълзи на планината. Издигна се по широката престилка на сипея и когато достигна внушителната стена на отвесните скални грамади, се гмурна без колебание в една от тесните гънки между тях. Намерила изгубения си лик, след мимолетната игра на криеница, още по-контрастна и сигурна, тя описа широка, плавна дъга по заснежената фуния на улея, отскочи внимателно от бялата шапка на преспите и пропадайки тук – там по гъстата мрежа от пътечки, заигра виртуозно по тъмнозеления лабиринт на клека. После, набрала смелост, се спусна уверена над мекото седло на рида и неусетно издърпа под себе си искрящия му плащ от оросена, планинска трева. А когато докосна острия каменен зъб в края на девствената ливада, забави изненадващо ход и след няколко мощни, пулсиращи движения застина, притихнала послушно под гордото тяло на повелителя си. Стройният силует, изпъкваше на фона на пепелявия скат, като изящна, абаносова фигура. Здравите крака държаха скалата в корава прегръдка, а мощният врат с красива препаска от сиво-жълти пера и царствената глава, увенчана с извит, като кинжал клюн, го караха да изглежда страшен в очите на жертвите си и недосегаем за силата на враговете. Той стоеше изправен над сянката, докато ярката слънчева светлина играеше, пръскайки студени искри в дълбоката му, черна зеница и в ириса на бистрото златисто око. Владенията му се отразяваха в него, докато острият поглед се забиваше прецизно във всеки сканиран предмет и всяко пробягало движение. Скалите, гората и безкрайните сипеи, самотните мури и разпръснатите, като късчета мъх китки на клека и хвойната, гъстите чимове по поляните, застиналото в спокоен сън езеро или танцуващият в постоянен ритъм поток ... всичко това беше картината, белязала в съзнанието му съкровения лик на родната територия. А нанесен върху нея, всеки подвижен, нов или чужд на пейзажа детайл, изпъкваше на фона на познатата гледка, като огромна, сигнална фигура ... *** Пролетната гора се събуждаше ... Притихнало под нежните ласки на тишината, младото утро набираше сила, а унесени по отминалите си сънища, дърветата не смееха да помръднат, очаровани от дарените мигове спокойствие. Светлината проникваше сигурна между тях и нарисувани от засиленият контраст, дългите, стройни стебла и плавните, пèрнати дъги на клоните, връщаха постепенно изгубените си очертания. Родени от топлия дъх на влажната земя и неподвластни на гравитацията, фините облачета мъгла плуваха леко по поляните и между едрите сенки на смърчовете, а бавното им, безмълвно движение създаваше вълшебната илюзия, че гората пътува нанякъде. Зората вече надничаше над скалистия хребет, готова да зарадва утрото с вълшебната си усмивка, когато един тайнствен шум разкъса гладката дреха на мълчанието и промъквайки се натрапчиво в нея, навърза странната си редица от звуци ... Едно, две, три ... постепенно забързващи почуквания, които замлъкнаха рязко, последвани мигновено от чести, стържещи звуци, като от триене на стомана в някаква груба, зърнеста повърхност. А после пак и пак и пак ... почукване и отново студено острие на нож върху твърдия камък, докато изведнъж потайните шумове бяха прекъснати от изненадващо, мощно припляскване. Едрият, черен петел пристъпяше наперено с изправена почти вертикално шия, а настръхналата гуша и разтворената в широко ветрило опашка, подчертаваха още повече напрегнатото му състояние. Птицата играеше страстния си, любовен танц насред малката поляна, покрита с гъстия, равномерен килим на боровинките, докато няколко сиво-кафяви кокошки обикаляха наоколо, без да показват, че са особено заинтригувани от присъствието му. В ярък изблик на възбуда, петелът изригна с поредното кратко прелитане и след като се приземи с провесени надолу крила, замръзна. После направи няколко бавни крачки, изпълнени с впечатляваща гордост и подновявайки странната си песен, продължи изпълнението на мистичния ритуал. Знаеше къде точно отива и този път тактиката му трябваше, да успее ... Изви плавно и спускайки се над върховете на смърчовете, заоглежда внимателно поляните през малките пролуки. Не искаше да губи опеката на дърветата и затова остана ниско, придържайки се непосредствено по ръба на гората. Изпаднала в транс, птицата на моменти губеше слух, но неангажирано със сватбуването, острото й зрение оставаше винаги будно и нащрек. Още с първото пикиране го забеляза, между прелитащите през погледа му дървета и оставаше само да прецизира атаката си. Петелът винаги се измъкваше към гъстите клони на смърчовете, а това правеше лова невъзможен и ако искаше да го изненада, трябваше да възпрепятства този, доказан вече изход. И противно на досегашния си опит и на брилянтната си техника в открити пространства, той реши да връхлети целта именно от тази посока – гората. Повторното внимателно оглеждане му даде необходимата увереност и той прецени, че моментът за атаката е дошъл. Намали скоростта без излишни махове и правейки остър завой, се спусна в пространството между две от големите мури в края на гората. Присви криле и като съскащо във въздуха копие, прелетя последните няколко метра до жертвата. Когато заплахата изплува иззад тъмните силуети на дърветата, паниката разпиля женските, като изненадващ, силен взрив, а влюбеният мъжкар се опита да излети, но за реакция беше твърде късно. Тежкото тяло едва бе успяло, да се отлепи от земята, когато сянката на ловкия хищник го връхлетя, като мълния, блокирайки единствения път за спасение. Едрата птица усети как, насилени от здравите сухожилия дългите нокти на нападателя, се врязаха в скованата й от ужаса плът, а веднага след това, почувства и мощния тласък на огромните, черни крила. Глухарът изгуби равновесие и с безпомощно пърхане срещна земята, докато стоманената хватка на похитителя му, набираше убийствена сила. Крехката, пулсираща и обречена съпротива на жертвата постепенно притихна, а избраният от съдбата край, поставен от острия, черен клюн, превърна драматичната сцена ... в една жестока, тъжна и неизбежна действителност ... Огромните циркуси* с отвесни стени, езера и мощни каменни ръбове ... това беше неговата земя. С безброй, бягащи една към друга долини, изпъстрени с поляни от тънка планинска трева и влажни чимове край потоците, провиращи напористата си снага между гъстите струпвания на клека, по стръмните, скачащи един след друг прагове или през хладните проломи в скалите. Нямаше неспокойни мисли ... Не го разкъсваха съмнения и не изпитваше никакви угризения или страхове. Живееше сам сред стихиите, успявайки винаги да бъде над тях, надживял отчаянието, самотата и времето. Животът му беше едно безкрайно приключение, загърбило грижите, тичащо непрестанно срещу бурите и кръжащо над шеметните, докосвани само от него висини. А ледените вихрушки, раздираното от светкавици небе или трептящият, огнен поглед на слънцето, не можеха да спрат полета на свободната му душа ... Яркият, огнен диск се издигаше сигурно над планината и тъмните западни скатове, откриваха постепенно острите си, назъбени гънки. Сенките бягаха, а с това разбулваха скритите от зорките му очи тайни, запазени за кратко от непрогледната пелерина на нощта. Отсечена от стихиите, скалната тераса беше широка и удобна, равна и с отвесни стени, като мястото на току – що отхапан от великан гранитен къс. Едрият козел стоеше на нея, без да помръдва или да издава звук, вперил поглед в нищото. Беше на пост и знаейки какво рискува, не го интересуваха нито вятъра, нито честите подсвирвания на жълтоклюните гарги или монотонното бучене на потока. Изглеждаше като статуя и въпреки това в неподвижния силует, се усещаха невидимите трептения на пълната концентрация, улавяща безпроблемно всяка промяна, дори и в най-незначителните подробности. Той знаеше, че мъжкият никога не е сам ... Те бяха някъде около него – една или няколко женски, които пазеха живота на беззащитните си рожби с цената на всичко. Но трябваше да ги открие, в изпъстрения със сипеи, малки ридове, пропадания и преспи, стръмен и скалист терен. Опитните му очи опипаха прецизно ската и не след дълго, светлият силует на козата, изплува в тъмния процеп зад мъжкаря. Сянката не се колеба и миг ... Направи плавен, широк обход, далеч от погледа на пазача, а после приближи внимателно и пробяга бърза и незабележима по горния ръб на терасата. А когато изскочи изневиделица над нея, тялото й вече се смаляваше стремглаво ... тя атакуваше ... Още бе твърде далеч от целта, но напрегнатият, като струна козел усети враждебното присъствие и веднага издаде пронизителния си, свирещ звук. Разпознала без колебание тревогата, майката изскочи от сянката на пукнатината и отправяйки се почти отвесно надолу, се спусна до огромната пряспа под скалите. Малкото я последва с несигурни движения и с усилие достигна до нея, когато той вече ги връхлиташе с невероятна скорост. Завладяна от паниката, козата избягна с рязък отскок атаката, но потъналите в тежкия сняг копита на малкото, не успяха да го изтласкат ... и в следващия миг, то бе застигнато от провидението ...
  6. ... Утрото се беше усмихнало ... ненадейно и искрено. Обещаваща, като щастлив край на приказка, зимата раждаше най-слънчевия си ден и запалени от светлината, искрите по фините зърна сняг, танцуваха в разноцветни оттенъци. Реката клокочеше забързано и напевно, премятайки бистрите си талази между камъните, а посребрени от широките замръзнали ивици, бреговете й грееха под лъчите на яркото слънце. Той пристъпи бавно по тънката ледена кора и докосна с език водата. Не беше особено жаден и докато отпиваше няколко малки, студени глътки, въздухът поднесе към чувствителния му нос мирис на живот. Надигна глава и отстъпи внимателно назад, а после с плавни, насечени стъпки се отправи по течението в подсказаната посока. Бяха следи на видра ... Големите гъвкави лапи последваха дирята и скоро го отведоха до малък, спокоен вир, застинал, като тъмно огледало в кръглата си ледена рамка. И само миг преди да приближи, някакво странно движение привлече вниманието му. Той застина, вперил поглед в гладката повърхност, когато едрите плуващи сенки, извиващи в плавни кръгове, изведнъж набраздиха водата и го стъписаха. Пристъпваше напрегнато по замръзналата кора, оставайки непрекъснато зад малкия, наведен от товара на снега храст. Когато наближи толкова, че да усеща дори вибрациите от играта на превъзбудените риби, прилегна и се затаи. Подсъзнателно усещаше, че залисани в любовната си игра, жертвите му сами ще приближат към него и не се излъга в предположението си. Бяха изминали само няколко секунди в очакване, когато едно от пъстрите вретèна, направи плавен кръг около останалите и с мощен тласък на силната си опашка, излезе на ситния чакъл над вирчето. Останала наполовина извън водата, едрата риба с усилие се провираше между струите на тънкия бързей, когато премерената му атака я достигна и едновременно с това хвърли в паника другите. Той захапа безмилостно улова си и с един обратен скок, почти огледален на първия, се върна ловко на брега. Изтърси се и с едва доловимо подхвърлящо движение, намести жертвата в устата си, а под натиска на здравите челюсти от златистия й корем се проточи тънка, оранжева струйка. Изненадан, той пусна агонизиращата риба в снега, а после облиза старателно едрите лепкави зърна и примляска от удоволствие. Ароматът им беше изкусителен, а сладникавият вкус му напомни топлите *кекличи яйца, които всяка пролет намираше из храсталаците на изоставените лозя по платото. Загърбила лютото си упорство, зимата отстъпваше бавно на север и уморена от студовете, гората отпускаше постепенно набраното напрежение. Разсънените дървета жадуваха обятията на пролетта, а по гъстата им мрежа от клони, вече напираше живителната сила на сътворението. Снегът отпускаше студената си прегръдка и малките му петна по сенките намаляваха с всеки изминал ден, дарявайки с живителна благодат жадната земя. Усойният дол беше с доста стръмни скатове, изпъстрени с едри ръбести камъни, влажни и почти изцяло покрити с мъх. Той се прокрадваше по малката, криволичеща между канарите пътека, когато постоянното течение от ниското, поднесе към носа му изкушаващата миризма. Първата мисъл, която пробяга през съзнанието му, докато вдишваше жадно полъха, идващ от огромния каменопад, беше отсъствието на майка му. Ако бяха заедно, подходът им при този труден лов, със сигурност щеше да бъде друг. Почувства се самотен, но въпреки това остана спокоен, а дивата сила се надигна в тялото му категорична и твърда, както никога. Липсата й го бе научила да разчита единствено на себе си и с всяка повалена жертва, увереността му набираше сила, превръщайки го в умел, пресметлив, непредсказуем и безпощаден за жертвите хищник. Младият глиган лежеше между скалите, наслаждавайки се на тихия завет и галещите лъчи на припека. Започваше едва третата си година и явно скоро го бяха прогонили от стадото, защото през отминаващата зима, бе виждал само веднъж следите му. Първата им среща се състоя преди по-малко от седмица, но изненадата, с която тогава успя да го надхитри, този път нямаше как да се случи. Селото беше далеч и схватката щеше да се състои, а мисълта за победата беше единственото, което го вълнуваше и педантично шлифоваше всеки детайл от действията му. Знаеше, че и най-малката грешка може да обрече битката на провал и затова подреждаше ходовете си максимално концентриран. Тихо, като котка, той пристъпи още малко напред и когато вече чуваше дъха и леките помръдвания на жертвата, замръзна. Стоя неподвижен дълго, докато не се убеди напълно в положението й, а инстинктът му на убиец трескаво пресмяташе възможните варианти за спасение. Всъщност вече прецизно познаваше действията на противниците си и когато видеше конкретното място, почти безпогрешно определяше, какви могат да бъдат реакциите им. Сякаш хипнотизираше иначе спокойното животно и четеше мислите му, без то да усеща присъствието на заплахата. Краткото премисляне го убеди, че позицията му дава предимство на жертвата и не е най-подходящата за атака. Почти спрял дъха си, без да издаде звук и без да изпуска от поглед гънката в скалите, на която лежеше глиганът, той се върна бавно заднишком десетина метра и едва когато реши, че вече е на безопасна дистанция, се обърна. Направи пет-шест тихи крачки назад по пътеката и спирайки извърна внимателно глава. Преди да предприеме следващия ход, искаше да бъде напълно убеден, че противникът му не подозира нищо. Трябваше да направи обход и да се спусне към него отвисоко. Така младото животно нямаше да го усети, а силната изненада щеше да го уплаши и да му даде превъзходство. Той знаеше, че паниката е най-силният му съюзник и безрезервно се доверяваше на острия й характер. Тя винаги действаше, като коварна змия. Ухапваше изненадващо, а отровата й превземаше, като лавина съзнанието на жертвите и объркваше действията им до неузнаваемост. Завладени от слабостта и пришпорени от дяволското чувство на страха, те неизменно допускаха грешки, а грешките бяха неговият шанс. Долът беше като улей, водещ и усилващ възходящото течение, а това работеше за него. Силната миризма се забиваше в носа му и беше толкова ясна, че дори можеше да затвори очи. Беше непосредствено над противника си и само секунди го деляха от атаката, когато високо над тях пролая сръндак. Това напрегна животното и го накара да наостри уши, а воден от реакцията му, той пое бавно дъх и застина, приготвяйки се за решаващия скок. Сръндакът се обади още веднъж, а после възбудените хрипове на лая зачестиха. Но той не изчака окончателното им затихване и докато слухът на животното бе ангажиран със заглъхващия звук ... се спусна, като мълния върху него. Глиганът скочи светкавично на крака, изквича и се опита да запази равновесие, но впилата се в гърба заплаха наруши баланса му и той полетя надолу по камъните. Двете животни се премятаха и блъскаха, като кукли по едрите ръбести скали без да издадат звук, а между сключените челюсти на единия и отворената, запенена паст на другия, се процеждаше само накъсания на болезнени пресекулки дъх. Вплетените тела се завъртяха с едно неестествено усукване във въздуха и малко преди да се строполят със силен шум в потока, се разделиха. Малкото вирче ги обгърна за миг, но веднага след това, изригналите в силен импулс противници изскочиха над водата, разхвърляйки взрив от кални пръски наоколо. Той беше с част от секундата по-бърз и докато стресираното животно успее да се изправи, го захапа умело за врата, непосредствено зад долната челюст. Притисна го силно към водата, опитвайки се да го обърне, а в суматохата на боричкането, дочу шума от пропукващата кост. Жертвата му бе счупила единия си преден крак при премятането и това беше добре дошло за него. Противникът нямаше стабилна опора на земята и все по-трудно се съпротивляваше на натиска му. Той стискаше до болка коравите си челюсти, като след някои от мощните разтърсвания, успяваше да увеличи дълбочината на здравия си захват. Времето течеше бавно, но в правилната за него посока. Вече не изразходваше напразно силите си, а само държеше безмилостно жертвата и усещаше как страхът и паниката, заедно с болката и неизбежното изтощение, намаляваха силата на отчаяната й съпротива. Мощните изблици на ярост, в опит да се освободи от захапката му ставаха все по-редки, докато накрая изтощеното и уплашено животно се предаде и бавно се отпусна на лявата си страна. Това беше началото на жадувания край и усетът му на изкусен хищник, не пропусна да се възползва от момента. С рязко движение, ангажирало удвоената от успеха енергия, той натисна глигана с гърди и преодолявайки силата на ритащите безпомощно крака, го задържа максимално дълго под водата. Агонията на крайниците постепенно намаляваше, докато накрая се превърна в потрепване и последния дъх на измъченото животно, под формата на поредица от малки мехурчета ... напусна завинаги тялото му. Щастлив от победата, той извлече тежкия си трофей на брега и легна тържествуващ до него. Беше задъхан и уморен, а възбудените му мисли още прехвърляха рискованите сцени от схватката, когато тежката мисъл се върна в съзнанието му ... нямаше с кой да го сподели. Разколебан, той надигна глава и загледан в нищото проскимтя тихо. От високото му отвърна уплашеният, лаещ сръндак ... Сянката се промъкваше между озъбените на луната скали и набираше височина, безшумна, незабележима и сигурна, като смъртта. Но нямаше желание за лов, нямаше тревоги и опасности, а само един див и неудържим порив, който я теглеше неустоимо нагоре. Обичаше това отдалечено, потайно и трудно достъпно място. Враговете му не предполагаха, че съществува, а жертвите му не смееха да го безпокоят, защото знаеха, че всеки опит за приближаване означаваше само едно – откровено желание за среща с дявола. Оттук отправяше вледеняващите си послания към долината, които всяваха страх в сънищата, хипнотизираха мислите и разбиваха сигурността в действията на обитателите й. Беше едноличен господар на владенията си, а сипкавият му глас възвестяваше с охота това, над благодатната, потънала в мрак територия. Воят се понесе нагоре и срещайки преградата от едри борове, мощта му се надигна рязко, като вълна. Премина малките напречни ридове, вибрирайки, като по струни на арфа и се проточи към края на клисурата. А когато стигна стената, завършваща огромния каменист дол, ехото го върна назад с намаляваща сила, като меко, заглъхващо дихание. Преди да повтори, той се наслади на чувствените звуци, загледан в светлеещите скали по отсрещния скат. Едва, когато вълнуващите трептения притихнаха, изпъна мощния, мускулест врат и освободи сдържàния си зов към луната, а каменната грамада по високото му отговори, превръщайки самотната песен в едно съкровено и дълго чакано откровение. Той настръхна от удоволствие и реши отново да прогони тишината, когато ехото изненадващо му отговори за втори път. Озадачен, понечи да извиси глас и точно в този момент осъзна, че не планината отвръща на горещата му изповед. Тя го обичаше, беше подвластна на волята му и го даряваше с всички блага, от които имаше нужда ... но беше безмълвна. Също както и луната, която споделяше най-съкровените му мигове и всеки път го изслушваше, търпеливо и по майчински, както само тя можеше да го прави. Замисли се, присви очи и загледан в звездите, разпръснати като замръзнали искри над тъмния хребет, отново дочу тайнствения глас. Беше далечен, непонятен и призрачен ... но истински. Лека тръпка пробяга по тялото му, а сетивата неусетно се предадоха на магията и едва тогава, изчистеното от мисли съзнание разбра ... отвръщаше му краят на самотата ... Септември 2014 г.. Воден Чаиров
  7. САМОТА ... Гладката ивица тишина между съня и събуждането постепенно се отдръпна и зората пристъпи плахо в долината, водена от първите колебливи шумове. Притисната от пълзящата светлина, мъглата повлече мътните си воали към близките долове, а освободена от размиващата й прегръдка, гората откри сънения си, призрачен лик. Сенките на самотните дъбове изплуваха от сивотата и озъбените им силуети, щръкнаха тъжно, над разхвърляните под тях рошави купаци от трънка. Нахлупили огромните си кръгли корони, възлестите стебла чернееха, прегърнати от обилната влага и вдишваха безмълвно гъстия, утринен хлад. Събуден изневиделица от нищото, вятърът прогони последните късчета мъгла и втурвайки се по голите ридове, облиза белеещите им гърбове. А когато дъхът му погали, стърчащия над снега *белошак, той зашепна студената си, съскаща песен и затанцува унесено в плавни, жълтеещи вълни. Чувствителният нос вдиша студеното течение и веднага улови тревожния сигнал, идващ по него. Невидимата струя го поведе с увереност и той извървя немалкото разстояние без колебание, воден от сигурните очи на обонянието си. Краката му го теглеха, но съзнанието не искаше да прекрачи лекомислено опасната бариера и преди да приближи прекалено ... спря. Дълго стоя втренчен в посоката и едва, когато се почувства достатъчно силен ... пристъпи внимателно напред. Смесицата от тежки, чужди на неговия свят миризми го напрягаше. Между следите, оставени от враговете, ясно личаха последните останки на майка му – няколко сиво–черни кичура и огромно кърваво петно, дълбоко проникнало в снега. Мястото на зловещата сцена бе отъпкано от двукраките и от лапите на многото им плахи помощници. Вече познаваше добре слабия характер и неизбежния вледеняващ страх, който ги сковаваше, веднага щом усетеха присъствието му. Но вчера беше друго ... измамната смелост, хранена от близостта на стопаните им тържествуваше и това ги правеше силни. Мъката постепенно заседна, като кост в гърлото му и хапещият й език изтръгна оттам искрен, сподавен тон, като на малко кутре. Той преглътна задушаващия й натиск и наведе нос над снега, търсейки изгубената си сигурност. Дъхът на козината й се бе запечатал дълбоко в съзнанието му и мисълта за мекото, топло тяло, закрилящо неукрепналата си рожба от свирепите напъни на виелиците, пробяга уплашено в миналото. Приведе глава съкрушен, а болката извика едва доловима тръпка по тялото и накара косъмът на гърба му да настръхне. Орбитите на студените сиво–жълти очи се свиха, побутнати от набръчкания нос, а повдигнатите от движението устни, оголиха безпощадната редица от зъби в зловеща гримаса. В гърлото вече напираше клокочеща лавина от ярост, искаща възмездие, дива и немислеща за последиците. Мъст търсеше тя и изригвайки беше готова на всичко, за да засити жадния за кръв закон на предците му. Но хладен, както винаги, разумът не остави зловещото желание да го превземе, а потисна свирепото чувство, докато го задуши и то преглъщайки послушно силата си ... притихна. Трезвата пресметливост, това бе истинската му същност и превъзмогвайки яростната вълна, тя отново взе връх над страстта. Успокоен за кратко, той посегна несигурно към снега. Подуши и като последна целувка докосна с език кръвта, а непознатата досега болка, го накара да проскимти отново и стегна още повече примката около коравия му характер. Силата му се стопи и той се почувства, като малчуган, дирещ опеката на майка си. Събудената ярка емоция, го накара да потърси спасение в спомените и го върна в тихите, есенни утрини, когато легнали един до друг след успешен лов, двамата ближеха съучастнически уморените си тела. Сенките на сумрака поглъщаха постепенно светлината и размиваха тъмните контури на дърветата. Ослепителната доскоро белота, отстъпваше място на синкава плетеница от стволове и клони, прегърнати от снега и притихнали в изящния си безпорядък. Гората заспиваше и дори вятърът бе затаил дъх за обичайната си вечерна почивка. Уплашени от пълзящия студ, всички потайни шумове се бяха стопили и само от време на време някое от жилавите дървета пропукваше, насилено от сковаващата му захапка. Луната пребори разкъсаната черга на облаците и провирайки бледия си, мраморен лик освети долината. Овалната и усмивка надникна през замътения си ореол и нарисува мрежа от сенки върху пръхкавата пелена, а малките открити пространства между дърветата грейнаха, погалени от нежното сияние. Четирите меки лапи докосваха едва фината опрашка и застиваха в синхрон, още преди най-лекият шепот, да наруши приказния сън на гората. Носената от тях сянка се прокрадваше между силуетите на дърветата, почти невидима за оскъдната светлина и само малките облачета топъл дъх, замиращи за кратко след нея, маркираха посоката на движението й. Неземното спокойствие го смущаваше и го караше да спира за кратко, вслушвайки се в плътната тишина и в спокойния, плавен ритъм на сърцето си. Премерената дързост, която го ръководеше, му даваше неизменно предимство и за щастие, все още оставаше неразбираема за логиката на враговете. Те знаеха, че той се страхува, но не предполагаха, че страхът, съчетан с дарените от природата усет за опасността, находчивост и коварство, го правеха неуязвим. Тактиката му да бъде винаги близо до тях и да наблюдава потайно от укритието си, засега се оказваше печеливша. Острите сетива следяха прецизно обстановката и воден от опита, той безпогрешно успяваше да реагира поне с един ход напред. Отдавна знаеше, че нощем го дебнат, притаени във високото безлистно дърво в основата на широкия дол. Видя ги, когато го правеха и когато после домъкнаха отнякъде трупа на умрялото животно. Дълго ги наблюдава, прилегнал над сипеите по сивите брегове, а когато оставиха измамно лесната храна и се отдалечиха, заличавайки следите си по обратния път, той тихо напусна мястото. Няколко пъти бе ял от масивните бутове на животното, но само когато беше абсолютно сигурен, че е сам. Глупавите излизания на лисици и белки го притесняваха и той не им се доверяваше лекомислено, а след внимателен широк обход под прикритието на сенките, неизменно разбираше истината. И сега щеше да го направи ... Мирисът на неговата гора спеше от години в съзнанието му и нямаше никакви колебания. Още при първия съмнителен дъх на неканен гост, съзнанието мигновено стопираше действията, а водени от него, очите се впиваха в мрака, търсейки чуждото присъствие в някакъв различен контур, сянка или движение. Слухът с лекота опипваше гората, а малките закръглени уши отсяваха различните шумове от тишината, за да превърнат после анализа им ... в сигнал за в опасност, спокойствие или атака. Жилавото тяло замръзна ... Макар сърцето му да не изпадна в паника, опасният шум го накара да настръхне и той мигновено впери поглед в посоката. Звукът беше кратък и едва доловим, но ясен и парещ, като ужилване. Като чаткане на зъб в зъб, но още по-остър, хапещ и студен. Чужд на гората звук, който само двукраките можеха да произведат. Чувал го беше и преди, но най-много в деня, когато изгуби майка си и оттогава, всяка поява на злокобното усещане, неизменно забиваше безпощадните си игли в мозъка му. Те бяха тук и отново търсеха него. Но не предполагаха, че той знае ... и това беше поредната им грешка. Не беше ял нещо съществено вече три дни. Зелените киселици само свиха на топка празния му стомах, а студената вода след тях, усили още повече неприятното усещане. Гладът обхождаще нагло вътрешностите му и ги обръщаше с болезнени спазми, карайки съзнанието трескаво да търси спасение от болките. Промъкваше се като сянка покрай старата, съборена плевня, докато слухът му попиваше дългите, шептящи прохождания на гризачите, по коридорите им в сухата слама. Спря до малкия отвор в стената от сплетени пръти и кал и когато първото малко същество направи опит да излезе от него, едрата лапа го затисна с ловко движение. Нещастното създание не можа да реагира на атаката и успя да издаде тънък, писукащ звук едва, когато беше между зъбите му. Челюстите направиха повече от необходимите дъвкателни движения и той се наслади пълноценно на сладникавия вкус на кръвта, а когато мазната и топла хапка отпътува бавно към празния му стомах, се облиза на няколко пъти, изпитвайки истинско блаженство. Утрото напредваше, а двата дребни гризача в корема му само раздразниха неспящия апетит и засилиха разочарованието от неуспешния нощен лов. И тогава в съзнанието му изплува спасителната мисъл. Вече добре познаваше мислите и действията на враговете си. Достатъчно бе привикнал с присъствието им, но продължаваше да се учи и за разлика от тях, не повтаряше нито един ход, а постъпваше по нестандартен и непонятен за мисленето им начин. Знаеше, че еднообразието е лесно за разгадаване и именно то, правеше жертвите – негови и техни, толкова предвидими. Но той не беше жертва, а хищник и ловните му тактики трябваше да бъдат различни, изненадващи и непредсказуеми, за да му носят търсения успех. Още повече сега, когато бе сам, без решаващата подкрепа на майка си. Неведнъж бе получавал подаръци от двукраките и ясната мисъл за безпомощните животни, оставяни след присъствието им, го поведе уверено напред ... Сърната лежеше привидно спокойна до *смриката, но внимателното вглеждане в крехката фигура, издаваше изгарящото от стрес създание. Грациозно изпънатата шия вибрираше от невероятната болка, а през мускулите под плътната сива козина на гърба, регулярно пробягваше тежка, раздираща тръпка. Отнесената от куршума долна челюст висеше безпомощно, държейки се само на разкъсаната плът, а учестеното дишане и болезнените опити на животното да преглътне, помръдваха едва окървавената, безжизнена част от тялото му. Той се прокрадна незабелязано, воден от изкушаващия зов на кръвта, но изпаднала в огъня на предсмъртната си агония, жертвата не усети враждебното присъствие. И още преди да разбере за опасността, дългите, остри зъби се врязаха във врата й, сключвайки се в коварен захват. Възпирайки с гърди опита на животното да се изправи, той го разтърси мощно на няколко пъти и след последния тласък със задоволство усети, как съпротивителните му сили намаляват. Мирисът на топла, пулсираща кръв удвои енергията му и здравите челюсти затегнаха още по-силно хватката си. В следващия миг, меката хрущялна тъкан между прешлените подаде, а напрегнатите от агонията мускули на жертвата се отпуснаха и ужасът в изцъклените очи, напусна крехкото тяло заедно с последния й дъх. Жестока и великодушна едновременно ... такава беше съдбата, пресякла пътя на двете създания и завъртайки ги в безмилостния си кръговрат, тя за пореден път бе отнела измъчената душа на едно, за да я прероди в живителните сили на друго. Чувстваше се уверен в себе си, но подхождаше към всичко останало с недоверие. Изпитваше съмнение дори към очевидното и това бе усвоил повече от срещите с двукраките, отколкото от майка си. В началото ходовете им му се струваха трудно предвидими, но постепенно се научи да ги разгадава и с времето ставаше все по-сигурен в действията си. Имаше си ритуали, но не беше праволинеен. Зачиташе ги и спазваше правилата, но обичаше да стига до тях по различен начин, а така всеки път изненадваше и противниците и жертвите си. Решенията изникваха сами пред него, на секундата, а напрегнатата обстановка му ги диктуваше с някаква странна лекота, все едно майка му стоеше зад него и го напътстваше. Мракът постепенно погълна колебливите сенки на здрача и загръщайки гората с непрогледния си плащ, насити въздуха с хлад и несигурност. Страхът изплува от тайните си покои и плъзна из долината, а обитателите й се притаиха уплашени, притиснати в коварната му прегръдка. Настъпваше неговото време. Времето на най-силното безпокойство и той трябваше да се възползва от хипнотизиращото му действие. Вече чуваше движенията на притесненото животно, съпроводени от подрънкването на дебелия синджир, но респектиран от светлината в къщата забави ход. Спря и докато се ослушваше напрегнато в тъмнината, кучето изригна със задавен, хриптящ лай. Това не го притесни, а просто използва суматохата, създадена при силния шум и се прокрадна припълзявайки напред. Трябваше да достигне оградата, докато двукракият още не бе усетил присъствието му. Приведен, с ловки премерени движения напредваше между гъстите шипки, когато яркият, плътен лъч разсече тъмнината непосредствено до него. Той се закова и без да помръдва крака, бавно приведе тяло към земята. Прилегна като сянка в тревата и не се обърна, а само изръмжа тихо. Знаеше, че очите му могат да го издадат и затова изчака напрегнато няколко секунди, докато лъчът на прожектора се отмести. Двукракият се взира още малко в непрогледния мрак и въпреки, че уплашеният му питомец не преставаше със страхливия си лай, скоро угаси светлината и влезе в къщата. Вратата изтропа след него и сложи край на опеката от стопанина, а това накара кучето да изпадне в истерия. Постепенно паниката взе връх и лаят започна да кънти все по-приглушено. Вледеняващият страх завладяваше противника му и вече го бе натикал в дъното на колибата, но той не бързаше. Трябваше да остави студената примка на стреса, да затегне хватката си докрай и отнемайки напълно съзнанието на нещастното същество ... да го превърне в истинска жертва. Едрата сянка се задържа още малко плътно прилепнала до оградата и когато реши, че моментът за атаката е дошъл, прескочи с лекота дебелия каменен зид. Пробяга като видение слабо осветеното дворче и още преди скимтящото животно да разбере, се озова пред тесния отвор на колибата му. Силните челюсти го измъкнаха от укритието и след едно светкавично подмятане във въздуха, безпощадните зъби го стиснаха далеч зад гръкляна. Последният му писък бе твърде кратък, а прекъснатият гръбнак накара безпомощното същество да потрепери и отпускайки се ... то натежа в челюстите на дръзкия нападател. Убеден, че жертвата му е напълно безжизнена, той прегриза умело тънкия, кожен нашийник и докато чуваше суматохата и уплашените викове на двукракия, вече потъваше в мрака от обратната страна на къщата.
  8. ПРОЗОРЕЦ В МЪГЛАТА ... Попадали ли сте някога в нищото ...? Там където несъвършените човешки сетива не чинат и пукната пара, безпомощни пред капризите и волята на сътворението. Когато само с едно замахване на четката или една мисъл, майката природа ни показва, колко нищожни сме пред нейните настроения и желания. Когато заключени в клетката на сетивната немощ, напрягаме съзнание с надеждата, чрез него да превъзмогнем безсилието си, да усещаме трептенията на живота около нас. Гъста, като току – що угасена мастика ... такава беше мъглата, затиснала с влажната си завивка тихата ноемврийската утрин. Отивах към една от известните контрапусии, а мислите ми упорито питаха и питаха ... ще видя ли по-далеч от носа си, та съм помъкнал и пушката ...?! В същото време плътните сиво-бели къдели около мен, ме изпълваха и с едно странно усещане, придавайки някаква тайнственост на обстановката. А зад този, уж незначителен щрих на природата, прозираше замайващият аромат на магия, каращ ни да се чувстваме, като изгубени в отчайващия лабиринт на минотавъра или като юнака, очакващ всеки момент появата на многоглавата ламя. Това странно и донякъде потискащо природно явление, винаги увеличава емоциите от лова, правейки така, че животните да излизат изневиделица, като изпод земята, а контактите с тях да се превръщат в мистични, неочаквани и трудни за овладяване срещи. Плътната маса на мъглата, сякаш улавяше създадените от хората звуци и ги провеждаше до слуха ми, но заглушаваше всички естествени шумаве и по този начин първите изпъкваха силно, на фона на стимулираната от нея тишина. Едва виждах размитите контури на трънки и смрики, при това на не повече от петнайсет метра, но чувах добре невероятната олелия, създавана от гоначите. Както винаги, за сметка на лишеното от възможности зрение, тази прищевка на напредналата есен усилваше звуците и шумното затваряне на коли, приказките на висок глас, виенето, лаенето и скимтенето на разнородната кучешка глутница, отекваха повече от ясно в ушите ми. И докато си мислех, че тази, почти стандартна гюрултия е същата и при разставянето на пусиите, мъглата бавно се заспуска към дола, вдигайки завесата за предстоящото представление ... Постепенно светлината започна да набира сила и след малко белите, като недопечени самуни камъни по отсрещните скатове, грейнаха на яркото утринно слънце. Чувствах се като човек, на когото току – що са свалили превръзката от очите, след игра на сляпа баба. Освободеният ми поглед с радост обходи познатите извивки на баирите, изпъстрени с вълшебните багри на есенната гора. Преобладаващо карамелената дъбова шума, жълтеещите, рехави завеси на ясиката и брезата и кафявите, отиващи към керемидено корони на габъра и бука, правеха гледката неповторима. Поглъщах жадно с очи подарената красота и примирах от удоволствие, сякаш за първи път виждах толкова пъстра и въздействаща картина. Да, много пъти очите ми се бяха опивали от нея, но както винаги, изгледът беше различен, нов и несравним с предишните и аз оглеждах дълбоките долове и ридовете, търсейки познатите трайни белези, с надеждата да зърна около тях някакви, макар и незначителни признаци на живот. Бях посещавал това място десетки пъти, но късната есенна гледка беше изумителна и не можех да й се наситя. Необещаващ на пръв поглед много, скалистият пейзаж, откриващ се през дола, беше впечатляващо многообразен. По сравнително стръмните склонове, изпъстрени с равномерно разхвърляни едри камъни, пътуваха към ниското тесни, дълги деренца, които тъмнееха с неослънчените си още гъстаци и изглеждаха, като гайтани на изкусно ушит елек. А над тази красиво изваяна дреха, плавно се издигаше заобленото теме на баира, пременено с кичестия, кехлибарен калпак от неопадала шума, на малката дъбова кория по високото. Стръмнината откъм мен беше грабната от издънки на габър, дъб, елша и бреза, изпъстрена с тук – там прорасли борове и стройни, като пламък на свещ смрики. Многообразието от цветове заливаше ската и въпреки, че гледката беше неземно красива, донякъде съжалявах, че не мога да я погледна истински, от отсрещната страна или още по-добре, като птица ... извисен над ширналите се долове. Докато ненаситените на хубост сетива, търсеха познатите детайли на пейзажа, откъм рида на север, разделящ огромния дол на две, долетя шум от съборени камъни. Трескаво затърсих с очи причината, но освен движението на бавно спускащите се късове мъгла, друго не забелязвах. И точно тогава, очите ми се спряха на дългата редица от едри, черни камъни, само на двайсетина метра под малката махала. Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че там никога не е имало скали с такъв цвят, а като добавех и дочутият преди малко шум, вече бе повече от ясно какво виждам ... Сюрията от трийсетина животни стоеше замръзнала на пътеката, извиваща по самото чело на рида и явно чакаше сигнала на водачката, за да се спусне към широките раздолци. Трескавото очакване на потеглянето, съчетано с неизвестността на предстоящата развръзка, натегна още повече нервите ми ... Работещите вървища бяха две. Едното само на петнайсетина метра под мен, а другото на повече от сто, надолу по стръмния скат. Докато гледах замръзналите животни, трескаво прехвърлях вариантите, които можеха да изберат. Бях сам и нямах особено много възможности. Трябваше да реша, коя от двете пътеки да пазя ... горната, над която стоях или другата в ниското, за която очевидно трябваше да побързам. Водачката все още държеше групата на ръба на рида, но едва ли щеше да ми даде много време, а за спускане по стръмния камънак ми беше необходима поне минута. Реших да чакам където бях, а ако Господ бе решил да ми даде слука, сигурно щеше да го направи ... Напрегнато очаквах раздвижването, раздиран от колебание, когато проклетата пелерина на мъглата започна отново да загръща баира и не след дълго, той се оказа под задушаващия, гъст похлупак. И само няколко секунди, след като скри въздействащата картина от погледа ми, характерния шум от сровени камъни достигна до мен. Сюрията беше тръгнала ... Излъгаха ме ... Животните бяха изиграли правилно картите си, а за мен остана несигурната надежда да се срещнем някой друг път, а може би и на друго място. В тази криеница, на която си играехме с провидението, нямах шансове. Или трябваше да се сблъскам с дивеча очи в очи или той просто отминаваше незабелязано, както се бе случило преди малко. Докато разсъждавах върху глупавото ми разминаването със слуката, с поглед притиснат от гъстите талази, упоритата ноемврийска мъгла продължи да се шегува с мен ... Вече наближаваше девет, когато слънцето отново натисна мътната, бяла завеса надолу и благодатните му лъчи запалиха купчини от искри по капките на гъстата трева в краката ми. Силуетите на смриките и влажните клони на дърветата заблестяха на светлината, а това видимо се отрази на настроението ми и съзнанието полетя възторжено, носено от леките, невидими криле на сиянието. Не бях идвал тук от година и докато реша, накъде още да отправя поглед, едно досадно творение на техниката, ме извади от приятния сън. Трептеше телефонът в джоба ми ... Стреснат от прекъсването на унеса, в който бях изпаднал го долепих до ухото и в него чух припряния глас на приятеля си: - Лъчо, чуваш ли ме ... внимавай ...!? Голям глиган опита да се измъкне към планината, но усети пусията и се върна назад по дола. Сигурно вече е преминал между гоначите и може би се насочва към теб ...!? В този объркан ден, Господ явно ме подлагаше на изпитание ... За втори път, на една и съща гонка ми изпращаше слука, сякаш искаше да провери силата на волята и търпението ми, като отново ме изправяше пред шибаната дилема ... горната пътека или долната ... Огромният самец се открояваше с внушителната си фигура на фона на белеещите на слънцето скали под последната къща. Стоеше на същата пътека, леко обърнал глава назад и съвсем не бързаше. В момента може би преценяваше, кой път да избере, за да финтира поредната устроена засада, както ловко го бе направил преди минути. Като при някаква лековата шега, несигурната мъгла реши, че ми е дала достатъчно време за оглеждане и още с първите крачки на едрото животно към дола ... започна да се издига. Нямах какво повече да направя и останах верен на предчувствието си ... Това беше пътеката днес и тя щеше да ми донесе късмет. Знаех и почти бях сигурен, че глиганът няма да мине по дирята на сюрията. Ще я последва, но не точно в стъпките и ще мине по успоредното вървище ... моето. Секунди преди да чуя леките отърквания по шумата, сиво-белите, гъсти къдели отново бяха залели пространството около мен. И не можех да проникна през пелената с очи, но вече го виждах със слуха си. Тихите шумове на промъкващо се животно ... закачена вейка, счупена съчка или побутнато малко камъче, всичко това объркваше сърцето ми и то играеше неспокойния си танц, докато аз водех мислено опитния си противник. Исполинът изплува постепенно, добивайки все по-ясни очертания. Гледах го, а сигурността ми набираше убийствена сила и нямаше никакво съмнение ... той вървеше към края си ...!? И още не подозираше, но за него опасната игра с двукракия, вече беше приключила ... Последната му секунда бе твърде дълга и гореща, но той не усети нищо ... Прескочи уверен в отвъдното и продължи по стръмните си пътеки, готов да се доказва пред упоритите си съперници. Резкият вик на изстрела се вряза остро в мъглата, но плътната й маса го погълна с охота и без да иска, накара изненаданото ехо от планината ... да онемее ... Август 2014 г.. Воден Чаиров
  9. Село Княжево не беше под особен режим, постовете бяха по-надолу, към с. Срем и с. Устрем ... Пък и тогава повечето рибари имаха открити листи ... ... или поне приятелите на баща ми, с които сме ходили многократно по Тунджа и притоците й.
  10. ЦАРЯТ НА СОМОВЕТЕ ... Баща ми (светла му памет) беше всепризнат майстор в риболова ... Любимата му дисциплина в надхитрянето с рибите, беше риболовът на сом и този нелек противник, го беше обсебил напълно. Прекарваше почти всички излети, от края на пролетта до късна есен на Тунджа, дирейки слуката си по плавните извивки на реката, като се почне от Ямбол, та чак до границата ни с Турция. Беше опознал, като пръстите на ръката си всяко кътче от поречието и местата с изявено присъствие на цитирания хищник, естествено не бяха тайна за него ... През есента на 1972 година, бях само на 12, но следвах неотлъчно баща си по петите, а успехите ми в риболова бяха още детски, но страстта вече ме преследваше, като при стар рибар. Брат ми (по-голям мен), също беше много запален, а и доста по-вещ, но през този период учеше в Бургаската английска гимназия, поради което риболовът за него оставаше невъзможен, през по-голямата част от годината ... В нашата къща никой не си е правил труда да брои сомовете, хванати от баща ни, защото те наистина са много. Просто, като деца израснахме с този факт и за нас беше абсолютна закономерност, татко да не се връща от риболов “празен”, при това най-често с повече от една риба ... Този път беше решил да отидем за сом малко под с. Княжево, намиращо се на десетина километра южно от гр. Елхово. Рано сутринта натоварихме багажа в Шкодата и с приповдигнато от новата кола настроение, потеглихме. Дестинацията е на около 50 километра от Ямбол, така че пътуването отне не повече от час ... Мястото, за което разказвам, е дало поне 1/5 от “трофеите” на баща ми ... дълбок и спокоен участък от реката с огромни загладени от водата камъни, изобилстващи от пукнатини и дупки и широки подмоли в коренищата по двата бряга. Условия повече от идеални за едрия хищник ... Въпреки общо взето немалкото примамки и техники за риболов на сом, при татко в 99% от случаите, търсенето на рибата се провеждаше на блесна. Обичам блеснарския риболов, защото той е много динамичен, но и не само за това. При него го няма, понякога досадното приготвяне на стръв, захранки, пръчки, живарници и разни други такъми. Има една къса, здрава пръчка, кутия с блесни, въженце за рибите и ... няколко средно големи жаби, хващането на които обикновено става на място и отнема не повече от десетина минути ... За колегите, които не са чували да се използват жаби, при риболов на сом с въртяща блесна ще поясня, че жабата се закача на две от куките на тройката ... За едната през главата (отдолу нагоре), а за другата през едното коляно (отвътре навън), така че третата кука да остане свободна и единия крак на жабата виси ... Вече не бях малък и баща ми с удоволствие се съгласяваше, да осигуря жабите за риболова, което за мен беше не малка чест. На около стотина метра над мястото, за което говоря, се влива малката река Балъклийка, пълна с дребна риба и въпросните земноводни и аз разбира се лесно се справих със задачата. Наловените десетина жаби, оставени в мокър чорап и на сянка, изкарваха безпроблемно по два-три дни, така че до края на риболова стръвта ни беше осигурена ... Говорейки за блеснарски риболов не мага да не отбележа, че при невероятната оскъдица в риболовните магазини по онова време, баща ми, а и всичките му останали колеги нямаха друг избор, освен да си правят блесните сами. И това добре, но когато става въпрос за макара, с каквито й майсторски умения да разполагаш, естествено не би могъл да се справиш. Ето защо баща ми бдеше като орел, над щастливо закупените (с връзки разбира се) две френски макари “Бретон” ... Споменавайки тези исторически макари, искам да направя едно малко отклонение и да споделя интересна случка около тях, която тогава разтърси ограниченото ни “социалистическо” мислене, с демонстрираните от производителя на въпросната марка ... отзивчивост, акуратност и експедитивност ... Тогава, както и сега, макарите се продаваха само с по две шпули – основна и резервна. При един риболов, баща ми беше изгубил край реката торбичката с двете резервни ролки и макарите му останаха само с по една. Тъй като при това обстоятелство, вариантите му за избор на корда се свеждаха до минимум, той реши да пише на фирмата производител, с молба да му изпратят, ако е възможно, няколко резервни ролки. Последва учтиво писмо, преведено от един учител по френски и придружено със снимка, на която баща ми държи в едната ръка 25 килограмов сом, а в другата на преден план, пръчка от лепен бамбук, естествено с макарата “Бретон” ... Не знам как тогавашната власт беше пуснала това писмо, да излезе от страната, но явно го беше направила, защото само след 30 дни, баща ми получи малко колетче от Франция. Той с нетърпение разопакова пратката и вътре намери красива цилиндрична кутия с 6 нови ролки. И шестте шпули бяха с навити на тях корди “Tortue” с различни дебелини – от 0.20 до 0.30 мм ... също толкова безценни по онова време. Пратката беше придружена и от стандартното за случая писмо, с благодарности за избора на макара и пожелания за много риболовна слука ... С това кратко отклонение, надявам се, не съм отегчил прекалено читателя и нека се върна към случката, която наистина заслужава необходимото внимание ... След като занесох жабите, баща ми закопча на блесната една от по-едрите и започна хвърлянето. За толкова излети прекарани тук, вече имах любимо място и естествено отидох натам. Реката прави остър завой на почти деветдесет градуса и аз слизайки под него, прекрасно виждах позицията на баща си ... Хвърлянето на блесна е действие, което те унася с монотонността си, може би заради плавното въртене на макарата и спокойния и бавен ход на реката. Този вълшебен унес обаче, не пречи да си концентриран изцяло върху пръчката, кордата, това къде пада и как се провежда блесната. Именно той - унесът, според мен е причина, за много по-силната емоция, която риболовецът изпитва при тежкия и изненадващ удар на рибата ... Атаките на сома върху блесната са различни. Понякога рязък удар и плавно потегляне, най-често срещу течението. Друг път три-четири по-леки удара, при които рибата поглъща стръвта и едва след засечката – потегляне. Има и случаи, характерни за най-големите риби, когато атаката на блесната изглежда, като закачане. Следват, разбира се, стандартните в такава ситуация подръпвания с пръчката, в опит да откачиш блесната и едва тогава, усетила болка от острия предмет в устата си, рибата тръгва ... В такива случаи с изненада, силна емоция и удовлетворение разбираш, че мнимата закачалка на дъното ... всъщност е жива ... Междувременно, докато се наглася и започна да хвърлям, на мястото при баща ми бяха пристигнали още двама колеги. Поглеждах от време навреме в посоката и когато в един момент забелязах извитата му пръчка, се затичах с вълнение натам. Татко беше закачил първата за деня риба и докато отида, вече я беше поуморил ... Хубав сом, около петнайсет килограма, който след още десетина минути вече беше на въженцето, вързано за един от дебелите корени на едрите каваци над нас. Доволен от добре потръгналия риболов, баща ми запали цигара и приседна на един от облите камъни да почине, а преодолял вълнението си и горд от победата му, аз се отправих отново към мястото под завоя ... Преваляше пладне и липсата на слука ме беше отегчила ... Като всяко дете на тази възраст, упоритостта естествено не беше силата ми, а и преследващия ме перманентен глад вече напомняше за себе си ... След малко бях при татко, а радостта от следващите му успехи, прогони унилото ми настроение и изостри още повече вълчия ми апетит. Вече ровех в раницата с мисълта за хубавия кръгъл хляб, купен попътно от селото, когато по шосето над нас се появи кола. Текезесарката намали скоростта с прехъркване и спря непосредствено до нашата кола ... Не се питахме, кой е решил да опита късмета си в риболова и дали го познаваме, защото с такива коли по онова време се движеха само хората на властта. И наистина след малко, на неголямата площадка под каваците, се появи председателят на Елховското Ловно-рибаско дружество ... Той явно познаваше добре баща ми и отправяйки небрежен поздрав към всички, първо се обърна към него: - Как е, Николай ... има ли слука ...? - Има ... – отвърна баща ми, подсмихвайки се и знаейки, че на въженцето в краката му, вече се мъдрят пет риби, между пет и петнайсет килограма ... Без да се притеснява от мен, шефът на дружеството го прегърна съучастнически през рамото и го дръпна настрани от останалите колеги ... - Виж сега, Николай ... в джипа горе е другарят Йовчев ... Първият секретар на окръжния комитет на партията ... Имаш ли нещо против, да дадеш един сом за него ...? Баща ми се замисли за секунда - две, а след това отговори: - Нямам, разбира се ... как да имам нещо против. Само, че искам, аз да му го дам ... а не ти ...!? Несвикнал да му отвръщат по подобен начин, дребният началник мигновено смени физиономията си. Постоя така за кратко и след като се изчерви леко, без да продума повече, се врътна. Изкачи бързо ската до пътя и след няколко секунди, текезесарката вече набираше скорост по пътя, с характерното за нея виене ... Беше изминал не повече от половин час, когато измъченият съветски автомобил се появи отново ... Наежен, като петел, началникът на ловното се спусна чевръсто по пътеката и без да прави каквито и да е уговорки, направо влезе в ролята си на контрольор ... - Всички билети за проверка ...!? Нямаше никакво съмнение, коя е причината за импровизираната инспекция и нямайки какво да направи, баща ми извади билета си от прилежно закопчания джоб на ризата. Подаде го с усмивка на строгия надзирател и докато го чакаше да измисли, какво нарушение е направил ... запали поредната цигара ... - Ами ето ... не си вписал риболовния излет в билета ...! Ще се видим в ловното ...!? – каза припряно и доволно началникът и без да проверява останалите рибари, се обърна и направо се упъти към джипа ... Татко не направи опит да му се противопостави, а и не го последва. Само седна на камъка и опъвайки сладко от цигарата, спокойно изчака автомобилът да се отдалечи. А още преди другите двама колеги, да се обърнат към него, загрижени от случилото се, проговори с усмивка ... - Ще ми го върне ... Ще ми върне билета, разбира се, но ще ме кара да ходя в дирите му поне един месец ...!? Е, не един, а повече от два месеца му се наложи, да преследва председателя на дружеството, докато си получи обратно разрешителното. Нямаше глоба или други последствия, а само една красиво написана с червен флумастер забележка, която всъщност документира, бленуваното от всеки колега признание ... за едни повече от впечатляващи риболовни умения: „Не си вписва риболовните излети и улавя по 50-60 кг сомова риба на два излета ... 20.IX.1972 г..“ Ярък спомен, който отдавна плачеше, да бъде разказан и жалко, че баща ми не успя, да дочака написаното ... Дано го видиш някъде отгоре, татко ...!? Почивай в мир ... случката вече е записана в историята ...!? 06.2014 г.. Воден Чаиров
  11. Браво! Поздравления за точното балканско око!
  12. Нещата се случват ... Малко по-късно отколкото очаквах ... но се случват ...!?
  13. Само ловът е този, който може да ни даде едно пълноценно докосване до природата ... Приятели ... от тиража останаха по-малко от 100 броя ...!? (Цена: 7.00 лв/бр..) [email protected]
×
×
  • Създай нов...

Important Information

За да посещавате този уебсайт е необходимо да се съгласите с Terms of Use. We have placed cookies on your device to help make this website better. You can adjust your cookie settings, otherwise we'll assume you're okay to continue.