Jump to content

parvanski

Ловец
  • Мнения

    5
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

Относно parvanski

  • Рожден ден 4.06.1985

Допълнителна информация

  • Име
    Първан Киров
  • Оръжие
    ИЖ 27 1с
  • Град
    София
  • ЛРД
    04.06.1985

Последни посетители

89 профилни разглеждания
  1. Заекът късметлия

    Заекът късметлия Когато Бойко реши да записва курсовете и да става ловец незаменима помощ му оказа бай Стоян. Много енергичен и ерудиран човек, въпреки натрупалите се върху плещите му вече шейсет и пет години, бай Стоян, усетил мерака в душата на момчето и пламъка в очите му, взе решение да му помогне. Той задейства връзките си в горското и полицията и за кратко време, след успешното завършване на теоретичния и практичния изпит, младият ловец се снабди с чисто новички билет и разрешително за носене на оръжие. “Барут, а не кръв тече във вените ти, момче” – обичаше да казва често бай Стоян, а веднъж добави: – Понеже виждам как меракът искри като огниво в очите ти, а и с покойният ти вуйчо бяхме големи приятели, искам да ти направя един подарък – и както бяха седнали на масата, той бавно стана от стола, бръкна в джоба на панталоните си, извади връзка ключове и се отправи към голямата оръжейна каса в ъгъла на стаята. Отключи я и извади оттам запазена, с добре смазани и лъскави цеви, немска успоредка марка “Бюхаг”. - За теб е момче, подарявам ти я. Аз си имам друга пушка, а пък и няма да живея вечно. Пушката е хубава и е от серията “сама си бие”. Иска ми се, когато си отида от този свят, вуйчо ти да ме посрещне с усмивка, а не да ме гледа накриво. Хайде, вземи я и й се порадвай. Твоя е. В първия момент Бойко не можа да каже нищо от изненада и радост. Той силно прегърна стария мъж, усещайки как гърбът му леко припуква под натиска на ръцете му, а от устата му едва се процеди благодарствена въздишка: - Благодаря ти, бай Стояне! На следващия ден двамата мъже отидоха в районното, прехвърлиха оръжието, изпиха по една бира в кръчмата и надигайки се да си ходят, на раздяла, бай Стоян го хвана за раменете и му рече: - И да не забравиш есенес да ми се обадиш да те водя за зайци. Знаеш, че хвъркатото мен не ме влече, ама виж заека е друга работа. Знам им ятаците, ще вземем бележка, ще се разходим и ще се приберем с пълни торби. Хайде остани със здраве и наслука през новия сезон. - Много здраве и слука през новия сезон и на теб, бай Стояне. Скоро ще се чуем. Те се разделиха и тръгнаха в двата противоположни края на улицата. Неусетно се измушиха следните месеци и като дългоочакван и скъп гост, октомври пристъпи на прага и почука на вратата. Препирните около откриването на ловният сезон, заедно с песните на щурчетата през август, останаха в съзнанието на ловците като ехо от далечен спомен. Времето застудя, а сутрините и вечерите се изпълниха с лек, хаплив студ, който неприятно щипеше лицата. Прибирайки се една вечер от работа, Бойко остави раницата до вратата, извади телефона и набра номера на старият си приятел: - Привет, бай Стояне! – бодрият му глас, като камбанен екот отекна в слушалката. – Лятото се бяхме разбрали да ме водиш за зайци. Ето, октомври дойде и аз съм на линия. Казвай, кога мога да мина през вас и да се разтъпчем из Ярловските угари? - Нямаш проблеми, Бойче! – дрезгавият глас на стария ловец не отстъпваше по бодрост на този на момъка. – Утре ще мина през секретаря на дружинката и ще взема бележки. В събота сутрин, към седем, те искам до нас. - Добре. Тогава до събота. *** В ранното съботно утро, още по тъмно, Бойко спря колата си пред малката двуетажна къща в края на селото. Подранилият есенен вятър напористо гонеше окапалите жълти листа по улиците, а от изток небето бавно просветляваше. Той отвори пътната врата и по тясната дворна пътечка се запъти към къщата. Постройката тънеше в тъма и блажена тишина. Само едно от прозорчетата на лятната кухничка светеше и хвърляше бледата си светлина навън. Бойко се приближи, почука на вратата и след като чу бойкото бай Стояново “Влез!”, натисна дръжката на вратата. В кухничката бе приятно топло, нахвърляните в печката дръвца припряно пукаха, а на котлона къкреше медно джезве, пълно с кафе. На стената бе окачен голям трофей от дива свиня, а до него висеше картината на художника Василий Петров “ Ловци в почивка”. Бай Стоян, облечен в ловната си униформа, весело се усмихна изпод побелелите си мустаци, подаде една чашка на госта си и сипвайки му от топлата напитка, набързо му каза: - Колегата Вихрен трябва да дойде всеки момент. Ще ловуваме в местността “Черните каваци”. Сега там е удобно, полетата са изорани, угарите са дълбоки, а в близост има малки смесени широколистни горички и блокове с лозя. Ще вървим във верига до ръба на угарта и знай, че щом ги вдигнем, зайците ще бягат по посока към горичките или към лозята. Бойко разбиращо кимна с глава и продължи тихо да отпива от кафето си. Не след дълго отвън се чу изръмжаването на двигател, последвано от изсвирването на клаксон. Ловците грабнаха пушките, излязоха навън, качиха се в джипа на Вихрен и бързо потеглиха към ловището. Отзад в багажника шумно лаеха и тупкаха с крака двата дратхаара на Вихрен - Тара и Съни. Слънчевият диск се беше издигнал високо в небето, а над угарите тежко размахваха криле множество ята врани и гарвани. Есента бе “опожарила” по своему листата на дърветата от околните гори в жълто, оранжево и червено и те изглеждаха така, сякаш бяха извадени от статива на импресионист. Слизайки от джипа Бойко извади пушката, измъкна я от калъфа, сглоби я и бързо я зареди. Ловците се разтеглиха в малка верига и полека тръгнаха по ръба на угарта. Вихрен държеше лявата фаланга на “бойния” ред, бай Стоян вървеше по средата, а десният фланг се поддържаше от Бойко. Времето се пооправи, вятърът стихна, а слънцето, усмихвайки се, приятно галеше с лъчите си лицата им. Не се беше изминало много време и Тара направи първата стойка. Имаше нещо магично, нещо мистично в лова с кучета работещи със стойка, което много се харесваше на Бойко и неудържимо го привличаше. Начинът, по който кучето усетило дивеча застава неподвижно, цялата напрегнатост, която се излъчва от застиналия му профил, моментът, в който дивечът се вдига и сякаш винаги заварва ловеца неподготвен. Всичко това караше напрегнатите и изтънели градски нерви, тъжно да проскърцват и да те издадат в неподходящия момент. С бързи крачки Вихрен се приближи до Тара, застана зад нея и отривисто й подвикна: - “Дай”. Заекът не успя да пробяга и двадесетина метра - последваха два къси изстрела, той се преметна два пъти и се кротна върху студената и рохкава пръст. С привично движение Вихрен продуха двете цеви на пушката, взе дивеча от устата на послушно донеслото го до него куче, мушна го в торбата и ловците продължиха напред. Раздразнени от изстрелите, двете кучета още по – енергично се защураха по браздите. На едно място, където най - вероятно получени от повторна оран няколко бразди бяха по – високи от останалите, точно в сектора на Бойко, Тара отново спря и направи стойка. Младият ловец закрачи към кучето и стигайки до него леко повдигна пушката и тихо му подвикна. Сякаш изстрелян като от тетива на лък, заекът бързо се насочи към малката горичка вдясно от ловците. Бойко бързо вдигна пушката, прицели се в ушите му и натисна спусъка. Над угарите се разнесе силен изстрел, чието ехо достигна до горичката и се замота около стволовете на дърветата. Заекът привидно тежко тупна върху буците пръст и не мръдна повече. Решил да не му стреля втори път, Бойко измъкна дивеча от налитащите кучета и го мушна в раницата. Около обяд ловците решиха да починат под сянката на един голям дъб в покрайнините на малка смесена горичка от дъб и акация. Постлаха вестници, извадиха каквото имат от раниците и насядаха на импровизираната трапеза. Настроението беше приповдигнато, понеже имаше слука – Вихрен бе ударил два заека, а Бойко един. Само раницата на бай Стоян беше празна, но и той усмихнато клатеше глава и си боцкаше от луканката. На едно “островче” образувано от забравени при оранта каниш и тръни, Съни направи стойка, бай Стоян се приближи до нея и тихо я насърчи. Каква беше изненадата изписана на лицето на старият ловец, когато вместо заек, от високите трънаци се вдигна дребна сърничка. Тя бързо се насочи по ръба на угарта, мятайки мръсно бялата си задница към близкия лозов блок, сподирена от веселите викове на ловците. - Ей, Бойко! – шеговито подвикна Вихрен, отпивайки глътка вода от манерката си. – То, твоят заек, дето го гръмна, май гюдженче беше бе, а? Едногодишно детенце! Я, виж моите колко са големи. То такива неориентирани зайчета всеки може да бие. Я го извади от раницата и да ги премерим. Не свикнал на зевзешкия характер на колегата си, Бойко се засегна, протегна ръка, придърпа раницата до себе си и без много да му мисли разтвори ципа. В този момент, неочаквано и за тримата, гъвкавото ръждивокафяво заешко тяло се изплъзна като змия изпод ръцете на младия ловец и за части от секундата се скри в близките храсти. - У, у, у, заека, заека избяга! Дръж го! Стреляй! – над поляната се разнесоха разбъркани команди, а Бойко остана да стои вцепенен, стискайки отворената и празна раница в ръце. Пръв се посъвзе от първоначалната изненада зевзекът Вихрен: - Eй, Бойче! Твоят заек, освен, че е малолетен има и бронирана жилетка. Видя ли колко бързо се шмугна в шубраците? Все едно го гонят триста дявола. – смехът му отново прокънтя и се шмугна между крайните дървета. Бойко безпомощно стискаше раницата и хапеше до кръв устните си от яд. Не можеше да повярва какво му се е случило. - Хайде Бойко, не се ядосвай! Знаеш ли още колко угари ще отъпчем следобед? Все ще ти изскочи нещо. Празен няма да се върнеш. – успокоително му говореше бай Стоян. - Ама, бай Стояне! – гласът на Бойко хриптеше. - Нали каза, че пушката е много хубава, че била от серията “сама си бие”. А виж станах за смях пред хората. - Не е толкова важно с какво се стреля момко, а кой стреля. Ти най – вероятно си улучил заека, но сачмите не са го ранили смъртоносно. Получил е моментен шок от повърхностната рана на главата, отърсил се е от него и в момента, в който си отворил раницата, е побягнал. И на мен ми се е случвало като млад ловец. Нека това да ти послужи като урок и да ти виси като обица на ухото. Хората са го нарекли с една дума – слука. Следобед ловците продължиха лова в съседните угари и в края на деня никой не се прибра в къщи празен. Ноември, 2016г.
  2. Бракониерът

    Бракониерът От известно време търпеливо наблюдаваше предпазливите й движения. Тя се движеше зад стената от шипкови храсти и дъбови издънки, които служеха за граница между гората и ливадата. Беше засякъл следите й още преди десетина дни по време на един лов на диви свине. След това мисълта се зароди сама в главата му. На два пъти идва със стария си зелен москвич до мястото и видя леко оформената пътечка на дирята й. Омачканите листа, затъването на копитцата й в рядката кал и отъпканата, вече рядка на места трева показваха честите преминавания на сърната по нея. Следите бяха пресни. Това личеше освен по дирята и по бърбошките, които той откри на отделни места по самата пътека и встрани от нея Направи си укритие в короната на една ниска самотна круша, израсла на петдесетина метра от гората. Сякаш именно на нея й бе съдено да стане съучастник в това престъпление. Сигурен бе, че тази вечер тя ще дойде. Първо дочу тихите й стъпки по опадалата дъбова шума, а после и рязкото изпукване на счупено клонче. Съзирайки силуета й зад крайните храсти усети лек нервен спазъм като електрически ток да полазва по сетивата му. Ръцете му леко потрепераха. Наложи си да се успокои. Нямаше право на грешка. Сърната предусещаше смътно някаква опасност, колебаеше се и пристъпваше от крак на крак, правеше нервни кръгове из храстите, но в крайна сметка стържещият в стомаха й глад надделя. Сочните зелени стръкове неустоимо я привличаха. Слънцето вече бе залязло и тънка мрачевина се бе разстлала над ливадата когато тя излезе на поляната и започна да пасе. Бавно провря цевта на карабината през редките клони и опря студения приклад в бузата си. Кръстът на оптическия прицел бавно и неумолимо легна върху гърдите й. Изчака един момент, когато тя вдигна глава и хрупайки трева се заслуша в здрача. Изстрелът самотно тресна над смълчаната гора. Сърната за миг се присви, след това предните й крака се подгънаха и тя без стон падна на тревата. Той остана заслушан още няколко минути, след това метна пушката на рамо, чевръсто слезе от дървото и се приближи до нея. Побутна я с крак за да се увери, че си е свършил работата и бързо се огледа наоколо. Завърза предните и задните й крака с въже, метна я на гърба си и с бързи крачки се отправи към москвича, който бе оставил на коларския път край гората. Мушна я в багажника и не след дълго двете светлини от фаровете бавно опипваха коловозите по обратния път водещ към малкия град. Прибра се по тъмно, слезе от колата и плахо се озърна. След това бързо измъкна трупа и с хищни стъпки се вмъкна в двора на двуетажната си къща. Затвори се в гаража, окачи трупа на една кука и под треперливата светлина на единствената електрическа крушка набързо и майсторски с бързи и точни движения я одра. Прибра кожата в един голям зеблен чувал, а разфасованото на отделни късове месо мушна в друг найлонов чувал. В гаража беше доста хладно и месото можеше да престои ден – два без да се развали. След това той скри чувалите в един стар долап, останал още от дядо му в дъното на гаража и са качи горе да вечеря. Още от вратата усети неодобрителният поглед на жена си. - Какво има за вечеря? – попита той и пресилената му до средата на бузите усмивка раздразни още повече нежното и любещо сърце на добродушната Любка. - Люцерна с гарнитура от балур и фий! Това, което най – вероятно е хапвала сърничката преди да й видиш сметката. По самодоволната ти усмивка виждам, че си си свършил работата Колко пъти говорихме и ти се молех да не вършиш глупости. Гладни ли опустяхме, че скиториш из кърищата и да трепеш мирните сърни. Не ти ли дожаля? Сърце нямаш ли? Венко, вече намръщен от лекцията по морал и нравственост, която бълваше жена му, сипвайки си чаша сливова ракия, отпи една голяма глътка, въздъхна тежко и погледна Любка право в очите със своя оловносинкав поглед. - Ти голяма природозащитничка се извъди бе. Още малко и убиец ще ме изкараш. Голяма моралистка, ки. Кога каниш гости първата ти хвалба е за сърнешката пастърма и кюфтета. А сега си се нахвърлила върху мен все едно вече членуваш в Грин Пийс. Отивам при Стефан, комшията на раздумка. Поне за него не зная да е подавал молба за членство в Зелени Балкани. Стана и ядно тръшна вратата след себе си. На следващия ден прибирайки се от работа, Венко спря московеца пред големия хранителен магазин в центъра на града за да купи хляб, сирене и някои други необходими продукти за вкъщи. На излизане срещу него се зададе пастира Съби. Венко отдалеч забеляза, че стария е доста сръбнал – залиташе, краката му се влачеха по земята, а очите му гледаха със стъклен блясък. Тъкмо се надяваше да го подмине, но Съби го позна: - Венко, Венкоо, Венко! Защо така бе, млади момко? Какво ти правеше сърничката бе? Що беше съгрешила, че я уби? Всяка вечер като прекарвам говедата покрай оная полянка тя излизаше и аз и се любувах. Защо я уби? Очите на Венко злобно светнаха и се наляха с кръв. - Не е твоя работа! – а след това тихо добави: Ако кажеш някому нещо или идеш в полицията мисли му. Така ще те заровя, че и чакалите няма да могат да ти изровят кокаляците. Минаха се няколко дни и Венко обзет от ежедневните вълнения позабрави за случката. Обаче през един слънчев предиобед докато прекопаваше и подготвяше градината за зимата на пътната врата се почука. Той подпря мотиката на една млада череша и се запъти по тясната пътека покрай постройката. Изведнъж краката и ръцете му изтръпнаха и се вкочаниха. Тръпка, по – студена от ледена висулка погали с ледено докосване сърцето му. На вратата стоеше изпъчен в новата си униформа кварталния Головодов. С него отдавна не се обичаха. Преди време Венко беше гръмнал едно куче с една преправяна карабина на сметището близо до крайните къщи, където се събираха много деца. Разрази се голям скандал, едва не се стигна до съд. Оттогава постоянно се дебнеха като котка и мишка. - Привет Венко! – мустаците на кварталния се разтеглиха в лукава усмивка. Нарушавам спокойствието ти, защото от последното ти заверяване на разрешителното не съм ти поглеждал касата. Искам да се уверя дали си е на мястото и не се е преместила. - Разбира се господин полицай! – криво се усмихна Венко. Заповядайте вътре. Не се събувайте. Влезте, влезте. Той припряно се прибърса в работните панталони и въведе стария си познайник в хола. Искате ли нещо за пиене? Какво да предложа? Кафе, чай? Имам и ракийка, ако желае многоуважаемия квартален? - Благодаря ти Венко! Чай не пия, а от сутринта съм пил поне пет кафета. А пък за ракия е рано. На работа съм все пак. Дай да я видим тая твойта каса. Венко измъкна ключовете и отключи касата. В нея грижливо почистени стояха двете карабини манлихерки, едната с къса, а другата с дълга цев, а до тях гордо показваше многото си драскотини старата венкова успоредка “туловка” с открити куроци. Головодов се повъртя, сумтя, опипва касата отляво и отдясно, разглежда как е хваната за стената и точно когато Венко си помисли, че прегледа е към края си, когато чу изпълнения с ледено дихание глас на полицая: - Били ми подал карабината с дългата цев, Венко, ако обичаш? Искам само да я погледна. Отново студена тръпка полази по венковия гръб. “ Нали прегледа беше за касата. За какъв дявол му е притрябвала пушката?” С бавно движение му я подаде. Полицаят я повъртя в ръцете си, издърпа няколко пъти затвора, прицели се на шега в една картина на стената и точно понечи да я върне на Венко погледна в цевта. - А! Венко, че то малко нагар като, че ли има вътре бе. Да не си ходил скоро на лов? - Миналата седмица стрелях по едно прасе два пъти и само го раних. После като се прибрах вкъщи жената ме затрупа с работа. Нали знаеш Головодов, есен е и в градината има много работа. На две, на три прекарах шомпола през цевта. Нямах време да я чистя. Головодов отново пусна на свобода ехидната си усмивка. - Отнасяй се по – отговорно към оръжието Венко. Това не е шега работа. Виждаш колко зачестиха инцидентите напоследък. Оръжието е като жената. Колкото по го гледаш, толкова по – дълго и вярно ще ти служи. Полицаят нахлупи шапката на главата си и тръгна към вратата. На прага той се спря хвърли към домакина прострелен поглед и сякаш между другото попита: - Не си ли гръмнал някоя сърничка наскоро бе Венко? Все за прасета и лисици се щурате в гората, а сърната е деликатес. Сърцето и душата на Венко като, че щяха да изскочат. Ситни капчици пот избиха по челото му. Поради тъмнотата в стаята полицая не ги забеляза. - Не няма Головодов. Не стреляме по сърните. Пускаме ги като излезнат по пусиите. Малко са, а и трябва да ги пазим. Скоро ще падне сняг, ще се появят и вълците. Хранилките трябва да стягаме за тях, а не шишанетата. - Точно така Венко! Много правилно. Де всички ловци да бяха като теб. Излязоха през ниската врата, бързо преминаха през тесния двор и скоро вратата хлопна зад ниската и набита фигура на полицая. Венко шумно въздъхна. Отпусна се и седна до вратата. “ Не мога повече така” – мислеше си той. “Жената от два дена думичка не ми е казала. Не се знае Съби в коя кръчма ще се напие като казак и ще се разприказва и Головодов отново ще цъфне на вратата ми. Още тази вечер ще се отърва от тези отвратителни чували. Още с припадането на здрача Венко извади чувалите от долапа в гаража и ги вмъкна в багажника. Хвърли една лопата на задните седалки и по тъмно се отправи към гората. Спря москвича на същото място където го бе спрял преди два дни. Измъкна чувалите и лопатата, взе едно фенерче, влезе навътре в гъстия храсталак и енергично се зае да копае дупка. След около половин час морен и запотен захвърли чувалите в плиткото трапче, насипа отгоре пръст и листа и се отправи към колата. Захвърли лопатата на задната седалка. Отвори предната врата, погледна в посока на пътекатата откъдето бе излязъл и тихо си промърмори: - Права е жена ми. Толкова много вълнения за една сърна! Нито гладен съм останал, нито жаден. Повече няма и да помисля да стрелям по такъв дивеч. Дано Бог ми прости и приеме душата на това животинче в райските ливади. Запали мотора и само след миг фаровете на москвича отново заопипваха коловозите на обратния път към града. Февруари, 2016 г
  3. Бракониер Виж урока Бракониер От известно време търпеливо наблюдаваше предпазливите й движения. Тя се движеше зад стената от шипкови храсти и дъбови издънки, които служеха за граница между гората и ливадата. Беше засякъл следите й още преди десетина дни по време на един лов на диви свине. След това мисълта се зароди сама в главата му. На два пъти идва със стария си зелен москвич до мястото и видя леко оформената пътечка на дирята й. Омачканите листа, затъването на копитцата й в рядката кал и отъпканата, вече рядка на места трева показваха честите преминавания на сърната по нея. Следите бяха пресни. Това личеше освен по дирята и по бърбошките, които той откри на отделни места по самата пътека и встрани от нея Направи си укритие в короната на една ниска самотна круша, израсла на петдесетина метра от гората. Сякаш именно на нея й бе съдено да стане съучастник в това престъпление. Сигурен бе, че тази вечер тя ще дойде. Първо дочу тихите й стъпки по опадалата дъбова шума, а после и рязкото изпукване на счупено клонче. Съзирайки силуета й зад крайните храсти усети лек нервен спазъм като електрически ток да полазва по сетивата му. Ръцете му леко потрепераха. Наложи си да се успокои. Нямаше право на грешка. Сърната предусещаше смътно някаква опасност, колебаеше се и пристъпваше от крак на крак, правеше нервни кръгове из храстите, но в крайна сметка стържещият в стомаха й глад надделя. Сочните зелени стръкове неустоимо я привличаха. Слънцето вече бе залязло и тънка мрачевина се бе разстлала над ливадата когато тя излезе на поляната и започна да пасе. Бавно провря цевта на карабината през редките клони и опря студения приклад в бузата си. Кръстът на оптическия прицел бавно и неумолимо легна върху гърдите й. Изчака един момент, когато тя вдигна глава и хрупайки трева се заслуша в здрача. Изстрелът самотно тресна над смълчаната гора. Сърната за миг се присви, след това предните й крака се подгънаха и тя без стон падна на тревата. Той остана заслушан още няколко минути, след това метна пушката на рамо, чевръсто слезе от дървото и се приближи до нея. Побутна я с крак за да се увери, че си е свършил работата и бързо се огледа наоколо. Завърза предните и задните й крака с въже, метна я на гърба си и с бързи крачки се отправи към москвича, който бе оставил на коларския път край гората. Мушна я в багажника и не след дълго двете светлини от фаровете бавно опипваха коловозите по обратния път водещ към малкия град. Прибра се по тъмно, слезе от колата и плахо се озърна. След това бързо измъкна трупа и с хищни стъпки се вмъкна в двора на двуетажната си къща. Затвори се в гаража, окачи трупа на една кука и под треперливата светлина на единствената електрическа крушка набързо и майсторски с бързи и точни движения я одра. Прибра кожата в един голям зеблен чувал, а разфасованото на отделни късове месо мушна в друг найлонов чувал. В гаража беше доста хладно и месото можеше да престои ден – два без да се развали. След това той скри чувалите в един стар долап, останал още от дядо му в дъното на гаража и са качи горе да вечеря. Още от вратата усети неодобрителният поглед на жена си. - Какво има за вечеря? – попита той и пресилената му до средата на бузите усмивка раздразни още повече нежното и любещо сърце на добродушната Любка. - Люцерна с гарнитура от балур и фий! Това, което най – вероятно е хапвала сърничката преди да й видиш сметката. По самодоволната ти усмивка виждам, че си си свършил работата Колко пъти говорихме и ти се молех да не вършиш глупости. Гладни ли опустяхме, че скиториш из кърищата и да трепеш мирните сърни. Не ти ли дожаля? Сърце нямаш ли? Венко, вече намръщен от лекцията по морал и нравственост, която бълваше жена му, сипвайки си чаша сливова ракия, отпи една голяма глътка, въздъхна тежко и погледна Любка право в очите със своя оловносинкав поглед. - Ти голяма природозащитничка се извъди бе. Още малко и убиец ще ме изкараш. Голяма моралистка, ки. Кога каниш гости първата ти хвалба е за сърнешката пастърма и кюфтета. А сега си се нахвърлила върху мен все едно вече членуваш в Грин Пийс. Отивам при Стефан, комшията на раздумка. Поне за него не зная да е подавал молба за членство в Зелени Балкани. Стана и ядно тръшна вратата след себе си. На следващия ден прибирайки се от работа, Венко спря московеца пред големия хранителен магазин в центъра на града за да купи хляб, сирене и някои други необходими продукти за вкъщи. На излизане срещу него се зададе пастира Съби. Венко отдалеч забеляза, че стария е доста сръбнал – залиташе, краката му се влачеха по земята, а очите му гледаха със стъклен блясък. Тъкмо се надяваше да го подмине, но Съби го позна: - Венко, Венкоо, Венко! Защо така бе, млади момко? Какво ти правеше сърничката бе? Що беше съгрешила, че я уби? Всяка вечер като прекарвам говедата покрай оная полянка тя излизаше и аз и се любувах. Защо я уби? Очите на Венко злобно светнаха и се наляха с кръв. - Не е твоя работа! – а след това тихо добави: Ако кажеш някому нещо или идеш в полицията мисли му. Така ще те заровя, че и чакалите няма да могат да ти изровят кокаляците. Минаха се няколко дни и Венко обзет от ежедневните вълнения позабрави за случката. Обаче през един слънчев предиобед докато прекопаваше и подготвяше градината за зимата на пътната врата се почука. Той подпря мотиката на една млада череша и се запъти по тясната пътека покрай постройката. Изведнъж краката и ръцете му изтръпнаха и се вкочаниха. Тръпка, по – студена от ледена висулка погали с ледено докосване сърцето му. На вратата стоеше изпъчен в новата си униформа кварталния Головодов. С него отдавна не се обичаха. Преди време Венко беше гръмнал едно куче с една преправяна карабина на сметището близо до крайните къщи, където се събираха много деца. Разрази се голям скандал, едва не се стигна до съд. Оттогава постоянно се дебнеха като котка и мишка. - Привет Венко! – мустаците на кварталния се разтеглиха в лукава усмивка. Нарушавам спокойствието ти, защото от последното ти заверяване на разрешителното не съм ти поглеждал касата. Искам да се уверя дали си е на мястото и не се е преместила. - Разбира се господин полицай! – криво се усмихна Венко. Заповядайте вътре. Не се събувайте. Влезте, влезте. Той припряно се прибърса в работните панталони и въведе стария си познайник в хола. Искате ли нещо за пиене? Какво да предложа? Кафе, чай? Имам и ракийка, ако желае многоуважаемия квартален? - Благодаря ти Венко! Чай не пия, а от сутринта съм пил поне пет кафета. А пък за ракия е рано. На работа съм все пак. Дай да я видим тая твойта каса. Венко измъкна ключовете и отключи касата. В нея грижливо почистени стояха двете карабини манлихерки, едната с къса, а другата с дълга цев, а до тях гордо показваше многото си драскотини старата венкова успоредка “туловка” с открити куроци. Головодов се повъртя, сумтя, опипва касата отляво и отдясно, разглежда как е хваната за стената и точно когато Венко си помисли, че прегледа е към края си, когато чу изпълнения с ледено дихание глас на полицая: - Били ми подал карабината с дългата цев, Венко, ако обичаш? Искам само да я погледна. Отново студена тръпка полази по венковия гръб. “ Нали прегледа беше за касата. За какъв дявол му е притрябвала пушката?” С бавно движение му я подаде. Полицаят я повъртя в ръцете си, издърпа няколко пъти затвора, прицели се на шега в една картина на стената и точно понечи да я върне на Венко погледна в цевта. - А! Венко, че то малко нагар като, че ли има вътре бе. Да не си ходил скоро на лов? - Миналата седмица стрелях по едно прасе два пъти и само го раних. После като се прибрах вкъщи жената ме затрупа с работа. Нали знаеш Головодов, есен е и в градината има много работа. На две, на три прекарах шомпола през цевта. Нямах време да я чистя. Головодов отново пусна на свобода ехидната си усмивка. - Отнасяй се по – отговорно към оръжието Венко. Това не е шега работа. Виждаш колко зачестиха инцидентите напоследък. Оръжието е като жената. Колкото по го гледаш, толкова по – дълго и вярно ще ти служи. Полицаят нахлупи шапката на главата си и тръгна към вратата. На прага той се спря хвърли към домакина прострелен поглед и сякаш между другото попита: - Не си ли гръмнал някоя сърничка наскоро бе Венко? Все за прасета и лисици се щурате в гората, а сърната е деликатес. Сърцето и душата на Венко като, че щяха да изскочат. Ситни капчици пот избиха по челото му. Поради тъмнотата в стаята полицая не ги забеляза. - Не няма Головодов. Не стреляме по сърните. Пускаме ги като излезнат по пусиите. Малко са, а и трябва да ги пазим. Скоро ще падне сняг, ще се появят и вълците. Хранилките трябва да стягаме за тях, а не шишанетата. - Точно така Венко! Много правилно. Де всички ловци да бяха като теб. Излязоха през ниската врата, бързо преминаха през тесния двор и скоро вратата хлопна зад ниската и набита фигура на полицая. Венко шумно въздъхна. Отпусна се и седна до вратата. “ Не мога повече така” – мислеше си той. “Жената от два дена думичка не ми е казала. Не се знае Съби в коя кръчма ще се напие като казак и ще се разприказва и Головодов отново ще цъфне на вратата ми. Още тази вечер ще се отърва от тези отвратителни чували. Още с припадането на здрача Венко извади чувалите от долапа в гаража и ги вмъкна в багажника. Хвърли една лопата на задните седалки и по тъмно се отправи към гората. Спря москвича на същото място където го бе спрял преди два дни. Измъкна чувалите и лопатата, взе едно фенерче, влезе навътре в гъстия храсталак и енергично се зае да копае дупка. След около половин час морен и запотен захвърли чувалите в плиткото трапче, насипа отгоре пръст и листа и се отправи към колата. Захвърли лопатата на задната седалка. Отвори предната врата, погледна в посока на пътекатата откъдето бе излязъл и тихо си промърмори: - Права е жена ми. Толкова много вълнения за една сърна! Нито гладен съм останал, нито жаден. Повече няма и да помисля да стрелям по такъв дивеч. Дано Бог ми прости и приеме душата на това животинче в райските ливади. Запали мотора и само след миг фаровете на москвича отново заопипваха коловозите на обратния път към града. Февруари, 2016 г Submitter parvanski Изпратен 26.10.2017 Category Текстове  
  4. Бракониер

    Version 1.0.0

    0 сваляния

    Бракониер От известно време търпеливо наблюдаваше предпазливите й движения. Тя се движеше зад стената от шипкови храсти и дъбови издънки, които служеха за граница между гората и ливадата. Беше засякъл следите й още преди десетина дни по време на един лов на диви свине. След това мисълта се зароди сама в главата му. На два пъти идва със стария си зелен москвич до мястото и видя леко оформената пътечка на дирята й. Омачканите листа, затъването на копитцата й в рядката кал и отъпканата, вече рядка на места трева показваха честите преминавания на сърната по нея. Следите бяха пресни. Това личеше освен по дирята и по бърбошките, които той откри на отделни места по самата пътека и встрани от нея Направи си укритие в короната на една ниска самотна круша, израсла на петдесетина метра от гората. Сякаш именно на нея й бе съдено да стане съучастник в това престъпление. Сигурен бе, че тази вечер тя ще дойде. Първо дочу тихите й стъпки по опадалата дъбова шума, а после и рязкото изпукване на счупено клонче. Съзирайки силуета й зад крайните храсти усети лек нервен спазъм като електрически ток да полазва по сетивата му. Ръцете му леко потрепераха. Наложи си да се успокои. Нямаше право на грешка. Сърната предусещаше смътно някаква опасност, колебаеше се и пристъпваше от крак на крак, правеше нервни кръгове из храстите, но в крайна сметка стържещият в стомаха й глад надделя. Сочните зелени стръкове неустоимо я привличаха. Слънцето вече бе залязло и тънка мрачевина се бе разстлала над ливадата когато тя излезе на поляната и започна да пасе. Бавно провря цевта на карабината през редките клони и опря студения приклад в бузата си. Кръстът на оптическия прицел бавно и неумолимо легна върху гърдите й. Изчака един момент, когато тя вдигна глава и хрупайки трева се заслуша в здрача. Изстрелът самотно тресна над смълчаната гора. Сърната за миг се присви, след това предните й крака се подгънаха и тя без стон падна на тревата. Той остана заслушан още няколко минути, след това метна пушката на рамо, чевръсто слезе от дървото и се приближи до нея. Побутна я с крак за да се увери, че си е свършил работата и бързо се огледа наоколо. Завърза предните и задните й крака с въже, метна я на гърба си и с бързи крачки се отправи към москвича, който бе оставил на коларския път край гората. Мушна я в багажника и не след дълго двете светлини от фаровете бавно опипваха коловозите по обратния път водещ към малкия град. Прибра се по тъмно, слезе от колата и плахо се озърна. След това бързо измъкна трупа и с хищни стъпки се вмъкна в двора на двуетажната си къща. Затвори се в гаража, окачи трупа на една кука и под треперливата светлина на единствената електрическа крушка набързо и майсторски с бързи и точни движения я одра. Прибра кожата в един голям зеблен чувал, а разфасованото на отделни късове месо мушна в друг найлонов чувал. В гаража беше доста хладно и месото можеше да престои ден – два без да се развали. След това той скри чувалите в един стар долап, останал още от дядо му в дъното на гаража и са качи горе да вечеря. Още от вратата усети неодобрителният поглед на жена си. - Какво има за вечеря? – попита той и пресилената му до средата на бузите усмивка раздразни още повече нежното и любещо сърце на добродушната Любка. - Люцерна с гарнитура от балур и фий! Това, което най – вероятно е хапвала сърничката преди да й видиш сметката. По самодоволната ти усмивка виждам, че си си свършил работата Колко пъти говорихме и ти се молех да не вършиш глупости. Гладни ли опустяхме, че скиториш из кърищата и да трепеш мирните сърни. Не ти ли дожаля? Сърце нямаш ли? Венко, вече намръщен от лекцията по морал и нравственост, която бълваше жена му, сипвайки си чаша сливова ракия, отпи една голяма глътка, въздъхна тежко и погледна Любка право в очите със своя оловносинкав поглед. - Ти голяма природозащитничка се извъди бе. Още малко и убиец ще ме изкараш. Голяма моралистка, ки. Кога каниш гости първата ти хвалба е за сърнешката пастърма и кюфтета. А сега си се нахвърлила върху мен все едно вече членуваш в Грин Пийс. Отивам при Стефан, комшията на раздумка. Поне за него не зная да е подавал молба за членство в Зелени Балкани. Стана и ядно тръшна вратата след себе си. На следващия ден прибирайки се от работа, Венко спря московеца пред големия хранителен магазин в центъра на града за да купи хляб, сирене и някои други необходими продукти за вкъщи. На излизане срещу него се зададе пастира Съби. Венко отдалеч забеляза, че стария е доста сръбнал – залиташе, краката му се влачеха по земята, а очите му гледаха със стъклен блясък. Тъкмо се надяваше да го подмине, но Съби го позна: - Венко, Венкоо, Венко! Защо така бе, млади момко? Какво ти правеше сърничката бе? Що беше съгрешила, че я уби? Всяка вечер като прекарвам говедата покрай оная полянка тя излизаше и аз и се любувах. Защо я уби? Очите на Венко злобно светнаха и се наляха с кръв. - Не е твоя работа! – а след това тихо добави: Ако кажеш някому нещо или идеш в полицията мисли му. Така ще те заровя, че и чакалите няма да могат да ти изровят кокаляците. Минаха се няколко дни и Венко обзет от ежедневните вълнения позабрави за случката. Обаче през един слънчев предиобед докато прекопаваше и подготвяше градината за зимата на пътната врата се почука. Той подпря мотиката на една млада череша и се запъти по тясната пътека покрай постройката. Изведнъж краката и ръцете му изтръпнаха и се вкочаниха. Тръпка, по – студена от ледена висулка погали с ледено докосване сърцето му. На вратата стоеше изпъчен в новата си униформа кварталния Головодов. С него отдавна не се обичаха. Преди време Венко беше гръмнал едно куче с една преправяна карабина на сметището близо до крайните къщи, където се събираха много деца. Разрази се голям скандал, едва не се стигна до съд. Оттогава постоянно се дебнеха като котка и мишка. - Привет Венко! – мустаците на кварталния се разтеглиха в лукава усмивка. Нарушавам спокойствието ти, защото от последното ти заверяване на разрешителното не съм ти поглеждал касата. Искам да се уверя дали си е на мястото и не се е преместила. - Разбира се господин полицай! – криво се усмихна Венко. Заповядайте вътре. Не се събувайте. Влезте, влезте. Той припряно се прибърса в работните панталони и въведе стария си познайник в хола. Искате ли нещо за пиене? Какво да предложа? Кафе, чай? Имам и ракийка, ако желае многоуважаемия квартален? - Благодаря ти Венко! Чай не пия, а от сутринта съм пил поне пет кафета. А пък за ракия е рано. На работа съм все пак. Дай да я видим тая твойта каса. Венко измъкна ключовете и отключи касата. В нея грижливо почистени стояха двете карабини манлихерки, едната с къса, а другата с дълга цев, а до тях гордо показваше многото си драскотини старата венкова успоредка “туловка” с открити куроци. Головодов се повъртя, сумтя, опипва касата отляво и отдясно, разглежда как е хваната за стената и точно когато Венко си помисли, че прегледа е към края си, когато чу изпълнения с ледено дихание глас на полицая: - Били ми подал карабината с дългата цев, Венко, ако обичаш? Искам само да я погледна. Отново студена тръпка полази по венковия гръб. “ Нали прегледа беше за касата. За какъв дявол му е притрябвала пушката?” С бавно движение му я подаде. Полицаят я повъртя в ръцете си, издърпа няколко пъти затвора, прицели се на шега в една картина на стената и точно понечи да я върне на Венко погледна в цевта. - А! Венко, че то малко нагар като, че ли има вътре бе. Да не си ходил скоро на лов? - Миналата седмица стрелях по едно прасе два пъти и само го раних. После като се прибрах вкъщи жената ме затрупа с работа. Нали знаеш Головодов, есен е и в градината има много работа. На две, на три прекарах шомпола през цевта. Нямах време да я чистя. Головодов отново пусна на свобода ехидната си усмивка. - Отнасяй се по – отговорно към оръжието Венко. Това не е шега работа. Виждаш колко зачестиха инцидентите напоследък. Оръжието е като жената. Колкото по го гледаш, толкова по – дълго и вярно ще ти служи. Полицаят нахлупи шапката на главата си и тръгна към вратата. На прага той се спря хвърли към домакина прострелен поглед и сякаш между другото попита: - Не си ли гръмнал някоя сърничка наскоро бе Венко? Все за прасета и лисици се щурате в гората, а сърната е деликатес. Сърцето и душата на Венко като, че щяха да изскочат. Ситни капчици пот избиха по челото му. Поради тъмнотата в стаята полицая не ги забеляза. - Не няма Головодов. Не стреляме по сърните. Пускаме ги като излезнат по пусиите. Малко са, а и трябва да ги пазим. Скоро ще падне сняг, ще се появят и вълците. Хранилките трябва да стягаме за тях, а не шишанетата. - Точно така Венко! Много правилно. Де всички ловци да бяха като теб. Излязоха през ниската врата, бързо преминаха през тесния двор и скоро вратата хлопна зад ниската и набита фигура на полицая. Венко шумно въздъхна. Отпусна се и седна до вратата. “ Не мога повече така” – мислеше си той. “Жената от два дена думичка не ми е казала. Не се знае Съби в коя кръчма ще се напие като казак и ще се разприказва и Головодов отново ще цъфне на вратата ми. Още тази вечер ще се отърва от тези отвратителни чували. Още с припадането на здрача Венко извади чувалите от долапа в гаража и ги вмъкна в багажника. Хвърли една лопата на задните седалки и по тъмно се отправи към гората. Спря москвича на същото място където го бе спрял преди два дни. Измъкна чувалите и лопатата, взе едно фенерче, влезе навътре в гъстия храсталак и енергично се зае да копае дупка. След около половин час морен и запотен захвърли чувалите в плиткото трапче, насипа отгоре пръст и листа и се отправи към колата. Захвърли лопатата на задната седалка. Отвори предната врата, погледна в посока на пътекатата откъдето бе излязъл и тихо си промърмори: - Права е жена ми. Толкова много вълнения за една сърна! Нито гладен съм останал, нито жаден. Повече няма и да помисля да стрелям по такъв дивеч. Дано Бог ми прости и приеме душата на това животинче в райските ливади. Запали мотора и само след миг фаровете на москвича отново заопипваха коловозите на обратния път към града. Февруари, 2016 г
×