Jump to content

Западно сибирски лайки


bum
 Share

Recommended Posts

ами дай да видим какво има по тези дървета

колега PONKA както казах горе има котка/домашна/леко подивяла :D

Link to comment
Share on other sites

колега PONKA както казах горе има котка/домашна/леко подивяла :D

Ето малко и добити кожички отработени от лайките,но не мога да открия големия дзвер

post-5344-1272656309_thumb.jpg

Link to comment
Share on other sites

колега PONKA както казах горе има котка/домашна/леко подивяла ;)
като гледам доста често искарваш кучетата така и трябва да бъде според мен кучетата са красиви браво за тези две неща но като правиш снимки хващай й обекта на лов ако неможе прави по две снимки една с кучетата и една с дивеча без да разбирам много от лайки моето мнение е че тренировката с домашна котка трябва да спре ище на 5 6 месец от там нататък само дивеч бялки невестулки борсуци и нагоре :D:drinks:
Link to comment
Share on other sites

като гледам доста често искарваш кучетата така и трябва да бъде според мен кучетата са красиви браво за тези две неща но като правиш снимки хващай й обекта на лов ако неможе прави по две снимки една с кучетата и една с дивеча без да разбирам много от лайки моето мнение е че тренировката с домашна котка трябва да спре ище на 5 6 месец от там нататък само дивеч бялки невестулки борсуци и нагоре :D:drinks:

Аз даже не съм ги тренирал с котаци те сами си ги работят ако питаш мен даже ''леко ме дразнят'' но,когато веднъж качиха един техен сив огромен събрат на едно меше и да видиш облайване ухааа чи кеф а борсуците и белките вече не ги броя имам и видео материал ,но не е много за форума ;)

Ади още една снимчица за ценителите на породата

post-5344-1272742319_thumb.jpg

Link to comment
Share on other sites

Аз даже не съм ги тренирал с котаци те сами си ги работят ако питаш мен даже ''леко ме дразнят'' но,когато веднъж качиха един техен сив огромен събрат на едно меше и да видиш облайване ухааа чи кеф а борсуците и белките вече не ги броя имам и видео материал ,но не е много за форума :o

Ади още една снимчица за ценителите на породата

Вий не спите!

Браво!!! :rolleyes:

Link to comment
Share on other sites

Ах как болиииии :rolleyes:

Аде бре раздвижете малко влака една шепа народ сме що се стискате разкажете воли и неволи слуки несполуки....

post-5344-1272814580_thumb.jpg

Link to comment
Share on other sites

Ах как болиииии :)

Аде бре раздвижете малко влака една шепа народ сме що се стискате разкажете воли и неволи слуки несполуки....

Тук, май че "овчерски" кучета гоните!

Link to comment
Share on other sites

"Просто инстинкт или ..............."

В редовете по - долу няма да стане дума за прекрасните ловни качества, с които природата щедро е обдарила лайката. Не иде реч за злобата, повратливостта и хазарта, която добре работещото куче влага в работата на едър и опасен дивеч като мечката и глиганата по нашите географски ширини, нито акуратността и упорството при претърсване на терена при работата й на животни с ценна кожа - катерица, бялка и златка. Ще споделя преките си впечатления от една друга твърде характерна черта от характера на лайката - връзката й със стопанина и умението й без думи да разбира не само какво се изисква от нея по време на лова, но и в други ситуации в планината.

Мисля, че известният познавач на животните Конрад Лоренц бе писал, че при сравнение на качествата ум, разсъдливост, хитрост, привързаност към стопанина и умение за постигане на пълен синхрон между човек и куче предимствата са изцяло на страната на женската спрямо мажкаря. Съдбата отреди лично да се убедя в правотата на думите му.

От доста време си имам една традиция, която спазвам всяка година - щом напролет снегът се стопи и стане възможен пеши преход от града до хижа "Марциганица", до която се намира и ловната ни хижа предприемам един хубав излет, през който яко начесвам хроничната ми краста за скитане из дивото, от която съм неизлечимо болен от години, и преминаване през чистилището на Майката природа, което считам за най - истинско и първично за човешките й чада. Разстоянието с автомобил в едната посока е малко повече от 30 км., но съм си разработил няколко преки пешеходни маршрута, дължината на които е скъсена на 20 км. Дистанцията си я бива, но нали знаете - всеки луд с номера си! Тази година закъснях с осъществяването на идеята си по понятни причини - Белка беше сватбарски настроена и ща не ща трябваше да изчакам да измине определеният период. Той най - сетне отмина и след като видях метеорологичната прогноза за 1 и 2 май реших - в събота и камъни да валят - горе съм!

Речено - сторено. В събота рано сутринта в компанията на двете лайки - Белка и Горун - излязох от града с ясната идея, че имам цял хубав пролетен ден за "преследване на Михаля". Сезонът на игликата вече настъпи и смятах да се възползвам и от този дар на планината, който тя щедро предлага на този, който я посети по това време на годината. Кучетата след дългият за тях постен период откъм излети след приключване на ловния сезон усърдно прочесваха околностите, но животни още не се вдигаха. Преди време бях заредил с каменна сол моите солища и минах през тях, за да видя кой ги е посещавал. Казвам моите, защото преди повече от 10 г. при скитанията си из района направих няколко места, които поддържам целогодишно със сол, скрито от другите, за да могат животните да задоволяват нуждите си от минерали, без да ги безпокоят. На първото място бе идвал елен - земята около буцата бе цялата изпотъпкана от големи еленови копита, навсякъде околовръст се виждаха снопове козина от животното, което бе започнало пролетното линеене. Повърхността на самата буца бе прилежно изгладена от честата й употреба. С повишено настроение поех нагоре. Вече се движех по Пазарския път - в миналото, преди да се създаде асфалтовото шосе той е бил единствената връзка между Асеновград и с. Добростан. Наименованието му е такова поради предназначението, което е имал - по него добростанци всеки четвъртък са отивали на пазар в града, за да разменят дърва и картофи за даровете от равнината. Второто солище бе доста под пътя ми и реших да го оставя за друг път. Ходенето ми спореше и сякаш разстоянието днес нямаше значение и умората бе нежелан спътник. Следващото солище се намираше на малка закътана полянка в близост до самия път. Достигайки до нея се стреснах от внезапния скок на сърната, която бе на солта. Животното се понесе в гъстото и с дрезгави пролайвания изрази недоволството си от внезапните смутители на покоя й. Явно днес денят ми нямаше да е от безинтересните. Все така с бърза крачка продължих и вече стигнах до първите ливади, на които се намираше и моята хижичка. Постройката е стара, изградена от суха каменна зидария, състояща се от две стаички, която в миналото е била пчелин. В близост се намира малък кайнак, черпещ сили от наскоро стопилите се снегове. Малко след като пристигнах дойдоха и кучетата и веднага се настаниха в малката локва под извора, за да се охладят. Поляната около хижичката бе преобърната от прасета - големи чимове влажна пръст и трева се виждаха навсякъде. Тясна пътечка, идеща от полянката над жижата и водеща към извока бе изсечена от еленови копита. Не се изненадох от видяното - районът е рядко посещаван от хора и наличието на прясна вода привличаше дивеча. Над кайнака растат доста дрянови храсти и всяка есен намирам следи от посещенията на мечките - големи "торти", останали след гощавката им с дренки. Черешовите дървета, няколкото джанки и крушата бяха отрупани с цвят - явен признак, че тая година ще има какво да се бере за разлика от лани, когато точно в перида на цъфтеж падна късен сняг и попари цветовете.

Хапнах набързо, напълних прясна вода и поех нагоре. Стръмният каменист планински път щеше да ме изведе на следващите ливади, доста по - големи от предишните. По пътя срещнах група туристи, набрали по тобра иглика, с която изобилстваше местността "Джамията". Това е едно от най - добрите ни ловища, представляващо връх, обрасъл със стара гора от черен бор, където често отсядат за дневен отдих елени и прасета. След като разменихме по няколко думи се разделихме и всеки пое по пътя си. От известно време кучетата не се виждаха. Вече излизах на ливадите и с поглед ги потърсих. След малко видях Белка да излиза от далечния край на "Джамията", но Горун липсваше. Внезапно до слуха ми достигна тревожен звън на конски хлопатар. Предусещайки какво може да се е случило забързах напред само за да видя как малък табун дребни каракачански коне се пръска из ливадите, преследван от кучето. Собствениците на конете с мъка се мъчеха да върнат животните, част от които бяха останали на място и им слагаха самари за дърва. За щастие стадният инстинкт върна конете при останалите, а Горун се подчини на гласа ми и остави конете на мира. Явно сечта в района бе възобновена. За това свидетелстваха камарите подредени дърва, струпани покрай пътя в очакване да бъдат натоварени и извозени. Тук вече трябваше да оставим пътя и да прекосим напряко през връх "Голяма Катровица". Свирнах на кучетата и рязко завивайки вдясно започнах изкачването. Почти веднага съжалих за така избрания маршрут - смесената букова и борова гора току - що бе изсечена. Почвата бе изранена и отъпкана от конски копита, следи от тежки обувки, навсякъде околовръст се виждаха следите, оставени от секачите - празни туби от масло, всевъзможни боклуци. Прескачайки паднали стволове на вековни борове и преплетени клони бързах да напусна района, за да изляза на горския път над него. Картината, която видях на пътя също не ме развесели - същите следи от конски копита, но вече примесени с дълбоките коловози, оставени от трупчийките. Не се виждаха никакви следи от дивеч, с които иначе районът изобилства. Явно сечта бе прогонила животните от района. А всяка пролет спокойните прасета, елени и мечки с километри следват стария горски път, несмущавани от никого. Сега обаче не беше така. Ускорих крачка, за да изляза по - бързо на високото. Както и очаквах и на "Свинска бара" ме посрещнаха същите следи, оставени от цивилизацията, но вече видях следите на преминали елени. Наблизо има няколко калища, любимо място на прасетата и елените, които въпреки сечта явно се посещаваха. С облекчение излязох на "Стария бунар". Името си този връх дължи на стар кладенец, който времето е пощадило и още действа, в близост още личат следите от овчи агъл. От там отново направо се спуснах към "Черни връх" и преминавайки през малка ливада, тясна ивица елова гора вече бях на "Анарска ширна". "Анарска ширна" е наименованието на обширни ливади, може би най - красивите в района, заключени от върховете "Голяма Анарица", "Червена стена" и "Пирамидата". Малката котловина е приказно красива и спира дъха. След като я пресякох по тясна, едва видима и обрасла пътечка се насочих към "Малка Анарица". По - малката сестра от двете Анарици е умалено копие на кака си, но притежава и един бисер, който липсва на по - голямата - в средата й има малка чешма, която сбира водата си в корито, издълбано в дънер на ела. При последното си посещение в района през април изненадах глухарка, която се тъкмо переше сватбената си премяна в притоплената от слънчевите лъчи бистра вода в коритото. Водата не пресъхва и в най - големите горещини лете и остава студена и приятна за пиене. Ливадата бе отрупана от иглика, като цветовете растяха нагъсто, на цели китки. Оставих раницата и шубата си настрана и за кратко време тобрата бе пълна догоре с дъхавите жълти цветове. На близкия сипей, проточил снага в дола, някакво движение привлече вниманието ми. Малко смоче, стоплено от слънцето чевръсто се движеше между ситните камъни, като се стараеше да избегне вниманието ми. Улових го за опашката, но малчуганът се извърна, стрелна глава към ръката ми и ме принуди да го пусна. Падайки на земята змийчето зае отбранителна позиция, изви се S - образно и се приготви за съпротива. Размерите му обаче не отговаряха на характера и след кратко надхитряне помежду ни го хванах зад главата. Гъвкавото змийско тяло веднага се уви около китката ми, но нямаше какво друго да направи. Явно заинтригуван от поведението ми отнякъде дойде Горун и задуши змийчето. Отдавна спрях да убивам срещнатите в планината змии, дори усойници и пепелянки и след като задоволих любопитството си оставих смочето на съдбата му. От тук пътеката се виеше през гъста гора от бял бор и след кратко ме изведе на открито, до "Замъка". Така наричаме построената там в зората на демокрацията разкошна вила. Собствениците й се занимаваха с отглеждането на овце и агнета, построиха и нова модерна мандра в близост, имаха и хергеле чистокръвни коне. Но по незнайни причини изведнъж изоставиха всичко и се изнесоха, като оставиха вилата на произвола на съдбата. С течение на времето имотът бе разграбен и сега стои като тъжен паметник, свидетелстващ за човешкото безхаберие и криминални наклонности. Вече провлачвайки стъпка бавно изминах последната дистанция до "Марциганица". Както и очаквах хижарите ги нямаше. В компанията на двете им овчарски кучета и кьосе баракът Балкан те бяха в обход на района. На ловната ни хижа също нямаше никого. Вързах кучетата на сянка под близките борове и уморено се отпуснах на поляната пред хижата. Погледът ми безпрепятствено се зарея към върховете отсреща. "Кара кулас" и "Чиляка" още носеха дебели снежни ямурлуци, но "Аква тепе" и "Караджов камък" вече бяха хвърлили снежните си калпаци. Скоро силните слънчеви лъчи ме принудиха и аз да потърся сянка под близките борики. Но време за много почивка нямах. Трябваше да тръгвам обратно. Умората от дългото предиобедно изкачване вече налагаше своя отпечатък върху ми. Затова когато отново стигнах до "Малка Анарица" реших да си дам време за отдих. Свалих тежките обувки и с наслада потопих крака в студената вода. Кучетата побързаха да последват примера ми, като Горун даже влезе в коритото и цял се изтегна в него. След това постлах шубата на поляната и блажено се отпуснах. Тишината на планината бе нарушавана единствено от звучните птичи песни и ромона на течащата вода. Сякаш лежах на огромна батерия и тялото ми с всяка клетка поемаше от неизчерпаемата енергия на планинската земя. Унесът ми прекъснат от човешки гласове. Две двойки туристи идваха по пътеката. Бяха от София, за пръв път бяха по тези места, но чули на връх "Червена стена" дошли да го видят. Упътих ги за посоката, която трябва да хванат. Беше време и аз да тръгвам. Този път явно се бях надценил - качените през зимата няколко кила отгоре и липсата на редовни тренировки, съчетани с изминалото днес разстояние нямаше как да не си кажат тежката дума. А ме чакаше още доста път надолу. Прехвърлях на ум най - удачните варианти за слизане и като избрах най - удобния маршрут поех по него. Предстоеше ми да мина по пътеката, наречена "Белия въбел". Тя минава през сърцето на резерват "Червена стена" и е най - краткият път до хижа "Безово". Движи се през смесени гори от бук и черен бор, като на много места минава през страхотни вътрешни поляни, любими места на сърните. Кучетата, ободрени от почивката и банята скоро изчезнаха от погледа ми. Движех се из диви и девствени места, целунати от Бога. На почти всяко поляна се вдигаше сърна или сръндак, които без да показват особен страх се отдалечаваха по високото. На няколко пъти привлечени от шума, който сърните вдигаха по буковата шума кучетата, без да видят животното пред себе си се стрелваха подире им, но след като разбираха с какъв дивеч си имат работа се завръщаха. Особено се открояваше Горун - в галоп, приведен почти до земята той се насочваше към шума с наостени уши и горящи очи, но разгадал сърнешкия мирис се връщаше с понижен интерес. На много места пътеката бе разрушена от усърдието на дивите свине, които необезпокоявани от никого и изхождайки от собствените си кулинарни наклонности бяха решили да търсят храната си точно на нея. Скоро излязох на "Бунара". Незнайно как на тази височина бе избила вода и находчивите планинци бяха я уловили в кладенец, в близост до който се мъдреше малък заслон, изоставен отдавна. Напредването само с около 200 м. зад заслона щеше ме изведе на остър скален корниз, който даваше възможност погледът да стигне до Бачковската света обител. Знаех, че наблизо има друг извор, който се използва от дивеча. За това свидетелстваше калната вана, останала от свинските бани и разораната поляна. Съдейи по оставените следи последното посещение бе на голям глиган, който бе оставил дири от зъбите си на близкия бор. Дървото се използваше от години от глиганите, кората му бе свалена на височина повече от метър, като на ствола се виждаха стари и нови резки, от последните сълзяха струйки чиста смола. През стръмно дере се спуснах напвраво в "Бобов дол" и преминавайки го след кратко изкачване отново излязох на "Пазарския път", над моя пчелин. Вече се бе свечерило, отмалата на топлия пролетен ден бе отстъпила място на тиха планинска вечер, дивечът бе започнал да се раздвижва след дневна почивка. За това съдех и по повдението на кучетата, които високо вдигнали носове обследваха повеите на вятъра и открили интересуващи ги миризми едно след друго изчезваха в прегръдката на гората. От време на време поспирах, заслушан в звуците на вече събудилата се за живот рожби на вечерната планина. Унесен в тях явно пропуснах факта, че последният немалък участък от пътя ми представляваше тясна пътека, виеща се ту през гъста борова гора, ту лъкатушеща през каменисти места. Предния ден имах глупостта да реша да не взема и фенерче, тъй като смятах да се прибера по светло. Самата пътечка е широка не повече от две педи, камениска, неравна и преминаването през нея дори през деня изисква повишено внимание от пътника. Който се е движил по планинска пътека ще разбере какво имам предвид. Добре поне, че вечерта бе ясна, луна нямаше, но на небосклона кандилцата на първите звезди се запалиха. Достигайки до началото на пътеката внимателно поех по нея, тъй като в гъстото бе невъзможно да се види къде стъпваш. Колкото и да внимавах обаче умората в мускулите и ставите ми не ми даваше възможност всеки път да реагирам адекватно на препятствията по нея и няколко пъти акробатично се стоварвах в храстите. При поредното падане не успях да се приземя както трябва и зле навехнах левия си глезен, който и без това не бе в завидно състояние от няколко стари контузии. Изправяйки се установих, че въпреки болката мога да стъпвам на крака, но придвижването ставаше вече проблем. И така, стъпка по стъпка, помагайки си с бастуна бавно закуцуках напред. За кучетата не се притеснявах, те отдавна бяха поели нанякъде, но познаваха отлично района и щяха да се приберат и без мен. Внезапно насреща ми изникна силуетът на Белка. Кучката дойде до мен, погледна ме кратко и сякаш разбра състоянието ми, после се обърна и пое напред. Какво установих с почуда - тя се движеше бавно на няколко метра пред мен, често спирайки и изчаквайки ме. Когато я наближавах ме поглеждаше с поглед, който сякаш казваше: "Как е, май имаме проблем?! Дръж се, заедно ще се справим!" После окуражително помахваше с опашка, сякаш за да ми вдъхне кураж и отново тръгваше бавно напред. Светлият й силует ми даваше указание къде точно е пътеката. С чести почивки бавно напредвах. По едно време към нас се присъедини и Горун. Набитото му тяло застана срещу мен, сивата му вълча фигура с черен гръб се оттласна със скок и отново призрачно се разтопи в здрача в търсене на нови дири, нехаещ за състоянието ми. Белка обаче продължи да изпълнява ролята си на водач, често проверявайки как съм, пренебрегвайки присъствието на животни по пътя. За това съдех по поведението на кучката - усетила близостта на преминал дивеч тя само маркираше посоката на придвижването му, вдигнала високо нос и шумно поемайки въздух през ноздрите си. Така едва - едва стигнах до боровата гора, растяща над града. Приседнах на малка пейка за поредната доза почивка, като повдигнах контузения крак, за да възстановя кръвообръщението в него и намаля отока. Така ме завари Горун. Побързах да го вържа и полека поех последния спуск, Белка оставих да се движи свободна. Тя ми бе приготвила поредната изненада - предстоеше ми да мина през малък изравнител, който бе изпълнен само до фаза изкоп. Обикновено минавах напряко през стръмната му стена, макар пътеката да се виеше удобно през равното. Предвид състоянието ми реших да използвам по - леката пътека. Белка има навика педантично да следва на връщане маршрута, по който бяхме минали сутринта. Знаейки за тази й привичка тъкмо се готвех да насоча Горун по лесната пътека, когато с учудване го видях да се отклонява сам по нея, следвайки следите на майка си, която сякаш нарочно я бе избрала. От години минавам с кучетата по този маршрут и те винаги следват избраното предварително от мен стръмно и късо разстояние, като сега за първи път, дори преди да ги насоча избаха равното, за да ме улеснят. Това окончателно затвърди мнението ми, че реакцията на Белка тази вечер не беше плод на случайност и сигналите на тялото ми бяха уловени и разчетени от нея. С последни сили изминах последните няколко километра до града, вързах кучетата в колибите им, а сам куцукайки се добрах до вкъщи и се стоварих на леглото.

Не зная дали инстинктът или някаква друга сила подтикнаха кучката към поведението й, което описах. Но съпоставяйки нормалните и реакции, които съм наблюдавал през годините и проявеното от нея през тази вечер за мен няма и капка съмнение, че тя разбра, че се нуждая от помощ и реагира съответно. Много от прочелите горните редове може би ще повдигнат скептично вежди на тези ми думи, но през тази дълга вечер аз бях сам в планината, нуждаех се от помощ, която дойде от съвсем неочаквано за мен място и смятам, че вярно съм разтълкувал поведението на Белка. Всеки сам може да си направи изводите, моите са тези. Мога да дам още редица примери за страхотната памет и разсъдливост на Белка, които са доста далеч от простия инстинкт и в началото ме удивяваха, но ще спра до тук.

В подкрепа на думите си ще приведа и следния пример, разказан ми от мой добър познат: спомняте си, че по времето на социализма много българи тъсеха хляба си в бившия СССР. В сегашната република Коми отишъл и въпросният човек със семейството си. След време няколко семейства решили да се поразтъпчат из тайгата в близост до мястото, където работели. Избрали за разходката си обаче неподходящ сезон - зимата. Те дори мислели, че това ще им е от помощ - няма как да се изгубят в тайгата, щом имат зад себе си собствените си дири в снега. Внезапно излетът бил прекъснат от рязко влошаване на времето - с бързината на изстрел се извила буря. Видимостта била сведена почти до нулева, от следите им в снега не останал и помен. След дълго лутане хората се примирили, че едва ли ще успеят да намерят обратния път и зачакали съдбата си. Тогава изневиделица отнякъде се появила лайка, която дружелюбно се запознала с всички и сякаш подканяйки ги да я последват поела в бурята. От страх да не я изгубят един от мъжете я уловил за дебелата кожа на врата и така следвайки кучето те стигнали до селцето. Щом обаче влезли в него четирикракият им спасител изчезнал също така неочаквано, както се и появил. Приятелят ми развълнуван разказваше: "Месец след случката търсих стопанина на кучето, избавило ни от сигурна смърт, за да му се отблагодаря. Но на описанието, което давах на местните те само се смееха, като отговаряха, че на него отговарят поне стотина кучета от селцето. Така и не го открих, но споменът ми за него е много силен."

Дано всеки, имащ щастието да ловува с лайка оцени факта, че освен един прекрасен ловен помощник той притежава и куче с твърде висока природна интелигентност, способно на реакции, които да го очудят дори след години съвместно съжителство, и които могат да му помогнат в труден за него момент.

Link to comment
Share on other sites

"Просто инстинкт или ..............."

В редовете по - долу няма да стане дума за прекрасните ловни качества, с които природата щедро е обдарила лайката. Не иде реч за злобата, повратливостта и хазарта, която добре работещото куче влага в работата на едър и опасен дивеч като мечката и глиганата по нашите географски ширини, нито акуратността и упорството при претърсване на терена при работата й на животни с ценна кожа - катерица, бялка и златка. Ще споделя преките си впечатления от една друга твърде характерна черта от характера на лайката - връзката й със стопанина и умението й без думи да разбира не само какво се изисква от нея по време на лова, но и в други ситуации в планината.

Мисля, че известният познавач на животните Конрад Лоренц бе писал, че при сравнение на качествата ум, разсъдливост, хитрост, привързаност към стопанина и умение за постигане на пълен синхрон между човек и куче предимствата са изцяло на страната на женската спрямо мажкаря. Съдбата отреди лично да се убедя в правотата на думите му.

От доста време си имам една традиция, която спазвам всяка година - щом напролет снегът се стопи и стане възможен пеши преход от града до хижа "Марциганица", до която се намира и ловната ни хижа предприемам един хубав излет, през който яко начесвам хроничната ми краста за скитане из дивото, от която съм неизлечимо болен от години, и преминаване през чистилището на Майката природа, което считам за най - истинско и първично за човешките й чада. Разстоянието с автомобил в едната посока е малко повече от 30 км., но съм си разработил няколко преки пешеходни маршрута, дължината на които е скъсена на 20 км. Дистанцията си я бива, но нали знаете - всеки луд с номера си! Тази година закъснях с осъществяването на идеята си по понятни причини - Белка беше сватбарски настроена и ща не ща трябваше да изчакам да измине определеният период. Той най - сетне отмина и след като видях метеорологичната прогноза за 1 и 2 май реших - в събота и камъни да валят - горе съм!

Речено - сторено. В събота рано сутринта в компанията на двете лайки - Белка и Горун - излязох от града с ясната идея, че имам цял хубав пролетен ден за "преследване на Михаля". Сезонът на игликата вече настъпи и смятах да се възползвам и от този дар на планината, който тя щедро предлага на този, който я посети по това време на годината. Кучетата след дългият за тях постен период откъм излети след приключване на ловния сезон усърдно прочесваха околностите, но животни още не се вдигаха. Преди време бях заредил с каменна сол моите солища и минах през тях, за да видя кой ги е посещавал. Казвам моите, защото преди повече от 10 г. при скитанията си из района направих няколко места, които поддържам целогодишно със сол, скрито от другите, за да могат животните да задоволяват нуждите си от минерали, без да ги безпокоят. На първото място бе идвал елен - земята около буцата бе цялата изпотъпкана от големи еленови копита, навсякъде околовръст се виждаха снопове козина от животното, което бе започнало пролетното линеене. Повърхността на самата буца бе прилежно изгладена от честата й употреба. С повишено настроение поех нагоре. Вече се движех по Пазарския път - в миналото, преди да се създаде асфалтовото шосе той е бил единствената връзка между Асеновград и с. Добростан. Наименованието му е такова поради предназначението, което е имал - по него добростанци всеки четвъртък са отивали на пазар в града, за да разменят дърва и картофи за даровете от равнината. Второто солище бе доста под пътя ми и реших да го оставя за друг път. Ходенето ми спореше и сякаш разстоянието днес нямаше значение и умората бе нежелан спътник. Следващото солище се намираше на малка закътана полянка в близост до самия път. Достигайки до нея се стреснах от внезапния скок на сърната, която бе на солта. Животното се понесе в гъстото и с дрезгави пролайвания изрази недоволството си от внезапните смутители на покоя й. Явно днес денят ми нямаше да е от безинтересните. Все така с бърза крачка продължих и вече стигнах до първите ливади, на които се намираше и моята хижичка. Постройката е стара, изградена от суха каменна зидария, състояща се от две стаички, която в миналото е била пчелин. В близост се намира малък кайнак, черпещ сили от наскоро стопилите се снегове. Малко след като пристигнах дойдоха и кучетата и веднага се настаниха в малката локва под извора, за да се охладят. Поляната около хижичката бе преобърната от прасета - големи чимове влажна пръст и трева се виждаха навсякъде. Тясна пътечка, идеща от полянката над жижата и водеща към извока бе изсечена от еленови копита. Не се изненадох от видяното - районът е рядко посещаван от хора и наличието на прясна вода привличаше дивеча. Над кайнака растат доста дрянови храсти и всяка есен намирам следи от посещенията на мечките - големи "торти", останали след гощавката им с дренки. Черешовите дървета, няколкото джанки и крушата бяха отрупани с цвят - явен признак, че тая година ще има какво да се бере за разлика от лани, когато точно в перида на цъфтеж падна късен сняг и попари цветовете.

Хапнах набързо, напълних прясна вода и поех нагоре. Стръмният каменист планински път щеше да ме изведе на следващите ливади, доста по - големи от предишните. По пътя срещнах група туристи, набрали по тобра иглика, с която изобилстваше местността "Джамията". Това е едно от най - добрите ни ловища, представляващо връх, обрасъл със стара гора от черен бор, където често отсядат за дневен отдих елени и прасета. След като разменихме по няколко думи се разделихме и всеки пое по пътя си. От известно време кучетата не се виждаха. Вече излизах на ливадите и с поглед ги потърсих. След малко видях Белка да излиза от далечния край на "Джамията", но Горун липсваше. Внезапно до слуха ми достигна тревожен звън на конски хлопатар. Предусещайки какво може да се е случило забързах напред само за да видя как малък табун дребни каракачански коне се пръска из ливадите, преследван от кучето. Собствениците на конете с мъка се мъчеха да върнат животните, част от които бяха останали на място и им слагаха самари за дърва. За щастие стадният инстинкт върна конете при останалите, а Горун се подчини на гласа ми и остави конете на мира. Явно сечта в района бе възобновена. За това свидетелстваха камарите подредени дърва, струпани покрай пътя в очакване да бъдат натоварени и извозени. Тук вече трябваше да оставим пътя и да прекосим напряко през връх "Голяма Катровица". Свирнах на кучетата и рязко завивайки вдясно започнах изкачването. Почти веднага съжалих за така избрания маршрут - смесената букова и борова гора току - що бе изсечена. Почвата бе изранена и отъпкана от конски копита, следи от тежки обувки, навсякъде околовръст се виждаха следите, оставени от секачите - празни туби от масло, всевъзможни боклуци. Прескачайки паднали стволове на вековни борове и преплетени клони бързах да напусна района, за да изляза на горския път над него. Картината, която видях на пътя също не ме развесели - същите следи от конски копита, но вече примесени с дълбоките коловози, оставени от трупчийките. Не се виждаха никакви следи от дивеч, с които иначе районът изобилства. Явно сечта бе прогонила животните от района. А всяка пролет спокойните прасета, елени и мечки с километри следват стария горски път, несмущавани от никого. Сега обаче не беше така. Ускорих крачка, за да изляза по - бързо на високото. Както и очаквах и на "Свинска бара" ме посрещнаха същите следи, оставени от цивилизацията, но вече видях следите на преминали елени. Наблизо има няколко калища, любимо място на прасетата и елените, които въпреки сечта явно се посещаваха. С облекчение излязох на "Стария бунар". Името си този връх дължи на стар кладенец, който времето е пощадило и още действа, в близост още личат следите от овчи агъл. От там отново направо се спуснах към "Черни връх" и преминавайки през малка ливада, тясна ивица елова гора вече бях на "Анарска ширна". "Анарска ширна" е наименованието на обширни ливади, може би най - красивите в района, заключени от върховете "Голяма Анарица", "Червена стена" и "Пирамидата". Малката котловина е приказно красива и спира дъха. След като я пресякох по тясна, едва видима и обрасла пътечка се насочих към "Малка Анарица". По - малката сестра от двете Анарици е умалено копие на кака си, но притежава и един бисер, който липсва на по - голямата - в средата й има малка чешма, която сбира водата си в корито, издълбано в дънер на ела. При последното си посещение в района през април изненадах глухарка, която се тъкмо переше сватбената си премяна в притоплената от слънчевите лъчи бистра вода в коритото. Водата не пресъхва и в най - големите горещини лете и остава студена и приятна за пиене. Ливадата бе отрупана от иглика, като цветовете растяха нагъсто, на цели китки. Оставих раницата и шубата си настрана и за кратко време тобрата бе пълна догоре с дъхавите жълти цветове. На близкия сипей, проточил снага в дола, някакво движение привлече вниманието ми. Малко смоче, стоплено от слънцето чевръсто се движеше между ситните камъни, като се стараеше да избегне вниманието ми. Улових го за опашката, но малчуганът се извърна, стрелна глава към ръката ми и ме принуди да го пусна. Падайки на земята змийчето зае отбранителна позиция, изви се S - образно и се приготви за съпротива. Размерите му обаче не отговаряха на характера и след кратко надхитряне помежду ни го хванах зад главата. Гъвкавото змийско тяло веднага се уви около китката ми, но нямаше какво друго да направи. Явно заинтригуван от поведението ми отнякъде дойде Горун и задуши змийчето. Отдавна спрях да убивам срещнатите в планината змии, дори усойници и пепелянки и след като задоволих любопитството си оставих смочето на съдбата му. От тук пътеката се виеше през гъста гора от бял бор и след кратко ме изведе на открито, до "Замъка". Така наричаме построената там в зората на демокрацията разкошна вила. Собствениците й се занимаваха с отглеждането на овце и агнета, построиха и нова модерна мандра в близост, имаха и хергеле чистокръвни коне. Но по незнайни причини изведнъж изоставиха всичко и се изнесоха, като оставиха вилата на произвола на съдбата. С течение на времето имотът бе разграбен и сега стои като тъжен паметник, свидетелстващ за човешкото безхаберие и криминални наклонности. Вече провлачвайки стъпка бавно изминах последната дистанция до "Марциганица". Както и очаквах хижарите ги нямаше. В компанията на двете им овчарски кучета и кьосе баракът Балкан те бяха в обход на района. На ловната ни хижа също нямаше никого. Вързах кучетата на сянка под близките борове и уморено се отпуснах на поляната пред хижата. Погледът ми безпрепятствено се зарея към върховете отсреща. "Кара кулас" и "Чиляка" още носеха дебели снежни ямурлуци, но "Аква тепе" и "Караджов камък" вече бяха хвърлили снежните си калпаци. Скоро силните слънчеви лъчи ме принудиха и аз да потърся сянка под близките борики. Но време за много почивка нямах. Трябваше да тръгвам обратно. Умората от дългото предиобедно изкачване вече налагаше своя отпечатък върху ми. Затова когато отново стигнах до "Малка Анарица" реших да си дам време за отдих. Свалих тежките обувки и с наслада потопих крака в студената вода. Кучетата побързаха да последват примера ми, като Горун даже влезе в коритото и цял се изтегна в него. След това постлах шубата на поляната и блажено се отпуснах. Тишината на планината бе нарушавана единствено от звучните птичи песни и ромона на течащата вода. Сякаш лежах на огромна батерия и тялото ми с всяка клетка поемаше от неизчерпаемата енергия на планинската земя. Унесът ми прекъснат от човешки гласове. Две двойки туристи идваха по пътеката. Бяха от София, за пръв път бяха по тези места, но чули на връх "Червена стена" дошли да го видят. Упътих ги за посоката, която трябва да хванат. Беше време и аз да тръгвам. Този път явно се бях надценил - качените през зимата няколко кила отгоре и липсата на редовни тренировки, съчетани с изминалото днес разстояние нямаше как да не си кажат тежката дума. А ме чакаше още доста път надолу. Прехвърлях на ум най - удачните варианти за слизане и като избрах най - удобния маршрут поех по него. Предстоеше ми да мина по пътеката, наречена "Белия въбел". Тя минава през сърцето на резерват "Червена стена" и е най - краткият път до хижа "Безово". Движи се през смесени гори от бук и черен бор, като на много места минава през страхотни вътрешни поляни, любими места на сърните. Кучетата, ободрени от почивката и банята скоро изчезнаха от погледа ми. Движех се из диви и девствени места, целунати от Бога. На почти всяко поляна се вдигаше сърна или сръндак, които без да показват особен страх се отдалечаваха по високото. На няколко пъти привлечени от шума, който сърните вдигаха по буковата шума кучетата, без да видят животното пред себе си се стрелваха подире им, но след като разбираха с какъв дивеч си имат работа се завръщаха. Особено се открояваше Горун - в галоп, приведен почти до земята той се насочваше към шума с наостени уши и горящи очи, но разгадал сърнешкия мирис се връщаше с понижен интерес. На много места пътеката бе разрушена от усърдието на дивите свине, които необезпокоявани от никого и изхождайки от собствените си кулинарни наклонности бяха решили да търсят храната си точно на нея. Скоро излязох на "Бунара". Незнайно как на тази височина бе избила вода и находчивите планинци бяха я уловили в кладенец, в близост до който се мъдреше малък заслон, изоставен отдавна. Напредването само с около 200 м. зад заслона щеше ме изведе на остър скален корниз, който даваше възможност погледът да стигне до Бачковската света обител. Знаех, че наблизо има друг извор, който се използва от дивеча. За това свидетелстваше калната вана, останала от свинските бани и разораната поляна. Съдейи по оставените следи последното посещение бе на голям глиган, който бе оставил дири от зъбите си на близкия бор. Дървото се използваше от години от глиганите, кората му бе свалена на височина повече от метър, като на ствола се виждаха стари и нови резки, от последните сълзяха струйки чиста смола. През стръмно дере се спуснах напвраво в "Бобов дол" и преминавайки го след кратко изкачване отново излязох на "Пазарския път", над моя пчелин. Вече се бе свечерило, отмалата на топлия пролетен ден бе отстъпила място на тиха планинска вечер, дивечът бе започнал да се раздвижва след дневна почивка. За това съдех и по повдението на кучетата, които високо вдигнали носове обследваха повеите на вятъра и открили интересуващи ги миризми едно след друго изчезваха в прегръдката на гората. От време на време поспирах, заслушан в звуците на вече събудилата се за живот рожби на вечерната планина. Унесен в тях явно пропуснах факта, че последният немалък участък от пътя ми представляваше тясна пътека, виеща се ту през гъста борова гора, ту лъкатушеща през каменисти места. Предния ден имах глупостта да реша да не взема и фенерче, тъй като смятах да се прибера по светло. Самата пътечка е широка не повече от две педи, камениска, неравна и преминаването през нея дори през деня изисква повишено внимание от пътника. Който се е движил по планинска пътека ще разбере какво имам предвид. Добре поне, че вечерта бе ясна, луна нямаше, но на небосклона кандилцата на първите звезди се запалиха. Достигайки до началото на пътеката внимателно поех по нея, тъй като в гъстото бе невъзможно да се види къде стъпваш. Колкото и да внимавах обаче умората в мускулите и ставите ми не ми даваше възможност всеки път да реагирам адекватно на препятствията по нея и няколко пъти акробатично се стоварвах в храстите. При поредното падане не успях да се приземя както трябва и зле навехнах левия си глезен, който и без това не бе в завидно състояние от няколко стари контузии. Изправяйки се установих, че въпреки болката мога да стъпвам на крака, но придвижването ставаше вече проблем. И така, стъпка по стъпка, помагайки си с бастуна бавно закуцуках напред. За кучетата не се притеснявах, те отдавна бяха поели нанякъде, но познаваха отлично района и щяха да се приберат и без мен. Внезапно насреща ми изникна силуетът на Белка. Кучката дойде до мен, погледна ме кратко и сякаш разбра състоянието ми, после се обърна и пое напред. Какво установих с почуда - тя се движеше бавно на няколко метра пред мен, често спирайки и изчаквайки ме. Когато я наближавах ме поглеждаше с поглед, който сякаш казваше: "Как е, май имаме проблем?! Дръж се, заедно ще се справим!" После окуражително помахваше с опашка, сякаш за да ми вдъхне кураж и отново тръгваше бавно напред. Светлият й силует ми даваше указание къде точно е пътеката. С чести почивки бавно напредвах. По едно време към нас се присъедини и Горун. Набитото му тяло застана срещу мен, сивата му вълча фигура с черен гръб се оттласна със скок и отново призрачно се разтопи в здрача в търсене на нови дири, нехаещ за състоянието ми. Белка обаче продължи да изпълнява ролята си на водач, често проверявайки как съм, пренебрегвайки присъствието на животни по пътя. За това съдех по поведението на кучката - усетила близостта на преминал дивеч тя само маркираше посоката на придвижването му, вдигнала високо нос и шумно поемайки въздух през ноздрите си. Така едва - едва стигнах до боровата гора, растяща над града. Приседнах на малка пейка за поредната доза почивка, като повдигнах контузения крак, за да възстановя кръвообръщението в него и намаля отока. Така ме завари Горун. Побързах да го вържа и полека поех последния спуск, Белка оставих да се движи свободна. Тя ми бе приготвила поредната изненада - предстоеше ми да мина през малък изравнител, който бе изпълнен само до фаза изкоп. Обикновено минавах напряко през стръмната му стена, макар пътеката да се виеше удобно през равното. Предвид състоянието ми реших да използвам по - леката пътека. Белка има навика педантично да следва на връщане маршрута, по който бяхме минали сутринта. Знаейки за тази й привичка тъкмо се готвех да насоча Горун по лесната пътека, когато с учудване го видях да се отклонява сам по нея, следвайки следите на майка си, която сякаш нарочно я бе избрала. От години минавам с кучетата по този маршрут и те винаги следват избраното предварително от мен стръмно и късо разстояние, като сега за първи път, дори преди да ги насоча избаха равното, за да ме улеснят. Това окончателно затвърди мнението ми, че реакцията на Белка тази вечер не беше плод на случайност и сигналите на тялото ми бяха уловени и разчетени от нея. С последни сили изминах последните няколко километра до града, вързах кучетата в колибите им, а сам куцукайки се добрах до вкъщи и се стоварих на леглото.

Не зная дали инстинктът или някаква друга сила подтикнаха кучката към поведението й, което описах. Но съпоставяйки нормалните и реакции, които съм наблюдавал през годините и проявеното от нея през тази вечер за мен няма и капка съмнение, че тя разбра, че се нуждая от помощ и реагира съответно. Много от прочелите горните редове може би ще повдигнат скептично вежди на тези ми думи, но през тази дълга вечер аз бях сам в планината, нуждаех се от помощ, която дойде от съвсем неочаквано за мен място и смятам, че вярно съм разтълкувал поведението на Белка. Всеки сам може да си направи изводите, моите са тези. Мога да дам още редица примери за страхотната памет и разсъдливост на Белка, които са доста далеч от простия инстинкт и в началото ме удивяваха, но ще спра до тук.

В подкрепа на думите си ще приведа и следния пример, разказан ми от мой добър познат: спомняте си, че по времето на социализма много българи тъсеха хляба си в бившия СССР. В сегашната република Коми отишъл и въпросният човек със семейството си. След време няколко семейства решили да се поразтъпчат из тайгата в близост до мястото, където работели. Избрали за разходката си обаче неподходящ сезон - зимата. Те дори мислели, че това ще им е от помощ - няма как да се изгубят в тайгата, щом имат зад себе си собствените си дири в снега. Внезапно излетът бил прекъснат от рязко влошаване на времето - с бързината на изстрел се извила буря. Видимостта била сведена почти до нулева, от следите им в снега не останал и помен. След дълго лутане хората се примирили, че едва ли ще успеят да намерят обратния път и зачакали съдбата си. Тогава изневиделица отнякъде се появила лайка, която дружелюбно се запознала с всички и сякаш подканяйки ги да я последват поела в бурята. От страх да не я изгубят един от мъжете я уловил за дебелата кожа на врата и така следвайки кучето те стигнали до селцето. Щом обаче влезли в него четирикракият им спасител изчезнал също така неочаквано, както се и появил. Приятелят ми развълнуван разказваше: "Месец след случката търсих стопанина на кучето, избавило ни от сигурна смърт, за да му се отблагодаря. Но на описанието, което давах на местните те само се смееха, като отговаряха, че на него отговарят поне стотина кучета от селцето. Така и не го открих, но споменът ми за него е много силен."

Дано всеки, имащ щастието да ловува с лайка оцени факта, че освен един прекрасен ловен помощник той притежава и куче с твърде висока природна интелигентност, способно на реакции, които да го очудят дори след години съвместно съжителство, и които могат да му помогнат в труден за него момент.

Г-н Христов ,

бях с теб на твоята разходка.Честно ти казвам.Страхотен писател си. :):o:D

Link to comment
Share on other sites

"Просто инстинкт или ..............."

В редовете по - долу няма да стане дума за прекрасните ловни качества, с които природата щедро е обдарила лайката. Не иде реч за злобата, повратливостта и хазарта, която добре работещото куче влага в работата на едър и опасен дивеч като мечката и глиганата по нашите географски ширини, нито акуратността и упорството при претърсване на терена при работата й на животни с ценна кожа - катерица, бялка и златка. Ще споделя преките си впечатления от една друга твърде характерна черта от характера на лайката - връзката й със стопанина и умението й без думи да разбира не само какво се изисква от нея по време на лова, но и в други ситуации в планината.

Мисля, че известният познавач на животните Конрад Лоренц бе писал, че при сравнение на качествата ум, разсъдливост, хитрост, привързаност към стопанина и умение за постигане на пълен синхрон между човек и куче предимствата са изцяло на страната на женската спрямо мажкаря. Съдбата отреди лично да се убедя в правотата на думите му.

От доста време си имам една традиция, която спазвам всяка година - щом напролет снегът се стопи и стане възможен пеши преход от града до хижа "Марциганица", до която се намира и ловната ни хижа предприемам един хубав излет, през който яко начесвам хроничната ми краста за скитане из дивото, от която съм неизлечимо болен от години, и преминаване през чистилището на Майката природа, което считам за най - истинско и първично за човешките й чада. Разстоянието с автомобил в едната посока е малко повече от 30 км., но съм си разработил няколко преки пешеходни маршрута, дължината на които е скъсена на 20 км. Дистанцията си я бива, но нали знаете - всеки луд с номера си! Тази година закъснях с осъществяването на идеята си по понятни причини - Белка беше сватбарски настроена и ща не ща трябваше да изчакам да измине определеният период. Той най - сетне отмина и след като видях метеорологичната прогноза за 1 и 2 май реших - в събота и камъни да валят - горе съм!

Речено - сторено. В събота рано сутринта в компанията на двете лайки - Белка и Горун - излязох от града с ясната идея, че имам цял хубав пролетен ден за "преследване на Михаля". Сезонът на игликата вече настъпи и смятах да се възползвам и от този дар на планината, който тя щедро предлага на този, който я посети по това време на годината. Кучетата след дългият за тях постен период откъм излети след приключване на ловния сезон усърдно прочесваха околностите, но животни още не се вдигаха. Преди време бях заредил с каменна сол моите солища и минах през тях, за да видя кой ги е посещавал. Казвам моите, защото преди повече от 10 г. при скитанията си из района направих няколко места, които поддържам целогодишно със сол, скрито от другите, за да могат животните да задоволяват нуждите си от минерали, без да ги безпокоят. На първото място бе идвал елен - земята около буцата бе цялата изпотъпкана от големи еленови копита, навсякъде околовръст се виждаха снопове козина от животното, което бе започнало пролетното линеене. Повърхността на самата буца бе прилежно изгладена от честата й употреба. С повишено настроение поех нагоре. Вече се движех по Пазарския път - в миналото, преди да се създаде асфалтовото шосе той е бил единствената връзка между Асеновград и с. Добростан. Наименованието му е такова поради предназначението, което е имал - по него добростанци всеки четвъртък са отивали на пазар в града, за да разменят дърва и картофи за даровете от равнината. Второто солище бе доста под пътя ми и реших да го оставя за друг път. Ходенето ми спореше и сякаш разстоянието днес нямаше значение и умората бе нежелан спътник. Следващото солище се намираше на малка закътана полянка в близост до самия път. Достигайки до нея се стреснах от внезапния скок на сърната, която бе на солта. Животното се понесе в гъстото и с дрезгави пролайвания изрази недоволството си от внезапните смутители на покоя й. Явно днес денят ми нямаше да е от безинтересните. Все така с бърза крачка продължих и вече стигнах до първите ливади, на които се намираше и моята хижичка. Постройката е стара, изградена от суха каменна зидария, състояща се от две стаички, която в миналото е била пчелин. В близост се намира малък кайнак, черпещ сили от наскоро стопилите се снегове. Малко след като пристигнах дойдоха и кучетата и веднага се настаниха в малката локва под извора, за да се охладят. Поляната около хижичката бе преобърната от прасета - големи чимове влажна пръст и трева се виждаха навсякъде. Тясна пътечка, идеща от полянката над жижата и водеща към извока бе изсечена от еленови копита. Не се изненадох от видяното - районът е рядко посещаван от хора и наличието на прясна вода привличаше дивеча. Над кайнака растат доста дрянови храсти и всяка есен намирам следи от посещенията на мечките - големи "торти", останали след гощавката им с дренки. Черешовите дървета, няколкото джанки и крушата бяха отрупани с цвят - явен признак, че тая година ще има какво да се бере за разлика от лани, когато точно в перида на цъфтеж падна късен сняг и попари цветовете.

Хапнах набързо, напълних прясна вода и поех нагоре. Стръмният каменист планински път щеше да ме изведе на следващите ливади, доста по - големи от предишните. По пътя срещнах група туристи, набрали по тобра иглика, с която изобилстваше местността "Джамията". Това е едно от най - добрите ни ловища, представляващо връх, обрасъл със стара гора от черен бор, където често отсядат за дневен отдих елени и прасета. След като разменихме по няколко думи се разделихме и всеки пое по пътя си. От известно време кучетата не се виждаха. Вече излизах на ливадите и с поглед ги потърсих. След малко видях Белка да излиза от далечния край на "Джамията", но Горун липсваше. Внезапно до слуха ми достигна тревожен звън на конски хлопатар. Предусещайки какво може да се е случило забързах напред само за да видя как малък табун дребни каракачански коне се пръска из ливадите, преследван от кучето. Собствениците на конете с мъка се мъчеха да върнат животните, част от които бяха останали на място и им слагаха самари за дърва. За щастие стадният инстинкт върна конете при останалите, а Горун се подчини на гласа ми и остави конете на мира. Явно сечта в района бе възобновена. За това свидетелстваха камарите подредени дърва, струпани покрай пътя в очакване да бъдат натоварени и извозени. Тук вече трябваше да оставим пътя и да прекосим напряко през връх "Голяма Катровица". Свирнах на кучетата и рязко завивайки вдясно започнах изкачването. Почти веднага съжалих за така избрания маршрут - смесената букова и борова гора току - що бе изсечена. Почвата бе изранена и отъпкана от конски копита, следи от тежки обувки, навсякъде околовръст се виждаха следите, оставени от секачите - празни туби от масло, всевъзможни боклуци. Прескачайки паднали стволове на вековни борове и преплетени клони бързах да напусна района, за да изляза на горския път над него. Картината, която видях на пътя също не ме развесели - същите следи от конски копита, но вече примесени с дълбоките коловози, оставени от трупчийките. Не се виждаха никакви следи от дивеч, с които иначе районът изобилства. Явно сечта бе прогонила животните от района. А всяка пролет спокойните прасета, елени и мечки с километри следват стария горски път, несмущавани от никого. Сега обаче не беше така. Ускорих крачка, за да изляза по - бързо на високото. Както и очаквах и на "Свинска бара" ме посрещнаха същите следи, оставени от цивилизацията, но вече видях следите на преминали елени. Наблизо има няколко калища, любимо място на прасетата и елените, които въпреки сечта явно се посещаваха. С облекчение излязох на "Стария бунар". Името си този връх дължи на стар кладенец, който времето е пощадило и още действа, в близост още личат следите от овчи агъл. От там отново направо се спуснах към "Черни връх" и преминавайки през малка ливада, тясна ивица елова гора вече бях на "Анарска ширна". "Анарска ширна" е наименованието на обширни ливади, може би най - красивите в района, заключени от върховете "Голяма Анарица", "Червена стена" и "Пирамидата". Малката котловина е приказно красива и спира дъха. След като я пресякох по тясна, едва видима и обрасла пътечка се насочих към "Малка Анарица". По - малката сестра от двете Анарици е умалено копие на кака си, но притежава и един бисер, който липсва на по - голямата - в средата й има малка чешма, която сбира водата си в корито, издълбано в дънер на ела. При последното си посещение в района през април изненадах глухарка, която се тъкмо переше сватбената си премяна в притоплената от слънчевите лъчи бистра вода в коритото. Водата не пресъхва и в най - големите горещини лете и остава студена и приятна за пиене. Ливадата бе отрупана от иглика, като цветовете растяха нагъсто, на цели китки. Оставих раницата и шубата си настрана и за кратко време тобрата бе пълна догоре с дъхавите жълти цветове. На близкия сипей, проточил снага в дола, някакво движение привлече вниманието ми. Малко смоче, стоплено от слънцето чевръсто се движеше между ситните камъни, като се стараеше да избегне вниманието ми. Улових го за опашката, но малчуганът се извърна, стрелна глава към ръката ми и ме принуди да го пусна. Падайки на земята змийчето зае отбранителна позиция, изви се S - образно и се приготви за съпротива. Размерите му обаче не отговаряха на характера и след кратко надхитряне помежду ни го хванах зад главата. Гъвкавото змийско тяло веднага се уви около китката ми, но нямаше какво друго да направи. Явно заинтригуван от поведението ми отнякъде дойде Горун и задуши змийчето. Отдавна спрях да убивам срещнатите в планината змии, дори усойници и пепелянки и след като задоволих любопитството си оставих смочето на съдбата му. От тук пътеката се виеше през гъста гора от бял бор и след кратко ме изведе на открито, до "Замъка". Така наричаме построената там в зората на демокрацията разкошна вила. Собствениците й се занимаваха с отглеждането на овце и агнета, построиха и нова модерна мандра в близост, имаха и хергеле чистокръвни коне. Но по незнайни причини изведнъж изоставиха всичко и се изнесоха, като оставиха вилата на произвола на съдбата. С течение на времето имотът бе разграбен и сега стои като тъжен паметник, свидетелстващ за човешкото безхаберие и криминални наклонности. Вече провлачвайки стъпка бавно изминах последната дистанция до "Марциганица". Както и очаквах хижарите ги нямаше. В компанията на двете им овчарски кучета и кьосе баракът Балкан те бяха в обход на района. На ловната ни хижа също нямаше никого. Вързах кучетата на сянка под близките борове и уморено се отпуснах на поляната пред хижата. Погледът ми безпрепятствено се зарея към върховете отсреща. "Кара кулас" и "Чиляка" още носеха дебели снежни ямурлуци, но "Аква тепе" и "Караджов камък" вече бяха хвърлили снежните си калпаци. Скоро силните слънчеви лъчи ме принудиха и аз да потърся сянка под близките борики. Но време за много почивка нямах. Трябваше да тръгвам обратно. Умората от дългото предиобедно изкачване вече налагаше своя отпечатък върху ми. Затова когато отново стигнах до "Малка Анарица" реших да си дам време за отдих. Свалих тежките обувки и с наслада потопих крака в студената вода. Кучетата побързаха да последват примера ми, като Горун даже влезе в коритото и цял се изтегна в него. След това постлах шубата на поляната и блажено се отпуснах. Тишината на планината бе нарушавана единствено от звучните птичи песни и ромона на течащата вода. Сякаш лежах на огромна батерия и тялото ми с всяка клетка поемаше от неизчерпаемата енергия на планинската земя. Унесът ми прекъснат от човешки гласове. Две двойки туристи идваха по пътеката. Бяха от София, за пръв път бяха по тези места, но чули на връх "Червена стена" дошли да го видят. Упътих ги за посоката, която трябва да хванат. Беше време и аз да тръгвам. Този път явно се бях надценил - качените през зимата няколко кила отгоре и липсата на редовни тренировки, съчетани с изминалото днес разстояние нямаше как да не си кажат тежката дума. А ме чакаше още доста път надолу. Прехвърлях на ум най - удачните варианти за слизане и като избрах най - удобния маршрут поех по него. Предстоеше ми да мина по пътеката, наречена "Белия въбел". Тя минава през сърцето на резерват "Червена стена" и е най - краткият път до хижа "Безово". Движи се през смесени гори от бук и черен бор, като на много места минава през страхотни вътрешни поляни, любими места на сърните. Кучетата, ободрени от почивката и банята скоро изчезнаха от погледа ми. Движех се из диви и девствени места, целунати от Бога. На почти всяко поляна се вдигаше сърна или сръндак, които без да показват особен страх се отдалечаваха по високото. На няколко пъти привлечени от шума, който сърните вдигаха по буковата шума кучетата, без да видят животното пред себе си се стрелваха подире им, но след като разбираха с какъв дивеч си имат работа се завръщаха. Особено се открояваше Горун - в галоп, приведен почти до земята той се насочваше към шума с наостени уши и горящи очи, но разгадал сърнешкия мирис се връщаше с понижен интерес. На много места пътеката бе разрушена от усърдието на дивите свине, които необезпокоявани от никого и изхождайки от собствените си кулинарни наклонности бяха решили да търсят храната си точно на нея. Скоро излязох на "Бунара". Незнайно как на тази височина бе избила вода и находчивите планинци бяха я уловили в кладенец, в близост до който се мъдреше малък заслон, изоставен отдавна. Напредването само с около 200 м. зад заслона щеше ме изведе на остър скален корниз, който даваше възможност погледът да стигне до Бачковската света обител. Знаех, че наблизо има друг извор, който се използва от дивеча. За това свидетелстваше калната вана, останала от свинските бани и разораната поляна. Съдейи по оставените следи последното посещение бе на голям глиган, който бе оставил дири от зъбите си на близкия бор. Дървото се използваше от години от глиганите, кората му бе свалена на височина повече от метър, като на ствола се виждаха стари и нови резки, от последните сълзяха струйки чиста смола. През стръмно дере се спуснах напвраво в "Бобов дол" и преминавайки го след кратко изкачване отново излязох на "Пазарския път", над моя пчелин. Вече се бе свечерило, отмалата на топлия пролетен ден бе отстъпила място на тиха планинска вечер, дивечът бе започнал да се раздвижва след дневна почивка. За това съдех и по повдението на кучетата, които високо вдигнали носове обследваха повеите на вятъра и открили интересуващи ги миризми едно след друго изчезваха в прегръдката на гората. От време на време поспирах, заслушан в звуците на вече събудилата се за живот рожби на вечерната планина. Унесен в тях явно пропуснах факта, че последният немалък участък от пътя ми представляваше тясна пътека, виеща се ту през гъста борова гора, ту лъкатушеща през каменисти места. Предния ден имах глупостта да реша да не взема и фенерче, тъй като смятах да се прибера по светло. Самата пътечка е широка не повече от две педи, камениска, неравна и преминаването през нея дори през деня изисква повишено внимание от пътника. Който се е движил по планинска пътека ще разбере какво имам предвид. Добре поне, че вечерта бе ясна, луна нямаше, но на небосклона кандилцата на първите звезди се запалиха. Достигайки до началото на пътеката внимателно поех по нея, тъй като в гъстото бе невъзможно да се види къде стъпваш. Колкото и да внимавах обаче умората в мускулите и ставите ми не ми даваше възможност всеки път да реагирам адекватно на препятствията по нея и няколко пъти акробатично се стоварвах в храстите. При поредното падане не успях да се приземя както трябва и зле навехнах левия си глезен, който и без това не бе в завидно състояние от няколко стари контузии. Изправяйки се установих, че въпреки болката мога да стъпвам на крака, но придвижването ставаше вече проблем. И така, стъпка по стъпка, помагайки си с бастуна бавно закуцуках напред. За кучетата не се притеснявах, те отдавна бяха поели нанякъде, но познаваха отлично района и щяха да се приберат и без мен. Внезапно насреща ми изникна силуетът на Белка. Кучката дойде до мен, погледна ме кратко и сякаш разбра състоянието ми, после се обърна и пое напред. Какво установих с почуда - тя се движеше бавно на няколко метра пред мен, често спирайки и изчаквайки ме. Когато я наближавах ме поглеждаше с поглед, който сякаш казваше: "Как е, май имаме проблем?! Дръж се, заедно ще се справим!" После окуражително помахваше с опашка, сякаш за да ми вдъхне кураж и отново тръгваше бавно напред. Светлият й силует ми даваше указание къде точно е пътеката. С чести почивки бавно напредвах. По едно време към нас се присъедини и Горун. Набитото му тяло застана срещу мен, сивата му вълча фигура с черен гръб се оттласна със скок и отново призрачно се разтопи в здрача в търсене на нови дири, нехаещ за състоянието ми. Белка обаче продължи да изпълнява ролята си на водач, често проверявайки как съм, пренебрегвайки присъствието на животни по пътя. За това съдех по поведението на кучката - усетила близостта на преминал дивеч тя само маркираше посоката на придвижването му, вдигнала високо нос и шумно поемайки въздух през ноздрите си. Така едва - едва стигнах до боровата гора, растяща над града. Приседнах на малка пейка за поредната доза почивка, като повдигнах контузения крак, за да възстановя кръвообръщението в него и намаля отока. Така ме завари Горун. Побързах да го вържа и полека поех последния спуск, Белка оставих да се движи свободна. Тя ми бе приготвила поредната изненада - предстоеше ми да мина през малък изравнител, който бе изпълнен само до фаза изкоп. Обикновено минавах напряко през стръмната му стена, макар пътеката да се виеше удобно през равното. Предвид състоянието ми реших да използвам по - леката пътека. Белка има навика педантично да следва на връщане маршрута, по който бяхме минали сутринта. Знаейки за тази й привичка тъкмо се готвех да насоча Горун по лесната пътека, когато с учудване го видях да се отклонява сам по нея, следвайки следите на майка си, която сякаш нарочно я бе избрала. От години минавам с кучетата по този маршрут и те винаги следват избраното предварително от мен стръмно и късо разстояние, като сега за първи път, дори преди да ги насоча избаха равното, за да ме улеснят. Това окончателно затвърди мнението ми, че реакцията на Белка тази вечер не беше плод на случайност и сигналите на тялото ми бяха уловени и разчетени от нея. С последни сили изминах последните няколко километра до града, вързах кучетата в колибите им, а сам куцукайки се добрах до вкъщи и се стоварих на леглото.

Не зная дали инстинктът или някаква друга сила подтикнаха кучката към поведението й, което описах. Но съпоставяйки нормалните и реакции, които съм наблюдавал през годините и проявеното от нея през тази вечер за мен няма и капка съмнение, че тя разбра, че се нуждая от помощ и реагира съответно. Много от прочелите горните редове може би ще повдигнат скептично вежди на тези ми думи, но през тази дълга вечер аз бях сам в планината, нуждаех се от помощ, която дойде от съвсем неочаквано за мен място и смятам, че вярно съм разтълкувал поведението на Белка. Всеки сам може да си направи изводите, моите са тези. Мога да дам още редица примери за страхотната памет и разсъдливост на Белка, които са доста далеч от простия инстинкт и в началото ме удивяваха, но ще спра до тук.

В подкрепа на думите си ще приведа и следния пример, разказан ми от мой добър познат: спомняте си, че по времето на социализма много българи тъсеха хляба си в бившия СССР. В сегашната република Коми отишъл и въпросният човек със семейството си. След време няколко семейства решили да се поразтъпчат из тайгата в близост до мястото, където работели. Избрали за разходката си обаче неподходящ сезон - зимата. Те дори мислели, че това ще им е от помощ - няма как да се изгубят в тайгата, щом имат зад себе си собствените си дири в снега. Внезапно излетът бил прекъснат от рязко влошаване на времето - с бързината на изстрел се извила буря. Видимостта била сведена почти до нулева, от следите им в снега не останал и помен. След дълго лутане хората се примирили, че едва ли ще успеят да намерят обратния път и зачакали съдбата си. Тогава изневиделица отнякъде се появила лайка, която дружелюбно се запознала с всички и сякаш подканяйки ги да я последват поела в бурята. От страх да не я изгубят един от мъжете я уловил за дебелата кожа на врата и така следвайки кучето те стигнали до селцето. Щом обаче влезли в него четирикракият им спасител изчезнал също така неочаквано, както се и появил. Приятелят ми развълнуван разказваше: "Месец след случката търсих стопанина на кучето, избавило ни от сигурна смърт, за да му се отблагодаря. Но на описанието, което давах на местните те само се смееха, като отговаряха, че на него отговарят поне стотина кучета от селцето. Така и не го открих, но споменът ми за него е много силен."

Дано всеки, имащ щастието да ловува с лайка оцени факта, че освен един прекрасен ловен помощник той притежава и куче с твърде висока природна интелигентност, способно на реакции, които да го очудят дори след години съвместно съжителство, и които могат да му помогнат в труден за него момент.

Просто нямам думи! :D:D Това което си написал заслужава ''нобелова награда''. :) Най-накрая един стойностен коментар,написан без грешка(което е много важно).За миг се пренесах в случката.Вече се замислям дали да не се сдобия с лайка.Още веднъж-Браво. :o

п.п Трябва да се позамислиш върху въпроса за книга. :D

Edited by ivanov92
Link to comment
Share on other sites

Вече се замислям дали да не се сдобия с лайка.Още веднъж-Браво. :)

п.п Трябва да се позамислиш върху въпроса за книга. :o

Тая фаза със замислянето, изключително бързо преминава в 'твърдо решен' :D

Между другото, това за книгата не е лоша идея, дори напротив !

Edited by Илиян Недялков
Link to comment
Share on other sites

Ицо,поздрави за добрия расказ!За момент ми се стори,че чета Йовков.Като се видим ще показваш нагледно маршрута и къде,какво е станало,макар,че вече бях там ;)

Link to comment
Share on other sites

Браво Ице ;) направо немам думи Ами ако бехме близко един от друг щеше не книга ами поне два том :D а да напишеш

post-5344-1272920482_thumb.jpg

post-5344-1272920538_thumb.jpg

post-5344-1272920606_thumb.jpg

Link to comment
Share on other sites

отлично написано,с удоволствие чета разказите публикувани от теб. откъснах се макар и за малко от ежедневието и се върнах много години назад в коми където имах подобна случка. през лятото на 1973г там лайка ни спаси живота и ни измъкна от тресавищата. това са невероятни помощнищи и другари на човека, за когото ще дадът и живота си ако трябва.това са породи /ИСЛ,РЕЛ,ЗСЛ/които наистина притежават интелект, инстинкт типичен само за лайките и потвърждават написаното от различни автори и лични случки за тях.за вбъдеще може и книга с разкази да издадеш която бих прочел на един дъх. успехи : good: ;):D

Link to comment
Share on other sites

"Просто инстинкт или ..............."

В редовете по - долу няма да стане дума за прекрасните ловни качества, с които природата щедро е обдарила лайката. Не иде реч за злобата, повратливостта и хазарта, която добре работещото куче влага в работата на едър и опасен дивеч като мечката и глиганата по нашите географски ширини, нито акуратността и упорството при претърсване на терена при работата й на животни с ценна кожа - катерица, бялка и златка. Ще споделя преките си впечатления от една друга твърде характерна черта от характера на лайката - връзката й със стопанина и умението й без думи да разбира не само какво се изисква от нея по време на лова, но и в други ситуации в планината.

Мисля, че известният познавач на животните Конрад Лоренц бе писал, че при сравнение на качествата ум, разсъдливост, хитрост, привързаност към стопанина и умение за постигане на пълен синхрон между човек и куче предимствата са изцяло на страната на женската спрямо мажкаря. Съдбата отреди лично да се убедя в правотата на думите му.

От доста време си имам една традиция, която спазвам всяка година - щом напролет снегът се стопи и стане възможен пеши преход от града до хижа "Марциганица", до която се намира и ловната ни хижа предприемам един хубав излет, през който яко начесвам хроничната ми краста за скитане из дивото, от която съм неизлечимо болен от години, и преминаване през чистилището на Майката природа, което считам за най - истинско и първично за човешките й чада. Разстоянието с автомобил в едната посока е малко повече от 30 км., но съм си разработил няколко преки пешеходни маршрута, дължината на които е скъсена на 20 км. Дистанцията си я бива, но нали знаете - всеки луд с номера си! Тази година закъснях с осъществяването на идеята си по понятни причини - Белка беше сватбарски настроена и ща не ща трябваше да изчакам да измине определеният период. Той най - сетне отмина и след като видях метеорологичната прогноза за 1 и 2 май реших - в събота и камъни да валят - горе съм!

Речено - сторено. В събота рано сутринта в компанията на двете лайки - Белка и Горун - излязох от града с ясната идея, че имам цял хубав пролетен ден за "преследване на Михаля". Сезонът на игликата вече настъпи и смятах да се възползвам и от този дар на планината, който тя щедро предлага на този, който я посети по това време на годината. Кучетата след дългият за тях постен период откъм излети след приключване на ловния сезон усърдно прочесваха околностите, но животни още не се вдигаха. Преди време бях заредил с каменна сол моите солища и минах през тях, за да видя кой ги е посещавал. Казвам моите, защото преди повече от 10 г. при скитанията си из района направих няколко места, които поддържам целогодишно със сол, скрито от другите, за да могат животните да задоволяват нуждите си от минерали, без да ги безпокоят. На първото място бе идвал елен - земята около буцата бе цялата изпотъпкана от големи еленови копита, навсякъде околовръст се виждаха снопове козина от животното, което бе започнало пролетното линеене. Повърхността на самата буца бе прилежно изгладена от честата й употреба. С повишено настроение поех нагоре. Вече се движех по Пазарския път - в миналото, преди да се създаде асфалтовото шосе той е бил единствената връзка между Асеновград и с. Добростан. Наименованието му е такова поради предназначението, което е имал - по него добростанци всеки четвъртък са отивали на пазар в града, за да разменят дърва и картофи за даровете от равнината. Второто солище бе доста под пътя ми и реших да го оставя за друг път. Ходенето ми спореше и сякаш разстоянието днес нямаше значение и умората бе нежелан спътник. Следващото солище се намираше на малка закътана полянка в близост до самия път. Достигайки до нея се стреснах от внезапния скок на сърната, която бе на солта. Животното се понесе в гъстото и с дрезгави пролайвания изрази недоволството си от внезапните смутители на покоя й. Явно днес денят ми нямаше да е от безинтересните. Все така с бърза крачка продължих и вече стигнах до първите ливади, на които се намираше и моята хижичка. Постройката е стара, изградена от суха каменна зидария, състояща се от две стаички, която в миналото е била пчелин. В близост се намира малък кайнак, черпещ сили от наскоро стопилите се снегове. Малко след като пристигнах дойдоха и кучетата и веднага се настаниха в малката локва под извора, за да се охладят. Поляната около хижичката бе преобърната от прасета - големи чимове влажна пръст и трева се виждаха навсякъде. Тясна пътечка, идеща от полянката над жижата и водеща към извока бе изсечена от еленови копита. Не се изненадох от видяното - районът е рядко посещаван от хора и наличието на прясна вода привличаше дивеча. Над кайнака растат доста дрянови храсти и всяка есен намирам следи от посещенията на мечките - големи "торти", останали след гощавката им с дренки. Черешовите дървета, няколкото джанки и крушата бяха отрупани с цвят - явен признак, че тая година ще има какво да се бере за разлика от лани, когато точно в перида на цъфтеж падна късен сняг и попари цветовете.

Хапнах набързо, напълних прясна вода и поех нагоре. Стръмният каменист планински път щеше да ме изведе на следващите ливади, доста по - големи от предишните. По пътя срещнах група туристи, набрали по тобра иглика, с която изобилстваше местността "Джамията". Това е едно от най - добрите ни ловища, представляващо връх, обрасъл със стара гора от черен бор, където често отсядат за дневен отдих елени и прасета. След като разменихме по няколко думи се разделихме и всеки пое по пътя си. От известно време кучетата не се виждаха. Вече излизах на ливадите и с поглед ги потърсих. След малко видях Белка да излиза от далечния край на "Джамията", но Горун липсваше. Внезапно до слуха ми достигна тревожен звън на конски хлопатар. Предусещайки какво може да се е случило забързах напред само за да видя как малък табун дребни каракачански коне се пръска из ливадите, преследван от кучето. Собствениците на конете с мъка се мъчеха да върнат животните, част от които бяха останали на място и им слагаха самари за дърва. За щастие стадният инстинкт върна конете при останалите, а Горун се подчини на гласа ми и остави конете на мира. Явно сечта в района бе възобновена. За това свидетелстваха камарите подредени дърва, струпани покрай пътя в очакване да бъдат натоварени и извозени. Тук вече трябваше да оставим пътя и да прекосим напряко през връх "Голяма Катровица". Свирнах на кучетата и рязко завивайки вдясно започнах изкачването. Почти веднага съжалих за така избрания маршрут - смесената букова и борова гора току - що бе изсечена. Почвата бе изранена и отъпкана от конски копита, следи от тежки обувки, навсякъде околовръст се виждаха следите, оставени от секачите - празни туби от масло, всевъзможни боклуци. Прескачайки паднали стволове на вековни борове и преплетени клони бързах да напусна района, за да изляза на горския път над него. Картината, която видях на пътя също не ме развесели - същите следи от конски копита, но вече примесени с дълбоките коловози, оставени от трупчийките. Не се виждаха никакви следи от дивеч, с които иначе районът изобилства. Явно сечта бе прогонила животните от района. А всяка пролет спокойните прасета, елени и мечки с километри следват стария горски път, несмущавани от никого. Сега обаче не беше така. Ускорих крачка, за да изляза по - бързо на високото. Както и очаквах и на "Свинска бара" ме посрещнаха същите следи, оставени от цивилизацията, но вече видях следите на преминали елени. Наблизо има няколко калища, любимо място на прасетата и елените, които въпреки сечта явно се посещаваха. С облекчение излязох на "Стария бунар". Името си този връх дължи на стар кладенец, който времето е пощадило и още действа, в близост още личат следите от овчи агъл. От там отново направо се спуснах към "Черни връх" и преминавайки през малка ливада, тясна ивица елова гора вече бях на "Анарска ширна". "Анарска ширна" е наименованието на обширни ливади, може би най - красивите в района, заключени от върховете "Голяма Анарица", "Червена стена" и "Пирамидата". Малката котловина е приказно красива и спира дъха. След като я пресякох по тясна, едва видима и обрасла пътечка се насочих към "Малка Анарица". По - малката сестра от двете Анарици е умалено копие на кака си, но притежава и един бисер, който липсва на по - голямата - в средата й има малка чешма, която сбира водата си в корито, издълбано в дънер на ела. При последното си посещение в района през април изненадах глухарка, която се тъкмо переше сватбената си премяна в притоплената от слънчевите лъчи бистра вода в коритото. Водата не пресъхва и в най - големите горещини лете и остава студена и приятна за пиене. Ливадата бе отрупана от иглика, като цветовете растяха нагъсто, на цели китки. Оставих раницата и шубата си настрана и за кратко време тобрата бе пълна догоре с дъхавите жълти цветове. На близкия сипей, проточил снага в дола, някакво движение привлече вниманието ми. Малко смоче, стоплено от слънцето чевръсто се движеше между ситните камъни, като се стараеше да избегне вниманието ми. Улових го за опашката, но малчуганът се извърна, стрелна глава към ръката ми и ме принуди да го пусна. Падайки на земята змийчето зае отбранителна позиция, изви се S - образно и се приготви за съпротива. Размерите му обаче не отговаряха на характера и след кратко надхитряне помежду ни го хванах зад главата. Гъвкавото змийско тяло веднага се уви около китката ми, но нямаше какво друго да направи. Явно заинтригуван от поведението ми отнякъде дойде Горун и задуши змийчето. Отдавна спрях да убивам срещнатите в планината змии, дори усойници и пепелянки и след като задоволих любопитството си оставих смочето на съдбата му. От тук пътеката се виеше през гъста гора от бял бор и след кратко ме изведе на открито, до "Замъка". Така наричаме построената там в зората на демокрацията разкошна вила. Собствениците й се занимаваха с отглеждането на овце и агнета, построиха и нова модерна мандра в близост, имаха и хергеле чистокръвни коне. Но по незнайни причини изведнъж изоставиха всичко и се изнесоха, като оставиха вилата на произвола на съдбата. С течение на времето имотът бе разграбен и сега стои като тъжен паметник, свидетелстващ за човешкото безхаберие и криминални наклонности. Вече провлачвайки стъпка бавно изминах последната дистанция до "Марциганица". Както и очаквах хижарите ги нямаше. В компанията на двете им овчарски кучета и кьосе баракът Балкан те бяха в обход на района. На ловната ни хижа също нямаше никого. Вързах кучетата на сянка под близките борове и уморено се отпуснах на поляната пред хижата. Погледът ми безпрепятствено се зарея към върховете отсреща. "Кара кулас" и "Чиляка" още носеха дебели снежни ямурлуци, но "Аква тепе" и "Караджов камък" вече бяха хвърлили снежните си калпаци. Скоро силните слънчеви лъчи ме принудиха и аз да потърся сянка под близките борики. Но време за много почивка нямах. Трябваше да тръгвам обратно. Умората от дългото предиобедно изкачване вече налагаше своя отпечатък върху ми. Затова когато отново стигнах до "Малка Анарица" реших да си дам време за отдих. Свалих тежките обувки и с наслада потопих крака в студената вода. Кучетата побързаха да последват примера ми, като Горун даже влезе в коритото и цял се изтегна в него. След това постлах шубата на поляната и блажено се отпуснах. Тишината на планината бе нарушавана единствено от звучните птичи песни и ромона на течащата вода. Сякаш лежах на огромна батерия и тялото ми с всяка клетка поемаше от неизчерпаемата енергия на планинската земя. Унесът ми прекъснат от човешки гласове. Две двойки туристи идваха по пътеката. Бяха от София, за пръв път бяха по тези места, но чули на връх "Червена стена" дошли да го видят. Упътих ги за посоката, която трябва да хванат. Беше време и аз да тръгвам. Този път явно се бях надценил - качените през зимата няколко кила отгоре и липсата на редовни тренировки, съчетани с изминалото днес разстояние нямаше как да не си кажат тежката дума. А ме чакаше още доста път надолу. Прехвърлях на ум най - удачните варианти за слизане и като избрах най - удобния маршрут поех по него. Предстоеше ми да мина по пътеката, наречена "Белия въбел". Тя минава през сърцето на резерват "Червена стена" и е най - краткият път до хижа "Безово". Движи се през смесени гори от бук и черен бор, като на много места минава през страхотни вътрешни поляни, любими места на сърните. Кучетата, ободрени от почивката и банята скоро изчезнаха от погледа ми. Движех се из диви и девствени места, целунати от Бога. На почти всяко поляна се вдигаше сърна или сръндак, които без да показват особен страх се отдалечаваха по високото. На няколко пъти привлечени от шума, който сърните вдигаха по буковата шума кучетата, без да видят животното пред себе си се стрелваха подире им, но след като разбираха с какъв дивеч си имат работа се завръщаха. Особено се открояваше Горун - в галоп, приведен почти до земята той се насочваше към шума с наостени уши и горящи очи, но разгадал сърнешкия мирис се връщаше с понижен интерес. На много места пътеката бе разрушена от усърдието на дивите свине, които необезпокоявани от никого и изхождайки от собствените си кулинарни наклонности бяха решили да търсят храната си точно на нея. Скоро излязох на "Бунара". Незнайно как на тази височина бе избила вода и находчивите планинци бяха я уловили в кладенец, в близост до който се мъдреше малък заслон, изоставен отдавна. Напредването само с около 200 м. зад заслона щеше ме изведе на остър скален корниз, който даваше възможност погледът да стигне до Бачковската света обител. Знаех, че наблизо има друг извор, който се използва от дивеча. За това свидетелстваше калната вана, останала от свинските бани и разораната поляна. Съдейи по оставените следи последното посещение бе на голям глиган, който бе оставил дири от зъбите си на близкия бор. Дървото се използваше от години от глиганите, кората му бе свалена на височина повече от метър, като на ствола се виждаха стари и нови резки, от последните сълзяха струйки чиста смола. През стръмно дере се спуснах напвраво в "Бобов дол" и преминавайки го след кратко изкачване отново излязох на "Пазарския път", над моя пчелин. Вече се бе свечерило, отмалата на топлия пролетен ден бе отстъпила място на тиха планинска вечер, дивечът бе започнал да се раздвижва след дневна почивка. За това съдех и по повдението на кучетата, които високо вдигнали носове обследваха повеите на вятъра и открили интересуващи ги миризми едно след друго изчезваха в прегръдката на гората. От време на време поспирах, заслушан в звуците на вече събудилата се за живот рожби на вечерната планина. Унесен в тях явно пропуснах факта, че последният немалък участък от пътя ми представляваше тясна пътека, виеща се ту през гъста борова гора, ту лъкатушеща през каменисти места. Предния ден имах глупостта да реша да не взема и фенерче, тъй като смятах да се прибера по светло. Самата пътечка е широка не повече от две педи, камениска, неравна и преминаването през нея дори през деня изисква повишено внимание от пътника. Който се е движил по планинска пътека ще разбере какво имам предвид. Добре поне, че вечерта бе ясна, луна нямаше, но на небосклона кандилцата на първите звезди се запалиха. Достигайки до началото на пътеката внимателно поех по нея, тъй като в гъстото бе невъзможно да се види къде стъпваш. Колкото и да внимавах обаче умората в мускулите и ставите ми не ми даваше възможност всеки път да реагирам адекватно на препятствията по нея и няколко пъти акробатично се стоварвах в храстите. При поредното падане не успях да се приземя както трябва и зле навехнах левия си глезен, който и без това не бе в завидно състояние от няколко стари контузии. Изправяйки се установих, че въпреки болката мога да стъпвам на крака, но придвижването ставаше вече проблем. И така, стъпка по стъпка, помагайки си с бастуна бавно закуцуках напред. За кучетата не се притеснявах, те отдавна бяха поели нанякъде, но познаваха отлично района и щяха да се приберат и без мен. Внезапно насреща ми изникна силуетът на Белка. Кучката дойде до мен, погледна ме кратко и сякаш разбра състоянието ми, после се обърна и пое напред. Какво установих с почуда - тя се движеше бавно на няколко метра пред мен, често спирайки и изчаквайки ме. Когато я наближавах ме поглеждаше с поглед, който сякаш казваше: "Как е, май имаме проблем?! Дръж се, заедно ще се справим!" После окуражително помахваше с опашка, сякаш за да ми вдъхне кураж и отново тръгваше бавно напред. Светлият й силует ми даваше указание къде точно е пътеката. С чести почивки бавно напредвах. По едно време към нас се присъедини и Горун. Набитото му тяло застана срещу мен, сивата му вълча фигура с черен гръб се оттласна със скок и отново призрачно се разтопи в здрача в търсене на нови дири, нехаещ за състоянието ми. Белка обаче продължи да изпълнява ролята си на водач, често проверявайки как съм, пренебрегвайки присъствието на животни по пътя. За това съдех по поведението на кучката - усетила близостта на преминал дивеч тя само маркираше посоката на придвижването му, вдигнала високо нос и шумно поемайки въздух през ноздрите си. Така едва - едва стигнах до боровата гора, растяща над града. Приседнах на малка пейка за поредната доза почивка, като повдигнах контузения крак, за да възстановя кръвообръщението в него и намаля отока. Така ме завари Горун. Побързах да го вържа и полека поех последния спуск, Белка оставих да се движи свободна. Тя ми бе приготвила поредната изненада - предстоеше ми да мина през малък изравнител, който бе изпълнен само до фаза изкоп. Обикновено минавах напряко през стръмната му стена, макар пътеката да се виеше удобно през равното. Предвид състоянието ми реших да използвам по - леката пътека. Белка има навика педантично да следва на връщане маршрута, по който бяхме минали сутринта. Знаейки за тази й привичка тъкмо се готвех да насоча Горун по лесната пътека, когато с учудване го видях да се отклонява сам по нея, следвайки следите на майка си, която сякаш нарочно я бе избрала. От години минавам с кучетата по този маршрут и те винаги следват избраното предварително от мен стръмно и късо разстояние, като сега за първи път, дори преди да ги насоча избаха равното, за да ме улеснят. Това окончателно затвърди мнението ми, че реакцията на Белка тази вечер не беше плод на случайност и сигналите на тялото ми бяха уловени и разчетени от нея. С последни сили изминах последните няколко километра до града, вързах кучетата в колибите им, а сам куцукайки се добрах до вкъщи и се стоварих на леглото.

Не зная дали инстинктът или някаква друга сила подтикнаха кучката към поведението й, което описах. Но съпоставяйки нормалните и реакции, които съм наблюдавал през годините и проявеното от нея през тази вечер за мен няма и капка съмнение, че тя разбра, че се нуждая от помощ и реагира съответно. Много от прочелите горните редове може би ще повдигнат скептично вежди на тези ми думи, но през тази дълга вечер аз бях сам в планината, нуждаех се от помощ, която дойде от съвсем неочаквано за мен място и смятам, че вярно съм разтълкувал поведението на Белка. Всеки сам може да си направи изводите, моите са тези. Мога да дам още редица примери за страхотната памет и разсъдливост на Белка, които са доста далеч от простия инстинкт и в началото ме удивяваха, но ще спра до тук.

В подкрепа на думите си ще приведа и следния пример, разказан ми от мой добър познат: спомняте си, че по времето на социализма много българи тъсеха хляба си в бившия СССР. В сегашната република Коми отишъл и въпросният човек със семейството си. След време няколко семейства решили да се поразтъпчат из тайгата в близост до мястото, където работели. Избрали за разходката си обаче неподходящ сезон - зимата. Те дори мислели, че това ще им е от помощ - няма как да се изгубят в тайгата, щом имат зад себе си собствените си дири в снега. Внезапно излетът бил прекъснат от рязко влошаване на времето - с бързината на изстрел се извила буря. Видимостта била сведена почти до нулева, от следите им в снега не останал и помен. След дълго лутане хората се примирили, че едва ли ще успеят да намерят обратния път и зачакали съдбата си. Тогава изневиделица отнякъде се появила лайка, която дружелюбно се запознала с всички и сякаш подканяйки ги да я последват поела в бурята. От страх да не я изгубят един от мъжете я уловил за дебелата кожа на врата и така следвайки кучето те стигнали до селцето. Щом обаче влезли в него четирикракият им спасител изчезнал също така неочаквано, както се и появил. Приятелят ми развълнуван разказваше: "Месец след случката търсих стопанина на кучето, избавило ни от сигурна смърт, за да му се отблагодаря. Но на описанието, което давах на местните те само се смееха, като отговаряха, че на него отговарят поне стотина кучета от селцето. Така и не го открих, но споменът ми за него е много силен."

Дано всеки, имащ щастието да ловува с лайка оцени факта, че освен един прекрасен ловен помощник той притежава и куче с твърде висока природна интелигентност, способно на реакции, които да го очудят дори след години съвместно съжителство, и които могат да му помогнат в труден за него момент.

Абе Христев объркал си професията . :unsure: ПОЗДРАВИ Edited by Валентин Атанасов
Link to comment
Share on other sites

Абе Христев объркал си професията . :unsure: ПОЗДРАВИ

Тц! Така говориш, щото не си ми слушал устните пледоарии или чел писмените защити. Там да видиш кво става! :rofl:

Link to comment
Share on other sites

Тц! Така говориш, щото не си ми слушал устните пледоарии или чел писмените защити. Там да видиш кво става! :unsure:
Даи боже да не тръгвам за Руско на 15 и 16 ЩЕ СЛУШАМ пък може и от 14 вечерта само да съм тук :rofl:;):rofl::D
Link to comment
Share on other sites

Специално за Христо Христев,бялата хубавица на 16 месеца.Ипоздрави за разказа.

post-5958-1273040015_thumb.jpg

post-5958-1273040023_thumb.jpg

post-5958-1273040029_thumb.jpg

post-5958-1273040040_thumb.jpg

Link to comment
Share on other sites

Специално за Христо Христев,бялата хубавица на 16 месеца.Ипоздрави за разказа.

Благодаря за снимките, Чавдаре - страхотна е снежинката! 8)

Запозна ли я вече с бъдещата й финландска партньорка в тандема?

Link to comment
Share on other sites

Благодаря за снимките, Чавдаре - страхотна е снежинката! 8)

Запозна ли я вече с бъдещата й финландска партньорка в тандема?

Запознанството не мина добре.Снежинката иска да бие мъника,ама ще дойде видов ден,малката няма още три месеца,а на ръст и килограми вече е на половина на снежинката.

Link to comment
Share on other sites

Специално за Христо Христев,бялата хубавица на 16 месеца.Ипоздрави за разказа.

наистина има какво да се види, много е добра

Link to comment
Share on other sites

Весело прекарване на празниците на всички колеги,а Георгивците да пият по едно и за наше здраве.

Link to comment
Share on other sites

Guest traperaslaiki
Имам една ЗСЛ на 5 месеца ето вижте го

Колега да ти и жив и здрав ;) и дано прилича на татко си :)

post-27864-1273141945_thumb.jpg

Link to comment
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Loading...
 Share

×
×
  • Create New...

Important Information

By using this site, you agree to our Terms of Use. We have placed cookies on your device to help make this website better. You can adjust your cookie settings, otherwise we'll assume you're okay to continue.