Jump to content

9-ти МАЙ - ДЕН НА ПОБЕДАТА И ДЕН НА ЕВРОПА


Recommended Posts

  • 11 months later...

Отново е 9 май и отново този ден предизвиква различни чувства, спомени и мисли за миналото и бъдещето. Разбира се, става дума само за онези българи, за които денят и събитията в родната и световната история имат значение. Раздвоението идва от факта, че от години на 9 май в България се отбелязват различни паметни дати – както традиционният Ден на победата, свързан с края на Втората световна война в Европа и капитулацията на Третия райх, така и относително по-новият Ден на Европа, отбелязващ лансираната на 9 май 1950 г. идея на френския външен министър Робер Шуман за Европейска общност за въглища и стомана, от която започва обединението на Европа (всъщност на Западна Европа).

Какъв е проблемът?

При по-внимателно вглеждане в датата се оказва, че двата празника трудно съжителстват и делят хората, една част от които искат да празнуват Деня на победата, а други – Деня на Европа. Споровете се въртят около това, че Денят на победата се свързва със Съветската армия, а днес всичко, свързано със Съветския съюз, у нас се възприема като срамна тайна от миналото

Не е толкова безспорна и другата дата, защото трябва да припомня, че когато Западна Европа прави първите си стъпки към обединение, България е в лагера на противниците и остро критикува всички стъпки – Общността за въглища и стомана, Общия пазар, Европейската икономическа общност, та дори и перспективите за създаване на Европейския съюз, докато внезапно в края на 80-те години не се оказахме в позата на молители пред вратата на Обединена Европа.

За да излезем от дилемата коя дата да отбелязваме и коя да премълчаваме, можем да приложим характерния за историята хронологически подход. Ако разположим събитията във времето, няма как да не забележим, че пръв е 9 май като Ден на победата. В началото на май 1945 г. настъплението на войските от Антихитлеристката коалиция, осъществявано от Запад (след англо-американския десант в Нормандия на 6 юни 1944 г.) и от Изток (след дългото настъпление на Източния фронт, започнало през 1942-ра, ускорило се през 1943-та и станало неудържимо през 1944 и 1945 г.) се приближава до река Елба, където западните и източните армии се срещат, а германският вермахт капитулира. Това е денят, от който започва следвоенната история на европейския континент.

Радостта тогава е огромна, но тя не пречи на съюзниците, водени от възникналите вече противоречия, да се опитат да представят победата по различен начин. Затова, когато представителите на Третия райх разбират, че краят е неизбежен, те предпочитат да признаят поражението пред западните си противници и на 8 май капитулацията е подписана именно пред тях. Затова за западноевропейските държави Денят на победата е бил и си остава 8 май. Тогава те го отбелязват тържествено, макар и с все по-малко живи участници. За Западна Европа логично след Деня на победата на 8 май идва Денят на Европа на 9 май – така и празниците следват историческата хронолигия.

У нас обаче нещата са доста по-различни. За нас през целия следвоенен период Денят на победата се отбелязва според втората капитулация на Германия, когато германците са принудени да повторят ритуала на 9 май в Карлсхорст пред съветските представители. Това не е първият случай, когато политиката налага едно ритуално действие да бъде повторено. Проблемът е, че както и да оценяваме и пресмятаме участниците във военните действия, мащаба им, пораженията и победите, няма как да избегнем извода, че германският вермахт е сразен на Източния фронт от Съветската армия. И този извод не може да бъде променен от оценките ни за характера на държавата, която защитава тази армия. Именно съветската роля във войната, а не толкова съюзните задължения, принуждават американците и англичаните да се съгласят на повторното подписване на капитулацията. Това обаче определя за нас Деня на победата на 9 май, затова двете дати съвпадат.

За днешна Русия не съществува никакъв проблем – за тях празникът е един и при това свещен – Ден на Победата в най-страшната война, която държавата им някога е преживявала.

За нас нещата са по-сложни

Ние трябва да избираме кое от двете събития да поставим на първо място: от едната страна е миналото с Деня на победата, а от друга – настоящето и бъдещето с Деня на Европа. И за конформистките ни нагласи отговорът изглежда предопределен – ние отбелязваме Деня на Европа, към която вече повече от пет години принадлежим.
Този избор, който ще наблюдаваме и през днешния ден, обаче не е много достоен. Ще обясня защо. Не мисля, че има нещо лошо да гледаме напред, а не назад, въпросът е от какви позиции вървим към бъдещето. Начинът, по който българите възприемат историята през последните години, показва ясно изразена тенденция към национализъм, и то от типа защита и оправдаване на всичко, което нашите предшественици са правили в миналото, независимо от характера му.

Това наблюдение с пълна сила се отнася и до историята на България в годините на Втората световна война. Българските правителства, които вкарват страната в Тристранния пакт и я правят част от похода на нацистка Германия към световно господство, които приемат пронацисткото антиеврейско законодателство, които изпращат евреите от присъединените към Обединена България земи в лагерите на смъртта, които са готови да направят това и с останалите евреи в българските земи, вече се представят просто като патриоти.

А несъгласните, онези, които с думи, дела и оръжие са се противопоставяли на пронацистката политика и са били част от европейското съпротивително движение, не се споменават изобщо или за тях се говори с подигравателни и обидни прозвища (“терористи”, “обирджии на мандри”, “предатели на националните интереси”, “разбойници”).

Една от малкото функции на историята е да припомня поуките от миналото. Затова ми се иска да отбележим и двата празника, и то в логичния им ред – Денят на победата е предварителното условие, за да може Европа да започне да се обединява и благодарение на това живеем в мир вече седем десетилетия.

Проф. ИСКРА БАЕВА

post-3218-0-51434700-1399617506_thumb.jp

Link to comment
Share on other sites

Честит празник! Вечна им памет на загиналите за нашата свобода от фашизма!

Link to comment
Share on other sites

Тази година по стечение на обстоятелствата имаме възможност да гледаме два военни парада по случай празника на победата ;)

Вижте парада в Севастопол

Link to comment
Share on other sites

Военния парад от тази година, за всички, които не са гледали прякото излъчване.

Не съм пропускал тези паради от доста години и мисля, че има какво да се види от тези, които не са обременени с идеологически и други подобни теории.

http://youtu.be/D4x_OmqGs40

Link to comment
Share on other sites

Тази година по стечение на обстоятелствата имаме възможност да гледаме два военни парада по случай празника на победата ;)

Вижте парада в Севастопол

....... до година парад на победата и в Киев ;)

Link to comment
Share on other sites

А бе този форум не беше политизиран и на него посегнахте.

Именно заради това е време да спрете с коментарите и разсъжденията, ако не са свързани с конкретната тема :pardon:

Има един подобен форум на нашия, където се нажежават страстите по политически теми, на който му се занимава с подобни глупости да се пробва там ! Съвсем скоро активните участници в тези теми ще се скарат, понеже вече са се намразили, заради политическите си пристрастия :po_po:

Тук да си пишем за лов и всичко свързано с него, без да политизираме... :drinks:

Link to comment
Share on other sites

".... има какво да се види от тези, които не са обременени с идеологически и други подобни теории."

В този ред на мисли :

Та се сещам преди няколко години в Крумово , всички ахкат и охкат по миражи ли бяха , мъгли ли бяха и не знам какво още

и като излетя 29 ОВТ ... и спря , а всички млъкнаха .

Стоиш и си мислиш :" Не , не може да лети така , тази машина тежи над 20 тона?!"

Да , руско е , но ....

п.п

клипа не е от Крумово , но нещо такова видяхме там.

Link to comment
Share on other sites

В този ред на мисли :

Та се сещам преди няколко години в Крумово , всички ахкат и охкат по миражи ли бяха , мъгли ли бяха и не знам какво още

и като излетя 29 ОВТ ... и спря , а всички млъкнаха .

Стоиш и си мислиш :" Не , не може да лети така , тази машина тежи над 20 тона?!"

Да , руско е , но ....

п.п

клипа не е от Крумово , но нещо такова видяхме там.

А какво да кажа ,че след първото появяване на "Сините ангели " в Крумово ,по памет през 1997г , в летище Граф Игнатиево ,се провеждаха двуседмични тренировъчни полети с МиГ 21 /У / и БИС с непълно въоръжение " за да покажем " и ние на американците ,че тези фигури могат да се правят и с такива "таралясници " /както някои обичат да се изразяват /.Тревировките имаха за цел и да излъчим няколко екипажа за съвместното авио-шоу между руснаци / и ние / и американците ,което щеше да се провежда над "Шереметиево ". Ние бяхме готови ,но от правителството ни забраниха участието.Но въпреки това , "делегация " от наша страна замина като наблюдатели.. за тамошното шоу.

Какво да ви кажа : абсолютно същите фигури ,маньоври ,атаки но в по-голям брой самолети / МиГ 29-ки 21-ци / но забележете в пълно бойно снаражение.Американците ,до такава степен се същисаха и онемяха ,че много малка част от тях дойде на банкета - защо ли , кажете вие.Фигурите се изпълняваха от пилоти на възраст м/у 28 и 35г ,от ст.л-т до м-р. с нальот до тогава от 1120 до 2000часа срещу американските м-ри и полк-и с до 1500 часа.Виждате ли за какво иде реч.

Там за първи път американците видяха група МиГ 29 да правят "Кобра " едновременно в пълно снаражение на дистанция / по памет / около 50м един от друг / онази фигура дето самолета остава на едно място във въздуха за няколко секунди /.Дори и най-съвременните америк.самолети тази фигура не им се отдава.Ха представете си в тази "поза " ,накичен с ракетите ,колко "разстрела " ще направи на противника над себе си - като на ГЮМЕ !Но както и да е !Те са си били царе във въздуха ,и такива си остават !

Link to comment
Share on other sites

  • 4 weeks later...

Разказ за нечуваната храброст на българския войник Стефан Чернев при спасяването на Елешница по време на Балканската война.


Този, за когото ще ви разкажа, го видях на казармения плац. Заведе ме ротният. Наближи един войник – строен, с мустачки, драснати като с въглен, с избил руменец на лицето. Войникът се опна като струна, цевта на манлихерата блесна и плацът проехтя:- Аз, редник Стефан Чернев от село Стойките, Смолянско. Ротният му заповяда да изпълни всички хватки на нож. В същата секунда канията изсъска, щикът блесна, коленете на войника се раздалечиха – левият крак мина две стъпки напред, последва мушкане, завъртане, удар с приклад, избиване, кръгом… Въздухът засвистя от острите и точни движения, блесналият от слънцето щик разсичаше простора, а ботушките не спираха да чаткат по плаща. Гледах смаян. Ротният ме измери с очи и си отиде. Останахме двамата с войника.


- Ако имаш насреща си врагове, пак така ли ще правиш хватките на нож? – запитах го аз. А Стефан отвърна:- Ти ходил ли си в Плевен? Виждал ли си оградата на музея с щиковете? Всеки един от тези щикове е бил в живи руски ръце. Кои са тези ръце, знаеш ли?- А ти за чии ръце знаеш?- За ръцете на Горталов! – отвърна редник Чернев и продължи. – Ние сме петима братя от село Стойките. Най-големият от нас е учител и се падна да учи мене – малкият му брат. Га отивахме на училище, му виках: „Батьо Илия, разкажи ми пак за Горталов! Откъде е дошел, за да загине край Плевен. Чуеш ли, батьо Илия, ако ти омръзне да го разказваш – изпитай мене, аз да го разкажа”. А батьо Илия ме прекъсваше: „Лесно е да се разкаже – трудно е да се направи. Представи си само –неотстъпващият майор Горталов, вдигнат на османски щикове!?“


Женен ли си, Стефчо? – питам войничето, а той помълча, помълча, па отговори:- Там, под връх Перелик, има едно момиче. Янка се казва, а й викам Енка. Еднъж сиходих в отпуск и под Перелик засвириха гайди. Зех бяла кърпа, размахах я като поводник – завъртях родопско хоро. Ей тогава до мене се хвана момиче – младо едно, младо, та венчило не го хваща. Погледна ме – погледнах го. Янка – Енка! С очи се загалихме, с уста се засмяхме, със сърца се прегърнахме. Нищо не си рекохме. И ме чака тя, тая есен нали се уволнявам… Но не би. Същата есен захвана Балканската война. Омете ни тя и ей ни – между Родопите и Пирин.


Тогава за пръв път чух за село Елешница, сгушено в една котловинка на 16 километра от Разлог. Наоколо дерета и тепета. А ние – неколцина войници – тактически авангард. Турският аскер обгради Елешница, насочи оръдията, а нашият български полк беше на 7 километра назад. Ще отиде Елешница – рекох си – сега ще я сринат със земята. Бързо да се оттегляме, докато обръчът не е напълно свит. Стефан Чернев събра дванадесетте български войници и рече:- Ако отстъпим Елешница – ще изгори селото и всичко живо ще мине под нож. Хайде като Безименна чета да разкрием силите на врага. Аз избирам Палагиини скали, вие тримата – Гуджилец, вие – Калевото, а вие –Пешчурското дере. И помнете – сигнал за отстъпление няма да има. Аз, Санитарят, потреперах при тия думи. Разбрах, че ни идва краят. Мене дори не ми дадоха редут, а Стефан погледна бинтовете, посочи Узунската къща и аз разбрах – моето място е там, това ще е превързочният пункт. Пръснахме се по редутите.


Беше рано сутринта на 9 октомври 1912 година. Леки есенни мъгли се виеха над Елешница. Хлад пъплеше под шинела. Взех да треперя – загледан в южните предпланини. Оттам вече се виждаше как идват и растат низамските взводове, притичват с дълги остри ножове. Първото оръдие изсвистя, пространството над селото се залюля, избухна някъде и стъклата прозвъняха. Добитък, деца и старци се юрнаха на север, но пътят вече бе прерязан – Елешница беше обградена, заедно с нашата чета. Видях как Стефан Чернев съблече шинела си, изсипа всичките пачки с патрони, изкопа малко окопче, нагласи камъни за бруствер в кръгова отбрана и залегна.


„Стефчо, та те само с един юруш ще ни превземат“ – рекох му. Низамските взводове обаче мислеха, че Елешница е пълна с българска войска и напредваха опипом…На западния край вражите кордони достигнаха първите къщи. Оловен дъжд се изсипа над Гуджилец. А там беше Янко от Арапово. Като че ли го заринаха с олово. Но той стреляше и не отстъпваше. Видях как го раниха, запревива се, раниха го още и още, а той се мъчеше да стреля. Затичах се да го изтегля. Две съседни тепета пренесоха огъня, врагът отстъпи и довлякох Янко до Узунската къща.


Опрях му главата до стената. Заразвивах бинт – не знаех откъде да започна – толкова много бяха раните. Когато започнах да го бинтовам, Янко издъхна в ръцете ми. А кръвта струеше връз шинела…И тогава стана нещо, което минава отвъд разума. Защитниците на съседните тепета видяха, че Янко от Арапово е ранен, но вместо страх от смъртта, за тях настъпи някакъв велик час.


Трима войници сложиха щиковете на пушките си, навдигнаха се от редута и със страшно българско „ура” се втурнаха към двата низамски взода – за ръкопашна атака. Враговете се смутиха – помислиха, че цялата наша армия се вдига на нож, а пък виждаха само трима войници. Българската войска още не бе наближила до Елешница. Турците се съвзеха, обстреляха в упор тримата наши войници откъм гърба им, откъм гробищата Марена, и им прерязаха пътя за назад. Но те нямаха намерение да се връщат. Незасегнати от куршумите, нашите момчета долетяха до първите низамски редици и започнаха да мушкат с щиковете противниците си. Виждах ударите с приклад, първите вражи войници побегнаха, после се объркаха, повлякоха се в една низина и тримата незнайни български бойци потънаха след тях.


Смаян и изумен, неволно се обърнах към Палагиини скали. Стефан Чернев лежеше до каменния бруствер, взел на обстрел широк сектор, в който лежаха бездиханни вражи трупове и лазеха ранени. Между двата огъня се виждаше малка къщица. На два пъти край прозореца й се мярна сянка. Стефан обръщаше пушката към него, но не стреляше. После атаките зачестиха, куршуми лющеха Палагиини скали. Изстрелите на Стефан Чернев отекваха насреща и късаха хоризонта. Слънцето се вдигна до зенит. Повече от три часа редник Чернев задържаше низамските взводове и стреляше все по водачите им.


Към обед турската войска разбра, че защитниците на Елешница са шепа храбреци. И пристъпите зачестиха. Обградиха Палагиини скали. Стефчо изстреля всичките си патрони и се смрази, като видя празния магазин на оръжието си. После щракна затвора и извади щика и го сложи на пушката. Една група се откъсна от вражите кордони и се приближи на 50, на 30, на 20 метра… Смъртта се качваше по възвишението.


И тогава стана нещо и страшно, и велико. Стефан Чернев скочи прав и аз помислих, че се предава. Враговете не го застреляха, защото някой извика да го хванат жив. Ето ги – дългите турски ножове бяха вече наблизо. Смъртта наближаваше все повече. Мигове, в които една българска майка щеше да осиротее, а сърцето на Янка-Енка щеше да остане завинаги празно като гроб. Но Стефан не се предаде. Той зае стойка за бой, както някога на плаца. Турските войници се спряха озадачени на няколко метра от него. Три-четири дълги ножа се спуснаха изведнъж – да го намушкат. Но смелият български войник излезе на пътеката, пристъпи с левия крак, направи две стъпки – прониза първия, извърна се и повали втория с приклад, изби третия нож, а четвъртият нападател побегна от страх- Той победи! Той победи! – тичах към мястото, падах, ставах и виках аз.


Моите викове стъписаха втората атака. Но това беше само за няколко мига. Друга вража група тръгна с дългите ножове. И отново нападнаха Стефан. Само скалите го защитаваха отзад. Започна свиреп ръкопашен бой. Редникът изби няколко дълги ножа, завъртя се, червеният приклад блесна и се чу тъп удар, извърна се и остро пронизване се смеси с потресаващ вик и вражеският офицер политна назад, издърпа се до скалите, пренесе атаката по пътеката и сякаш неговият щик повлече цялата маса нататък…


Онова, което бях видял на казармения плац, беше нищо спрямо това, което сега гледах – Стефан удряше, мушкаше и ръгаше, сякаш си казваше: „За мама, за Енка, за чановете, за Перелик, за неродения ми син, за цялата българска земя”. Свирепият ръкопашен бой стана жесток. Всяка кратка секунда носеше нечия смърт. В един миг всички дълги ножове се спуснаха наведнъж към самотния български войник и го пронизаха едновременно от няколко страни. Главата му клюмна наляво, отправяйки сякаш последен поглед към Родопите.


И тогава се случи още нещо, което размъти моя мозък докрай. От крайната къщица се мярна една сянка и от там излезе стара жена, която без страх тръгна към насочените дула – с брадва и колче в ръка.. После разбрах името й – баба Вела. Като наближи потъналото в кърви мъртво тяло на Чернев, зарида, зави, та сърцето ми се разкъса:


- Кой си ти, сине? – зарида задавено баба Вела. – Кой си ти, дето ни защити? Сега ти си мой син, синкоооо, синееее!А един вражи войник я ритна и плачещата възрастна жена падна назад. Но не се отдръпна, а смело издърпа шинела на Стефан Чернев, нагласи тялото и взе да го изтегля. Друг низамин я дръпна назад и я удари с приклад. Тя обаче сякаш не усещаше нито болката, нито кръвта по лицето си. Взе брадвата и заби колчето до трупа на Стефан Чернев. После се изправи, раздърпана, и окървавена. Стегна черната си забрадка и рече:- Това е моят нишан! След време на това място ще има паметник!


Може би щяха да я застрелят, но от север хрясна оръдие и целият небосвод светна. Идеше нашият полк. Врагът беше разкрит, Елешница беше спасена. Под командването на генерал Ковачев българската войска донесе тук Свободата.


Източник: desant.net


Link to comment
Share on other sites

  • 10 months later...

Ден Пабедай! Поклон ветерани! Жалко, че не участвахме подобаващо в тържествата в Москва. А бяхме от малкото участвали 45-та на Парада на победата.

Link to comment
Share on other sites

.......който сее ветрове ще жъне бури ......това ни чака с тази политика на слугинажа .....поклон пред ветераните..

Link to comment
Share on other sites

Честит ви празник,стрелци!

Честит да е за тези които почитат паметта на загиналите .

Поклон пред ветераните.

https://www.youtube.com/watch?v=8xWM2hUVKTQ

Edited by Lip3r4o
Link to comment
Share on other sites

Ден Пабедай! Поклон ветерани! Жалко, че не участвахме подобаващо в тържествата в Москва. А бяхме от малкото участвали 45-та на Парада на победата.

Поклон пред загиналите!

Само че не е редно ние да участваме в тези празненства.Ние сме от загубилите воината!

Link to comment
Share on other sites

Поклон пред загиналите!

Само че не е редно ние да участваме в тези празненства.Ние сме от загубилите воината!

Ако вярваме на сегашните новоизлюпени историци и турско робство е нямало така че редно нередно моят пра дядо е участвал в две воини и се е върнал от фронта жив като победител .И България е дала жертви по време на втората световна воина и би било редно и ние като нашите съседи Сърбите да присъстваме на парада . Edited by Lip3r4o
Link to comment
Share on other sites

Поклон пред загиналите!

Само че не е редно ние да участваме в тези празненства.Ние сме от загубилите воината!

Нещо за Драва да сте чували??? За 300 000 убити да сте чували? Че генерал Стойчев е единствения участвал в Москва на парада на победата, не служещ в Червената армия.

Link to comment
Share on other sites

Шапки долу за онези, които са дали живота си, изпълнявайки войнишкия си дълг. А историята да съди болните политически и геостратегически амбиции и калпавите политици.

Link to comment
Share on other sites

Нещо за Драва да сте чували??? За 300 000 убити да сте чували? Че генерал Стойчев е единствения участвал в Москва на парада на победата, не служещ в Червената армия.

Чували сме да! Но не за 300 хил., а за 12 хил. загинали български войници. И правим разлика между фашизъм и национал-социализъм, за разлика от много други пишещи в подобни теми.

И да - България наистина загуби Втората световна война и плаща репариции десетки години. На мен също ми е странно какво празнуват някой хора на този ден, още повече облечени в руски национални носии и носещи червени знамена, и още повече това когато се случва на 8 Май....

И да - ако не бяха американците СССР едва ли щеше да има какво да празнува....

Link to comment
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Loading...
 Share

×
×
  • Create New...

Important Information

By using this site, you agree to our Terms of Use. We have placed cookies on your device to help make this website better. You can adjust your cookie settings, otherwise we'll assume you're okay to continue.